BG Top
BGtop
Log in

I forgot my password

Our team
Sophia BelovaAdministrator
Natalya BelovaAdministrator
Kazimir YakovlevAdministrator
Nikolay Romanoff.Administrator
Katia PetrovaAdministrator
Who is online?
In total there are 5 users online :: 0 Registered, 0 Hidden and 5 Guests

None

[ View the whole list ]


Most users ever online was 73 on Tue 17 Jan 2017, 10:59 pm

… и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Page 1 of 5 1, 2, 3, 4, 5  Next

View previous topic View next topic Go down

… и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Sun 04 Jan 2015, 8:16 pm

Остави ги в дъното на чекмеджето. „Просто за всеки случай“, помисли си наум, докато избутваше пакетчето в дъното на нощното си шкафче. Остави ги там и забрави за тях, защото се чувстваше добре. Чувстваше се щастлива.
Всички останали наркотици бяха унищожени. Само за един ден тъмнокосата преобърна стаята си, разхвърля дрехите си по пода и размести мебелите. Спомняше си всяко едно от скривалищата, тъй като ежеминутно се страхуваше, че баща ѝ ще разбере и ще я изпрати в някоя клиника, където нямаше да ѝ помогнат. От малка знаеше, че лекарите предпочитаха да разговарят за проблемите вместо да ги изкоренят бързо и безболезнено.
Остави ги, защото така се чувстваше сигурна. Знаеше, че ако някоя вечер невидима болка беше по-непоносима, тя имаше с какво да я притъпи. През настоящата седмица три пъти отвори чекмеджето и след това го затвори. Знаеше, че наркотиците се отказват по-трудно от цигарите, въпреки че всички твърдяха точно обратното. Истината е, че цигарите бяха навик. Не е фатално, ако запалиш една, въпреки че ги отказваш. С наркотиците беше различно. Границата между градацията и деградацията при тях беше толкова тънка, че почти не се забелязваше. Една стъпка назад беше фатална. Една доза усилваше глада за още и човек неусетно се пречупва, предава се. Знаеше го, защото вече беше минала по този път и се предаде.
В продължение на три седмици и половина след отвличането тя беше трезва. Вярваше, че може да пребори кошмарните нощи и да запълни онази празнина, но не успя. Не сподели с никого, нямаше кой да я подкрепи в тази борба и тя се предаде. Беше на път да го направи и тази нощ, но изчака до сутринта, когато ключът на банята изщрака и тя се свлече на пода.
В едната си ръка държеше спасените наркотици, а в другата – мобилния си телефон. Знаеше, че независимо какво се случи, тя трябваше да му се обади. Може би трябваше да го направи преди треперейки ръцете ѝ да изсипят трите хапчета в дланта ѝ. Беше лоша идея да изчака онзи трепет в стомаха си преди да набере номера, защото цифрите започваха да се размиват пред погледа ѝ. Търпеливо изчака свободния сигнал да бъде прекъснат и едва тогава сърцето ѝ заби лудо. Не знаеше дали се страхуваше от гнева му, или нещо се случваше вътре в тялото ѝ.
- Влад? – попита плахо, когато беше сигурна, че вече не чува свободния сигнал, въпреки че той продължаваше да кънти в ушите ѝ. – Не бях искрена с теб. Оставих ти хапчета просто за всеки случай и…
Провалих се.
Каза ли го наистина или думите останаха в главата ѝ? Не знаеше. Изпадна в онова непознато сънено състояние, в което имаше сили единствено да се сви под мивката. Далеч от вратата в случай, че някой опита да я разбие. Въпросът бе кога това ще се случи и дали тя все още щеше да диша, когато я открият. Това не беше най-лошият сценарий.
По-лошото от най-лошото беше, че не ѝ пукаше, че ще умре заради собствената ѝ глупост. Струваше ѝ се, че се усмихва, докато затваряше очи, защото харесваше безтегловността, липсата на проблеми.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Sun 04 Jan 2015, 8:40 pm

.. и това е момента, в който се пречупих. Гневът ми ме завладяваше все по-силно и по-силно, докато опряното острие в гърлото на жалкия червей пред мен оставяше кървава следа след себе си.
Това обаче явно не беше достатъчно. Бях ядосан, защото да ми отказват нужната ми информация никога не ме поставяше във ведро настроение. И не обичах да трябва да опирам до най-крайните си методи за мъчения, които рядко използвах, защото жертвата ми обикновено се пречупваше много преди това. Този обаче беше от малкото, които явно имаха някакви топки и можеха да отстояват позицията си, да запазят мълчанието си, да не се огънат под натиска ми, така убедителен и причиняващ немалко болка.
Изсумтявайки от раздразнение, накрая просто се залових да приготвя нужните ми остриета, за да премина към финалната фаза на изтезание.
Признавам си, приготовлението ми достави наслада, знаейки, че ще мога да измъчвам жалкия наемник още малко време, а настрана от гнева, това си беше интересно и приятно за мен. Животното, живеещо под повърхността със сигурност щеше да остане доволно, макар и всъщност аз самият да негодувах, че ще трябва да изцапам дори дрехите си с кръв - изтезанията понякога бяха хаотични и нямаше как да се предпазиш от това. Но се налагаше и аз го правех, точно както и толкова много пъти досега.
.. и тогава телефонът ми иззвъня. Погледнах екрана, на който беше изписано "Микаела" и сърцето ми подскочи в гърдите, ако изобщо имах такова. Смръщих се, плъзгайки зелената слушалка без да я поздравя, без да кажа "Ало" или каквото и да било друго - просто мълчах.
Чувайки треперещия глас от другата страна на телефона, знаех какво беше станало. Честно казано не бях ядосан, не бях и разочарован. Очаквах го. Знаех, че беше само въпрос на време да се случи, тъй като в последно време Пандора се справяше толкова добре с борбата си срещу дрогата, че просто нямаше как да трае за постоянно. Знаех твърде добре, че това, което звучеше прекалено хубаво, обикновено си беше такова и беше неизбежно да завърши зле.
Изстрелвайки се от мястото си, бързо казах
-Мика? Къде си, по дяволите? Какво стана?
Не получих отговор. И това беше възможно най-лошия сценарий. Движейки се светкавично, трескаво, бързо събрах няколко неща в раница, без дори да се замислям - система с течности, морфин, бинтове, бутилка минерална вода и други подобни. След което изкарах мотора си и само след минути вече карах с бясна скорост към къщата й.
Не ми костваше никакво усилие, за да се промъкна на горния етаж, където се намираше и стаята й, без баща й, охраната или някой друг да ме усети. Влизайки през прозореца, огледах стаята й, но не я намерих там и погледа ми бързо падна върху затворената врата на банята. Разбих я.
И гледката вътре буквално можеше да ме изкара от кожата ми. Бях виждал окървавени и обезобразени тела, трупове, кървища и какво ли още не. Но картината как Мика лежеше на земята, очите й затворени и няколко хапчета виждащи се в ръката й, буквално спря дъха ми. Изтичах до нея, като я разтърсих, но тя очевидно беше в несвяст. След което бързо намерих течния сапун в мивката, грабнах бутилка с вода от раницата, която носех и смесих двете, разтръсвайки шишето. Дадох на Пандора да пие от разпенената вода, така че да може да изпразни съдържанието на стомаха си, а и хапчетата, които беше погълнала, заедно с него.
-Хайде, Мика, съвземи се .. - виждайки я да отваря съвсем малко очите си, я надвесих над тоалетната, галейки гърба й по време на последвалото повръщане от нейна страна. То продължи известно време, а когато най-накрая свърши и тя беше обратно в съзнание, бледа, изпотена и едва на себе си, бързо попих лицето й с хавлия и като я хванах на ръце, я занесох до леглото й.
-Шшт, няма нищо. Спокойно. Всичко ще се оправи. Беше само малко подхлъзване. Всичко е наред.
Галех косата й, погледа ми обаче празен, докато я поставях на леглото, криейки мислите си от това колко безжизнено, студено и отпуснато усещах тялото й.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Sun 04 Jan 2015, 10:17 pm

Имаше точно три думи, които човек искаше да чуе в моменти като настоящия. Не и тя. Обикновено същите три думи доказваха, че  съществува проблем; тези три думи заблуждаваха съзнанието. Защо я лъжеше? Защо не премълча тези думи, когато не можеше да намери по-подходящи, с които да ги замени?
Чу ги точно преди година и тогава за първи път осъзна колко глупаво звучат. Преди това Мика беше като всички останали хора, които искаха да ги чуят. Може би преди година все още искаше някой да ѝ каже, че всичко ще бъде наред и нещата ще се оправят. Вече не искаше. Всичко беше ли наред година по-късно, както ѝ казаха от полицията? Не, не беше. Беше много по-далеч от оправяне отколкото тогава. Трябваше да замълчат. Трябваше да изкоренят тази практика от полицията да дават напразни обещания за неща, в които те отдавна бяха престанали на вярват. Поне така предполагаше тя. В крайна сметка те бяха много по-близо до смъртта и нещастието отколкото беше тя преди година.
Мълчеше, защото не знаеше какво да каже. Не искаше да му противоречи. Преди всичко се страхуваше, че ще го ядоса, защото усещаше, че той не беше ядосан в момента. Нито разочарован. Не го очакваше, но инстинктите ѝ не лъжеха. Всяко негово вдишване и издишване беше равномерно, монотонно дори, погълнато от хладнокръвно спокойствие. Думите му звучаха толкова уверено. Гласът му не трепна нито веднъж. Единственото, което не знаеше беше истината в очите му. Нямаше сили, за да вдигне поглед и да срещне неговия, защото до последно вярваше, че ще открие гняв и разочарование или поне доза горчивина от предателството, което беше извършила.
- Не искам… - думите ѝ бяха толкова гладко структурирани в главата ѝ, но трудността идваше от самото им произнасяне. Все още усещаше вкуса на сапунена вода в устата си и неприятното дразнене в гърлото си. Преглъщаше с усилие, но нямаше да се предаде.
- Не искам да те задържам, Влад.
Сетивата ѝ все още бяха по-изострени от съзнанието ѝ. Сред застоялия въздух в стаята си и свежестта от отворения прозорец, сред острия аромат на повърнато и мекия аромат на течния сапун Пандора усещаше този на желязо. Аромат, който не се вписваше в обичайната атмосфера на дома ѝ. Аромат, който я обгръщаше за съвсем кратко време, докато тялото му беше близо до нейното. След това изчезна.
Той имаше недовършена работа. Това беше единствената мисъл в главата ѝ, заедно с глупавото убеждение, че тя е добре и вече може да се оправи сама. Може би просто не искаше да бъде жалка в неговите очи. Може би не искаше да изглежда слаба и глупава, каквото беше.
- И никога повече, не казвай, че е само малко подхлъзване и всичко ще се оправи. – едва с тези думи върху устните ѝ се появи онази бледа усмивка, с която в съзнанието си посрещна от самото начало думите му. С единствената разлика, че тогава беше една бледа и иронична усмивка. Сега… Сега беше просто бледа усмивка, в която може би се спотайваше известна доза щастие. Каква ирония, че тя нямаше сили да пребори зависимостта си, но в момента събра достатъчно сили, за да се пошегува с думите му.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Sun 04 Jan 2015, 10:59 pm

Наблюдавах я безмълвно, седейки на леглото до нея, докато простичко и съвсем леко галех косата й. Обзе ме желанието да я прекъсна, да й кажа да не говори, да си пести силите и да почива сега, но не смятах, че Пандора щеше да оцени това да се отнасят с нея като с дете.
Затова просто мълчах, като накрая само повдигнах рамене и отвърнах
-А ти никога повече не казвай, че ме задържаш. Сега моята задача си ти. Всичко друго може да почака.
Казах го небрежно, лековато, докато просто я наблюдавах. Мика говореше трудно, беше бледа и изпита, но въпреки това намираше сили да се шегува и да е себе си. Уважавайки куража й да стори това, само отвърнах на беглата й усмивка с една от своите, устните ми едва едва извивайки се нагоре. Всъщност исках да й кажа, че нямах предвид по принцип или главно за нещата, а че сега всичко е наред. Че не ме е разочаровала или ядосала - и не, не четях мислите й, просто това беше изписано толкова ясно на лицето й, че нямаше как да не го разбера.
Наведох се, целунах леко челото й и казах
-Добре. А ти си почивай сега. И не се бой, не си се провалила и не си ме ядосала. Казах ти, че ще ти помогна и това винаги ще си важи.
Погалих бузата й, като станах, сипах малко вода от прозрачната кана върху една малка масичка в ъгъла на стаята и я поднесох към устните й, за да отпие. А след това извадих приготвените от мен неща от раницата и като навих ръкава й нагоре, намерих вена на ръката й и забождайки там иглата, свързана с малка тръбичка, включих системата с течностите. Надявах се тя да й помогне, защото сега беше нормално да е обезводнена. И честно казано, щях да приветствам идеята да отиде до болницата, но знаех, че тя нямаше да се съгласи на това по никакъв начин. Затова и си мълчах и просто действах. Свеждайки неволно поглед надолу, внезапно забелязах кръвта по себе си. Май бях късметлия, че Мика нямаше как да я види в сегашното си състояние, но малко по-късно, когато се съвземеше, май щеше да се наложи да я попитам дали няма нещо, в което да се преоблека, тъй като в бързината бях взел само нужното ми за нея и дори и не бях помислил да пъхна в раницата си нов чифт дрехи.
Сядайки обратно на леглото, ръката ми намери нейната и я стисна, като всъщност мислите ми бяха в друга посока - защо не ми се беше обадила, преди да вземе хапчетата? Не бях ли надежден помощник? Е, може би убиец да помага на една зависима не беше най-често срещаното нещо, но все пак .. Обикновено когато предлагах услугите си знаех, че са надеждни, но те най-често се отнасяха до отнемане на живот, не до спасяване.
-Мика .. обещай ми нещо, окей? Следващия път, когато усетиш нуждата да вземеш дрога, обади ми се. Няма значение кога или колко часът е, просто ми звънни. Дадох ти думата си - това не е нещо, от което бих се отметнал.
Говорейки внимателно, тонът ми почти нежен и мек, с целта да не я стресна, знаех, че тук съм изцяло извън сферата си на експертиза. А може би просто не бях способен да й помогна.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Mon 05 Jan 2015, 12:01 pm

Последваха кратки мигове на загуба на съзнание, последвани от кратки мигове на превъзбуденост, които не можеше да обясни. Имаше две теории – част от хапчета бяха разтворени и в момента се движеха някъде из организма ѝ, дразнейки всяко нервно окончание и изостряйки сетивата ѝ или тялото ѝ бавно побеждаваше умората и се възстановяваше. Не знаеше в коя от двете искаше да повярва, нито дали въобще имаше желание да вярва на която и да било от двете.
Ръката му държеше нейната или пък беше обратното, защото нейните пръсти се свиха с известно закъснение, оформяйки една наистина хлабава хватка около нея. Завъртя се внимателно и въпреки това сбърчи нос, когато иглата се раздвижи под кожата ѝ съвсем леко. Знаеше, че не бива да се движи, но инатът ѝ беше по-силен от разума. Завъртя се, за да се свие на кълбо близо до него и след това заспа. Поне така мислеше.
Беше странно състояние, в което съзнанието ѝ си почиваше, но тя продължаваше да чува думите му. Струваше ѝ се, че би могла дори да му отговори, ако поиска, но не го направи. Поне не и в следващите няколко минути. Беше наистина скучна компания и това я караше да се усмихва глупаво в съня си. Как ли изглеждаше отстрани? Какви ли мисли пораждаше тази усмивка за онзи, който я виждаше отстрани и нямаше представа за празнината в съзнанието? Защото Мика не сънуваше. Не си спомняше да го беше правила дори като малка или просто не си спомняше сънищата си. Забравяше ги след събуждането си. Освен кошмарите. Това бяха единствените ѝ сънища, но от тях се събуждаше с писъци, а по време на тях се въртеше в леглото и разхвърляше всички завивки около себе си.
- Дори и ако има вероятност мишената ти да избяга, докато ти си моят герой? – устните ѝ се раздвижиха бавно секунди преди тя да направи първия опит да отвори очи. – Или пък си в приятната компания на някоя жена?
Отговорът ѝ бе ясен. Поне се надяваше, че не греши, но и така да беше тя нямаше да остане разочарована. Твърде често ѝ се случваше да се надява и да бъде предадена. Освен това Влад не ѝ дължеше всичко това; не беше длъжен да рискува в личния или професионалния си живот заради нея, но беше хубаво да знае, че имаше човек като него в живота си. Не знаеше дали да го нарече приятел или имаше по-подходяща дума, която беше по-удобна и за двамата, защото нямаше да ги обвързва по никакъв начин с необходимостта от определено поведение. Беше хубаво да има човек, който се бореше срещу проблемите ѝ заедно с нея, а не опитваше да ги притъпи или задълбочи, докато уж мислеше за доброто ѝ и в този ред на мисли може би беше крайно време Пандора да преосмисли начина, по който гледаше на определени хора в живота си.
- Обещавам. – прошепна толкова тихо и с толкова огромно закъснение, когато най-накрая отново беше на себе си. Поне достатъчно, за да има смелостта да се изправи до седналото положение, за да го целуне по бузата. Достатъчно в съзнание, за да забележи кръвта по дрехите му и да отчете необходимостта той да се преоблече преди да си тръгне, но очевидно не достатъчно, за да се изплаши и отдръпне. Или може би беше свикнала, макар че всички опитваха да я държат встрани от тези неща.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Mon 05 Jan 2015, 12:30 pm

Усмивката разшири устните ми, плъзвайки бавно, но сигурно по тях. Бях чул шепота й и единствената дума, казана последно от нея, ме зарадва. Някакси може би ми изглеждаше, или бях останал с такава представа, че така и трябваше да бъде - след като щях да се опитвам да й помогна, то тогава тя трябваше да се чувства свободна да ми се обажда. Да ми казва кога трябва да съм до нея, защото нека бъдем реалисти, нямах си дори и бегла представа от това. Само че за нея бях склонен да се науча.
Защо го правех ли?
Беше просто - след срещата ми преди време с една определена личност, която разбра истината за мен, нямаше как да не се зачудя дали всички "нормални" и обикновени хора като нея щяха да ме съдят за това, което съм. Може би това се очакваше, и беше прието сред тях, но не и за мен. Простичкият факт, че Мика не ме съдеше, не ме упрекваше, не се стремеше да ме промени, беше започнал да значи адски много за мен. Тя ме приемаше, какъвто си бях - целия. И най-малкото, което можех да направя в замяна, бе да й върна жеста. Затова просто погалих бузата й, отметвайки малък кичур коса назад и както беше седнала в леглото, внимателно обхванах раменете й с ръце и нежно, но настоятелно я поставих обратно да легне, като преди това предвидливо повдигнах възглавницата леко нагоре, така че да се облегне на нея и да не е в съвсем легнало положение, ако все пак имаше желанието да седи, не да лежи.
Стискайки ръката й, лекичко повдигнах рамене, после ги спуснах обратно надолу.
-Винаги и по всяко време мога да намеря компанията на хубава жена, така че не губя нищо в това отношение. А и в момента също съм в компанията на красива дама. Колкото до вероятността целта ми да ми избяга .. нима се съмняваш в мен? Това не е възможно, така че наистина няма за какво да се тревожиш.
Смигнах й, някак закачливо, докато изражението ми обаче си оставаше леко безизразно, а не развеселено или шеговито. Честно казано, не бях особено добър с всичките тези чувства и тем подобни, но дори и това не пречеше на Мика - и после ме питаше защо бях склонен да остана до нея?
Протягайки ръка, взех чашата с вода от нощното шкафче и я поставих в ръката й, насърчавайки я да пие. В същия момент забелязах погледа й да пада върху мен, забелязвайки кръвта по дрехите ми. И въпреки гледката, която представлявах, тя не възкликна ужасено, не се дръпна като опарена от мен и не ме гледаше със страх .. Защо, по дяволите, това беше започнало да значи толкова много за мен, при това така внезапно? Сякаш се беше случило само за една вечер, или нещо такова.
Наблюдавайки я, погледа ми някак мек, свалих якето от раменете си, като го захвърлих в единия ъгъл на стаята, понеже беше цялото в пръски кръв и останах по риза, която също беше оцапана тук там, но поне не колкото якето, тъй като то беше поело по-голямата част от пръските, попаднали върху ми.
-Знаеш ли, още се удивлявам как кръвта не те стряска .. нито пък един убиец. И точно сега ти си приоритет номер едно за мен. Никакви възражения.
Наклоних леко глава на една страна, след което я върнах обратно в нормално положение и седнах обратно на леглото, стискайки ръката й наново.
-Ако искаш, можеш да споделиш какво стана, че те тласна обратно към хапчетата. А ако нямаш желание да ми кажеш, това също е окей. Сега само се чувствай удобно.
Успявайки да докарам една от по-широките си усмивки, която отправих към нея, погледа ми шареше из стаята. Знаех, че не трябваше така да нарушавам личното й пространство и уединението й. И вероятно й дължах нова врата за банята, също така.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Mon 05 Jan 2015, 7:39 pm

Той я караше да се усмихва. Той винаги успяваше да я накара да го направи. Дори и сега, когато ѝ се струваше, че няма сили за едно толкова малко и незначително действие. Усмивката ѝ се разшири и Мика съжаляваше, че не разполагаше с една от онези малки и декоративни възглавнички около себе си. Може би секунда по-късно и той съжаляваше, тъй като една от онези големи и пухени възглавници полетя към него, подминавайки го само със сантиметър. До последно тъмнокосата не бе сигурна дали наистина искаше да го уцели, или предпочиташе да си остане просто закачка, но след това беше убедена, че трябваше да се прецели по-добре. Нямаше да го заболи. В най-лошия случай би го подразнила и беше твърде вероятно последиците от този глупав ход никак да не ѝ харесат.
- Ако според теб аз съм красива дама в това състояние, то наистина не искам да си представям по какъв тип жени си падаш. – когато заговори, усмивката ѝ прерастна в тих смях, който не можеше да прикрие, нито опитваше да го направи. Моментите на толкова искрено щастие в живота ѝ бяха твърде малко, за да си позволи да им обръща гръб само защото моментът не е подходящ. Всъщност въобще имаше ли подходящ момент за каквото и да било в този живот? Рано или късно всичко опираше до един ден, конкретен час и приблизително еднаквото настроение на двама души. Поне така мислеше тя.
- Знаеш ли… - започна като него, с почти същия тон и потаен поглед, в който реално нямаше нищо потайно; беше просто празен поглед, който се взираше в него и около него, точно като неговия. – Аз пък се удивлявам, че все още ти прави впечатление. Все едно не си достатъчно запознат с цялата история, за да ти е ясно, че не си първият убиец, който виждам през живота си и който има някакво място в живота ми, нито пък ще си последния. И предпочитам да не правим подобни класификации като убиец, дъщерята на известния политик, момичето в заведението и т. н. Преди всичко си човек и аз гледам на теб като на такъв, като на някой, с който сме равни.
Може би съвсем леко увърташе в края на думите си, защото не искаше да говори за себе си. Нямаше нищо против, но зависимостта беше онова отбелязано с червен кръст място в душата ѝ, от което я болеше най-силно всеки път, когато беше улучена от нечия стрела на любопитство. Не че с Влад ставаше въпрос за такова. Е, може би съвсем малко, но тя предпочиташе да възприема думите му като интерес и желание да ѝ помогне; да открие какъв беше проблема, за да го изкорени и да продължат напред с повече успехи и по-малко незабележими подхлъзвания. Не искаше да говори, но също толкова силно не искаше и да мълчи.
- Отказването е дяволски трудно, знаеш ли? Мисля си, че се справям, но честно казано прекарвам дните си с една предобладаваща мисъл. Знам, че в дъното на чекмеджето има три хапчета. Прилича малко на скритите пари, които се използват в черни дни, но ти знаеш, че аз не се нуждая от пари, а от нещо повече. Мисълта, че не всички наркотици за унищожени ме успокоява и ми помага да направя следващата малка стъпка напред и… Както сам каза, подхлъзнах се. В един момент не беше нужно просто да знам, че са там.
Умишлено пропусна частта с безсънните нощи, в които посягаше към чекмеджето и вероятността това малко подхлъзване да се беше случило много по-рано. Пропусна също невидимите гласове, които я караха да се чувства и изглежда луда в очите на другите, защото беше убедена, че не друг, а хапчетата я зовяха по име. Пропусна онези малки детайли, който бяха незначителни, но я злепоставяха сериозно в очите му. Сякаш се страхуваше, че той ще осъди слабостта ѝ и ще я нарече безхарактерна.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Mon 05 Jan 2015, 9:20 pm

Признавам си, закачката й ме свари неподготвен. След като хвърли възглавницата по мен, се извърнах, гледайки я изненадано, невярващо. Но и развеселено. Борех се с желанието да се ухиля, особено след като тя заяви, че не иска да знае по какъв тип жени си падам.
Не издържах - засмях се. Срещайки погледа й, само клатех леко глава, докато я наблюдавах, но всъщност и аз не исках да мисля за това. Защото не бяха момичета, в множествено число, а беше само едно и нещата не бяха потръгнали. Вероятно така беше по-добре, но аз не исках да се съсредоточавам върху това. Не и сега. Не и когато и да било.
-Брей, кога станахме така философски настроени, Пандора? - попитах, тонът ми лековат, ведър дори. Накрая само повдигнах вежди, като продължих -Не съм се опитвал да те определям. Нямах това за цел.
Мълчание.
-Ти си може би единствения човек след нея, който не се страхува от мен.
Прошепнах го тихо, очите ми внезапно сведени надолу, встрани, и пак надолу, избягвайки погледа й. Не бях сигурен дали беше дочула тихо изречените ми думи. Не бях сигурен и дали искам да ги е чула. Повдигайки рамене, отново, този път това беше жест, че исках да отметна казаното, да не се съсредоточавам върху него и да го игнорирам, доколкото е възможно. Не знаех дали тя щеше да го направи, обаче.
Вдигайки поглед, само стиснах ръката й и всъщност се радвах да съсредоточа вниманието си върху последните й думи, да насоча мислите си към тях и да се замисля. Това, което се опитваше да ми обясни, беше някакси като подвеждащ въпрос, или като такъв без отговор. Или поне аз го усещах така - защото тя имаше нужда да знае, че хапчетата са там, но това в същото време я изкушаваше постоянно да се подхлъзне, или да не може да спре да мисли за тях.
Придобивайки замислено изражение, накрая само кимнах. Разбирах. Исках да й го кажа, но не знаех каква полза щеше да донесе това. 
-Виж, не знам дали ще е правилно, нито дали ще помогне, но трябва да отвлечем мислите ти от това, че те са в чекмеджето. Щом ти помагат, нека да останат там, но без постоянното напрежение, надвиснало над теб с желанието изкушавайки те да ги вземеш.
Срещнах погледа й, разчитайки там страх, че може да я съдя. Свих вежди съвсем леко, виждайки това в очите й - та кой бях аз, че да й държа сметка? И не само това, не виждах смисъл и в това да я упреквам или съдя. Тя беше това, което е. Аз също. Защо ще я упреквам за него? Мислех си, че може би ме познаваше по-добре, че да знае, че няма да го направя. Затова само наклоних леко глава на една страна, като накрая казах
-Мисля, че е време да те разсеем. Или най-малкото да насочим мислите ти към нещо друго. И още нещо - какво ще кажеш да ми се обаждаш, ако не можеш да заспиш? Или когато си лягаш? Ще оставам с теб, докато се унесеш и ще ти говоря глупости. Или за убийства.
Ухилих й се, но в момента, в който й предложих това, се колебаех дали изобщо беше добра идея и трябваше ли да го кажа. Затова побързах да мина на друга тема и поглеждайки я дяволито, обясних
-А относно пренасочването на мислите ти имах нещо наум, всъщност. Какво ще кажеш да те научим да убиваш? 
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Mon 05 Jan 2015, 10:28 pm

Разбира се, че чу думите му. Знаеше, че той няма желание да говори повече по тази тема, а тя нямаше да бъде като онези досадни психолози, които повтаряха, че е по-добре да говориш за проблемите си вместо да премълчаваш. Всъщност се колебаеше дали не се очакваше от нея да попита, но това беше гласът на любопитството ѝ, което не ѝ позволяваше да остави темата незавършена. Мика беше от хората, които не зачитата незнанието като блаженство и обикновено не се отказваха преди да разберат всичко. Понякога намираше сили да бъде друг човек, понякога успяваше да пребори любопитството и да замълчи. В момента беше напълно достатъчно да насочи мислите си в нова посока; такава, която я изненада.
Искаше ѝ се да се пошегува отново с него. Изкушаваше се да посегне напред и да улови брадичката му между пръстите си, за да обърне лицето му към себе си и да срещне погледа. Знаеше точните думи, които ще му каже. Хей… Никак не ти отива да си скромен! А след това щеше да се разсмее сякаш имаше нещо смешно в думите ѝ, докато всъщност не откриваше дори бегла следа от ирония или нещо подобно в тях. В главата ѝ беше наистина красива сцена, в реалността тя нямаше сили да направи всичко това, защото промяната в настроението му беше достигнала до нея. Не поради същата причина, но тази тема не бе болезнена единствено за него. Пандора също имаше щастието да опознае грозната страна на този тип отношения и все още не бе сигурна дали трябваше да търси причината в себе си, или някъде отвън, макар че в този случай не знаеше накъде точно да погледне.
И беше толкова благодарна, когато той промени темата. Е, не толкова силно благодарна, тъй като отново се намираше „под светлината на прожекторите“ и отново говореха за нейния проблем с наркотиците, но някакси Влад успяваше да подбере думите си по такъв начин, че да не звучат като упрек. Те я караха да погледне по друг начин на нещата.
- Сигурен ли си? – попита колебливо, докато погледът ѝ се изпълваше с надежда; понякога тишината през нощта беше толкова неприветлива. – Помисли добре, защото съгласиш ли се веднъж, няма да ти позволя да се отметнеш, а понякога нощите могат да бъдат наистина дълги, аз никога да не заспя, а след известно време да липсва тема на разговора ни и тогава просто ще си мълчим.
Всъщност не звучеше толкова зле. Дори мълчанието му ѝ беше достатъчно, за да се разсее от натрапчивите си мисли, независимо дали мълчеше сега, или би мълчал от другата страна на телефонната линия. С него Мика забравяше своите проблеми и насочваше вниманието си към неговите. Наблюдаваше промяната в настроението му, малките жестове и малкото емоции по лицето му, които се появяваха от време на време и знаеше, че би ги доловила до една дори по времето на един телефонен разговор.
- Чакай малко… Добре ли те чух какво каза? - изправи се рязко и вероятно това бе причината за лекото замайване, което опита да прикрие. – Ти, който настояваше, че няма да позволиш да бъда като теб и че аз няма да искам да бъда, имаш намерението да ме научиш да убивам?
Съзнанието ѝ подсказваше, че тези думи трябваше да я разколебаят, да я отблъснат и отвратят, но вместо това Пандора побърза да се приближи до ръба на леглото, за да улесни изправянето си. Обеща си, че щом се откаже от наркотиците ще живее живота си пълноценно. Обеща си да се наслаждава на всеки миг и да приема всяка възможност. Това беше възможност да погледне света през неговите очи и тя не искаше да я изпуска.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Mon 05 Jan 2015, 10:58 pm

Май аз наистина не можех да й помогна. А може би вече го правех и то действаше, виждайки я така развълнувана и изненадана от предложението ми. Беше си очевидно, че дори самата идея за това я караше да забрави включената в ръката й система, или пък хапчетата, които беше погълнала по-рано. И може би, само може би, бях на прав път. Повдигнах рамене.
И се настаних на леглото й. След което отново я дръпнах обратно, за да се облегне, този път използвайки мен за възглавница обаче. Главата ми се отправи към белия таван на стаята й, като накрая заявих, развеселено, а едновременно с това и тихо
-Сигурен съм, Мика. А и ще се учудиш колко малко спи един убиец през нощта. Освен това от тази уговорка печелим и двамата - понякога .. аз .. имам нужда от компания след убийство.
Знаех, че звучах глупаво. Знаех, че за първи път признавам подобно нещо на друг човек. И знаех, че не трябваше да го правя. Убиец със съвест? Сериозно?
В повечето случаи наистина нямах такава. Но в редките ситуации, в които тя подадеше глава на повърхността в мен, имах нужда от разговор. Или от алкохол. За предпочитане и двете, така че да се разсея подобаващо и успешно да се върна към нормалното си аз. И решавайки да сменя темата, отново, накрая просто се ухилих, като брадичката ми опря върху главата й, както тя седеше до мен, полулегнала.
-Нямах предвид да станеш като мен. Знаеш, че отказвам да допусна това. Така че имах предвид просто да те научим да се защитаваш, да стреляш, да влизаш в ръкопашен бой .. А повярвай ми, аз съм сериозен противник - ще е тежка работа за теб, ако приемеш да те обучавам и ще имаш много за учене.
Накланяйки леко глава на една страна, се опитах да визуализирам сцената как я уча на фатални умения, които аз не само притежавах, но и бяха вкоренени в мен още от дете. И честно казано се провалих - дори не можех да си се представя като учител на който и да било, а какво ли оставаше дефакто да го направя? Но все пак, трябваше някак да я разсея от мислите за дрогата, така че го правех по единствения начин, който знаех как и с единственото нещо, което умеех най-добре. Можете ли да ме вините? Е, май накрая тя щеше да го прави, но все пак .. струваше си.
-Предвид случката от миналото ти, можеш да кажеш на баща ти, че си се записала на курс по самозащита, например, което не е съвсем далеч от истината, така като се замислиш. Не вярвам да възрази.
Повдигайки съвсем леко рамене, така че да не смутя нея, докато седях на леглото, най-вече се съсредоточих върху това, че тя ще има нещо, което да запълни времето и вниманието й, да даде някакъв смисъл на дните й и да я отдалечи не само от зависимостта й, но и от миналото й. Можех ли да го сторя наистина? Да й помогна да направи крачка напред, към бъдещето си, така, че миналото да не я преследва повече и тя да го загърби? Знаех, че може би не бях точния човек за това, но все пак щях да се пробвам. Обещах й. И исках да й помогна. Така че .. какво пък. Всичко или нищо.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Mon 05 Jan 2015, 11:51 pm

Не грешеше. Сърцето му продължаваше да бие в онзи хладнокръвно спокоен ритъм и Мика се замисли дали имаше моменти, в които се случваше да пропусне удар. Тишината ѝ позволяваше да чуе всеки един удар и да се замисли колко много беше достатъчно за такава промяна, защото определено Влад не се впечатляваше от малките неща.
- Защо тогава никога не си ми се обаждал? – попита, извъртайки глава така, че поне бегло да забележи лицето му, но не успя да срещне погледа му. Уговорката не беше такава. Тя никога не бе обещавала да му помогне или просто да бъде до него, когато той има нужда от това. Това обаче не означаваше, че няма да го направи. Просто не знаеше, че той има нужда от това. Понякога потайността му вървеше против него. Не ѝ трябваше много, за да го осъзнае.
- Не се обвинявай, Влад. – заговори отново, знаейки добре мислите в главата му без да го познава достатъчно добре. Може би си я биваше в разчитането на хора и трябваше да помисли за работа, свързана с психологията, защото тя ѝ се отдаваше. – Няма нищо лошо да имаш съвест. Няма нищо лошо да съжаляваш или да се чувстваш виновен. Ти не си роден убиец, никой не е. Никой не очаква от теб винаги да си безразличен към онова, което вършиш. Поне не и аз.
Всъщност тя не очакваше нищо. Просто не искаше той да се променя, за да угоди на всички, които имаха някакви претенции. Светът бе място, в което винаги имаше недоволни. Защо убиваш? Защо ти пука? Защо си зависима? Защо не ги откажеш? Защо се оплакваш, нали ти беше забавно преди? Абсолютно винаги имаше недоволни и тя обичаше да ги праща по дяволите, защото беше толкова лесно да уреждаш чуждия живот чрез думи, когато не можеш да уредиш своя чрез действия.
- Знаеш ли, мисля, че ти ще си добър учител. Имах подхода на такъв. – продължи, отмествайки погледа си към тавана. – Страхувам се от звяра в теб, Влад. Твърдо убедена съм, че той е безпощаден и не би ми позволил да се измъкна без следи от онова, с което ще се занимаваме, но аз не мисля да се предам лесно.
На думи беше лесно. Поне така звучеше, но Мика познаваше тялото си. То не беше свикнало на физическо натоварване и още първите дни мускулите ѝ щяха да откажат. Някъде по същото време щяха да се появят първите синини, защото те нямаше да ѝ се разминат. Нищо нямаше да ѝ бъде спестено и факта, че е крехко и красиво младо момиче нямаше да ѝ помогнат този път. По-добре. Красотата и невинност привличаха опасностите и проблемите като магнит, но понякога и прикриваха стоманения дух вътре в това тяло.
- Кога започваме?
Нов въпрос. Напълно абстрактен от темата на разговора им. Не беше съвсем сигурна какво ще каже на баща си, но щеше да измисли нещо. Освен това все още успяваше да се измъкне от зоркия му поглед, въпреки всичките му усилия да я държи заобиколена от охрана и да ограничи излизането ѝ до допустимия минимум.
Нямаше да е днес. Очевидно бе. Поне не и в близките няколко часа. Неуспешните опити, завършили все с връщането ѝ обратно в леглото бяха достатъчни, за да се убеди в това. Влад нямаше да ѝ позволи да се изправи, докато не бе сигурен, че тя е добре. Пандора се чувстваше добре, но все пак нямаше намерението да му противоречи. Очевидно бе, че той знаеше по-добре от нея кога ще бъде готова.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Tue 06 Jan 2015, 12:15 am

Трепнах. Да я чуя да казва, че я е страх беше някак отрезвяващо. Не го бях очаквал. Наистина ли и тя, като всички останали, се боеше от мен?
Сведох глава.
Погледа ми падна на красивия килим в стаята й, но не забелязвах нищо от него. Накрая казах тихо
-Няма защо да се страхуваш, Пандора. Звяра в мен излиза на повърхността само когато убивам. Така че ти си в безопасност. Нищо няма да ти сторя.
Да, сесиите ни с трениране нямаше да са леки, но нито имаха за цел да я убият, нито пък да оставят по тялото й тежки синини. Щях да започна постепенно, учейки я на основното и бавно, но сигурно вкарвайки тялото й във форма и укрепвайки го физически. Какъв, по дяволите, щеше да е смисъла да я уча, ако просто я хвърлех на дълбокото и я оставех да се справя сама с това? Ако действително го сторех, то наистина нямаше да съм особено добър учител и нямаше да ставам и за такъв. Така че по-скоро й обмислях сложна програма на упражнения и тренировки, които всеки ден да включват по нещо ново, по-трудно от предишното и достатъчно заинтригуващо, че да поддържа интереса й. Все пак щяхме да правим това с определена цел, а не просто за забавление, или пък защото имах желанието да я посиня от главата до петите.
Смръщвайки се съвсем леко, осъзнах, че наистина не бях очаквал това от нея. А после ме питаше защо не й се бях обаждал? Трябваше ли да го правя?
-Мика, не съм ти звънял, защото не съм сметнал за нужно да го правя, не защото съм мислел, че няма да си насреща или пък ще откажеш да ме изслушаш и помогнеш. Всъщност, ти си единствената, която би имала търпението да направи това за мен.
Все още не я поглеждах, говорейки внимателно, но спокойно. Равномерно. А и знаех, че тя имаше достатъчно свои проблеми на плещите си вече, не исках да обременявам крехките й рамене и със своите. Освен това бях голямо момче, при това отдавна вече, така че знаех как да се справям с трудностите в живота си. А и не възразявах срещу тях - те бяха част от работата ми, а тя си оставаше важна за мен.
-Започваме след няколко дни. Искам първо да укрепнеш. И Мика .. знам, че не очакваш нищо от мен. Ти си една от броящите се на пръсти, които не ме съдят. Знам това.
И не, не й казвах, че съм наясно с това, за да звуча глупаво, а по-скоро за да я уверя, че го оценявам. Тя не беше като другите, аз не бях като другите .. и двамата бяхме различни по свой собствен начин, но ако се наложеше, то бях готов да създам наша собствена версия на "нормалното", каквото и да ми струва. И бях готов да помогна на Мика, каквото и да трябва да сторя. Защото, без дори да го съзнава, тя помагаше на мен.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Tue 06 Jan 2015, 11:26 am

- Знам…
Но не беше достатъчно просто да знае, защото току-що го разочарова. Защо ѝ беше толкова лесно да разчете мислите на един непознат без дори да поглежда в очите му или да следи реакциите му? Не искаше да го нарича непознат, но Влад беше такъв в сравнение с всички останали. Познаваше го от сравнително кратко време, а вече го познаваше достатъчно добре, за да се чувства добре в компанията му. Не трябваше да го нарича непознат, защото истинските непознати тя познаваше от много по-дълго време и никога не се научи да ги разбира без думи. Може би те просто не я допуснаха до себе си по начина, по който един убиец успя да го направи.
- Не искам да се страхувам от теб, Влад. – още с първите думи се надигна внимателно и се подпря съвсем леко с ръка върху гърдите му. – Искам да се докосна до този звяр и да го опозная. Страхувам се, защото не разбирам, но ти можеш да промениш това. Ще го направиш ли?
Преди не осъзнаваше колко неловка беше ситуацията. Лицето ѝ беше твърде близо до негото и когато вече не мислеше за онова, което искаше да му каже, Мика попадна в капана на собствената си глупост. Не можеше просто да се отдръпне назад, защото системата нямаше да ѝ го позволи. Не можеше и да остане така. Избягваше погледа му, но всъщност така беше по-зле, защото трябваше да го насочи към друга част от лицето му. Накрая просто се отпусна обратно назад и отново легна. Така беше много по-добре. Белият цвят на тавана я успокояваше, но сърцето ѝ продължаваше да бие лудо, издавайки внезапно появилото се в нея притеснение.
- Какво ще кажеш оттук нататък да работим в екип? Ти ще ми помагаш да се отърва от зависимостта, а аз ще ти връщам услугата по… друг начин. – отново звучеше ведро, дори се усмихваше, гордеейки се с идеята си.
Не беше сигурна какъв е този „друг начин“, за който говореше, но бе убедена, че този мъж имаше твърде много проблеми и убийствата бяха само една малка част от тях. Убедена бе, че понякога тя нямаше да е правилният човек, към който да се обърне за съвет, но пък беше добър слушател и би го изслушала. Понякога човек имаше нужда просто да сподели и след това сам намираше решението на проблема. Не знаеше това предложение началото на какви точно отношения поставяше, но май бяха с една идея по-близо до приятелството.
- С какво започваме? – постепенно вълнението отново се връщаше в гласа ѝ. Искаше да знае повече за онова, което той беше замислил, а той беше толкова потаен и не ѝ издаваше нищо. Налагаше се да му задава всички тези въпроси, за да задоволи любопитството си, но и за да разсее мислите си. Променяйки рязко темата веднъж, а след това и втори път Пандора опитваше да избяга от онази неловкост преди минути.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Tue 06 Jan 2015, 1:09 pm

Усмихнах се, наблюдавайки я. Тя изглеждаше толкова объркана, наблюдавайки ме отблизо, мълчейки, сковавайки се. И двамата мълчахме, но това незнайно защо ме развесели - изведнъж в моите очи тя беше просто момиче, което се опитваше да оправи всичко. Не знаех дали щеше да се пробва и с мен, но не исках да го прави. А и знаех, че ме приемаше, какъвто съм, така че ако се опиташе може би само щеше да ме разочарова. А аз не исках това - твърде много хора вече го бяха правили и преди нея ..
Погалих я по главата, като накрая казах в отговор, след тишината, настанила се помежду ни
-Виж, не мисля, че ще е толкова дяволски лесно, колкото го правиш да звучи. Аз съм трудна личност, Мика. А звярът в мен .. е .. да кажем само, че надали искаш наистина да го видиш. Нима наистина би била склонна да станеш свидетел на това как убивам?
Самата мисъл за това беше достатъчна, за да ме отрезви, какво оставаше за подобна идея да се реализира действително. Не исках и да помислям това да става. Никога. Не исках тя да ме вижда така, в това ми състояние .. Не исках да ме познава такъв. Каквото и да става.
-Знам, че искаш да ме опознаеш. И съм тук, готов да ти дам възможността да го направиш, ако и ти го направиш за мен. А и мисля, че като те тренирам и двамата ще имаме не само възможност, но и време да открием много неща един за друг.
Облягайки се на рамката на леглото зад нас, просто я оставих да се отпусне пред мен. За Бога .. звучах така, сякаш двамата щяхме да се женим. Знаех, че беше глупаво да поставям нещата така, но нямаше как да върна назад казаното. Накрая само се ухилих.
-Съгласен съм за частта с екипа, но май на мен ли ми се струва, или си нетърпелива да започнеш.
Опирайки глава в рамката на леглото, думите ми бяха оформени като въпрос, но в тона ми нямаше запитване, а по-скоро просто отбелязване на фактите. Затова и само се подсмихнах на себе си, наблюдавайки я в гръб, както се беше облегнала на мен и се запитах дали това все пак щеше да се окаже добра идея. Ако интереса й не се задържеше, нямаше как да я накарам насила да продължи с тренировките, а сега пък сякаш беше твърде превъзбудена, твърде нетърпелива да започна с обучението. Нито едното не ми се струваше приемливо, защото в боравенето с оръжия ти трябваше чисто съзнание, съсредоточеност и непоколебимост. И докато не се съмнявах, че тя притежаваше и трите, то по-скоро просто не исках прекаления ентусиазъм или пък недостатъчната заинтересованост да й попречат в тренирането, докато я уча. Но това щеше да дойде по-късне, когато започнехме, така че сега нямаше смисъл да го мисля толкова. А и тя наистина трябваше да си почине сега, нещо, което Мика очевидно отказваше да стори.
-Представям си сценария, ако баща ти влезе рязко в стаята ти и ни завари двамата в леглото.
Говорейки лековато, ведро и развеселено, се подсмихвах зад нея, докато просто бях решил да я подкача. Странно как с нея изглеждахме толкова в синхрон, че ми беше лесно да се поотпусна в компанията й - нещо, което с другите ми се налагаше да полагам усилия да правя, но не и с нея обаче ..
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Tue 06 Jan 2015, 3:53 pm

Мълчание, последвано от една тиха въздишка. Това беше нейната реакция, докато той продължаваше да говори. Не искаше да го прекъсва, нито знаеше какво да каже, ако го направи. Предпочиташе да замълчи, предпазвайки се от вероятността да каже някоя глупост и може би трябваше да помълчи още малко. До следващите му думи, но сякаш знаеше, че те ще опитат да сменят темата, а тя не искаше това. Не и преди да беше споделила мислите си.
А може би наистина трябваше да ги премълчи, защото в главата ѝ те не звучаха толкова остро и с намерението да му противоречи, колкото прозвучаха.
- Не искам да те поставям в това положение. Нито да те притискам да направиш нещо, което не смяташ за правилно, но… Хипотетично е твърде възможно нещата да се подредят по такъв начин и аз неволно да се оказа свидетел на нещо, което и двамата не желаем да виждам.
Защо не замълча наистина? Защо не успя да остане позитивно настроена още няколко минути, а трябваше да отрезнее и да бъде реалист? Чувстваше се достатъчно кофти не само заради себе си, но и заради него, защото никога не би го казала на глас, но намираше опита му да ѝ помогне за изключително сладък жест. Разбира се, едва ли точно тези думи очакваше да чуе един убиец.
Замълча със закъснение. Опитваше да разтълкува думите му и начина, по който бяха изречени. Бяха просто думи, но звучаха едновременно като въпрос и добре прикрит упрек. Харесваше ѝ да го приема като приятелски съвет, а не като упрек. Сякаш Влад ѝ посказваше, че имаше нужда да поработи над емоциите си преди всичко. Вътре в нея беше каша от емоции и чувства, които трябваше да бъдат усмирени преди да пристъпят към нещо друго. Първият ѝ урок не изискваше напускането на леглото, нито значително физическо натоварване; беше свързан с емоционалното ниво и по-точно с притъпяването на чувствата. Тя трябваше да се научи на хладнокръвие, как да остава в пълен покой независимо какво се случваше около нея или как определено думи и действия ѝ влияеха. Всъщност струваше ѝ се, че това би ѝ помогнало не само с обучението, което той би ѝ предложил, но и с борбата с дрогата. Ако беше спокойна, нямаше да изпитва нужда да отпусне нервите си по някакъв начин.
- Обзалагам се, че повече ще се впечатли от разбитата врата на банята, … - устните ѝ най-накрая се раздвижиха и самото споменаване на вратата я накара да погледне по посока на банята. – За която вероятно ще трябва да му съобщя, когато се върне през късния следобяд в, надявам се, добро настроение, защото обядът с важните партньори е минал добре.
Влад определено беше късметлия, защото се беше забъркал с едно наистина проблемно момиче, на което опитваше да помогне, но поне тя нямаше да го забърка в повече проблеми, отколкото вече и двамата носеха със себе си.
- А и не съм сигурна, че ние правим нещо изключително нередно… - съвсем кратка пауза, която да внесе загадъчност спрямо следващите ѝ думи, докато усмивката върху устните ѝ се разширяваше. – Но на теб ще ти бъде наистина трудно да обясниш, че ме държиш в леглото против моята воля, защото е за мое добре, докато ризата ти е опръскана с кръв.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Wed 07 Jan 2015, 2:31 am

Повдигнах вежди, което беше и единствената ми реакция след думите й. Защо ли, да му се не види, Пандора подозираше, че е твърде вероятно да стане свидетел на нещо толкова ужасно? Беше ли убедена, че рано или късно ще ме види с очите си да отнемам живот?
-Не ме интересуват хипотетични теории. Ти няма да ставаш свидетел на това как отнемам живот. Точка.
Може би говорех твърде рязко, твърде предубедено, тонът ми не оставяйки място за възражения, но имах причина. И докато не исках да прозвуча грубо към нея, то по-скоро ме беше страх .. опасявах се, че яко тя видеше най-грозната ми страна, щеше най-накрая да се вразуми и да реагира като всички останали .. Което може би беше по-добре за нея, но аз все пак не исках да става. Не исках сам да прогоня единствената личност, която изглежда не ме съдеше. Мика имаше такава уникална гледна точка над нещата .. Сякаш тя гледаше на всичко по един различен, освежаващ начин, без да съди или да упреква. Включително и на мен. Което някак ми беше скъпо, чувствайки тази нейна черта някак скъпоценна за мен .. Не исках да я залича, било то и неволно. Не исках тя да си отиде. Исках Микаела да си остане, каквато е. Което вероятно не беше особено честно от моя страна, да желая подобно нещо, виждайки как това да е различна й докарва най-различни проблеми и й пречи да е доволна и щастлива. И все пак .. радвах се, че тя е това, което е. Не исках да я променям. Но ако тя ме видеше да убивам и промяната в нея се случеше .. Не бях особено сигурен как щях да реагирам тогава. Обаче знаех, че то не беше нещо, което исках или бях склонен да загубя.
И след твърдия си тон, простичко и с може би прекалено приповдигнат тон вметнах
-Разбитата врата, вярно .. Е, съжалявам, че я съсипах, но когато връхлетях тук действах, без да мисля. Припомни ми да я поправя по-късно и баща ти няма и да разбере, че нещо й се е случило.
Е, не бях майстор, или дърводелец, но покрай боравенето си с тиксо, отключване на белезници и други подобни имах няколко трика в ръкава си, които, надявах се, щяха да ми свършат добра работа сега. Подсмихвайки се, се приплъзнах от едната й страна, така че лицето ми да застане срещу нейното и за втори път днес поставих малка целувка на челото й.
-Да, не мисля, че ще ми е лесно да обясня пред него всичко това, наистина.
Движейки се внимателно, я оставих да се облегне обратно на възглавницата, докато аз ставах от леглото и добавих
-А последните ти думи ми напомнят, че трябва да се преоблека. Да ти се намира нещо тук, което случайно да е малко по-голям размер и да ми стане?
Изправих се, а пръстите ми започнаха да разкопчават малко по малко копчетата на ризата. Вдигнах глава, изражението ми въпросително след запитването от моя страна, когато забелязах погледа й и само се ухилих. Пръстите ми замръзнаха на място и спомняйки си, че се намирам в компанията й, спрях събличането и отпуснах ръцете си обратно от двете страни на тялото ми, докато извръщах поглед от нея, насочвайки го по-скоро към гардероба й, заемащ немалка площ от помещението. 


 П.с.: Извинявай заа забавянето shy 
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Wed 07 Jan 2015, 7:26 pm

Лека въздишка. Почти безмълвна, почти незабележима. Изтръгна се от полуотворените ѝ устни, напомняйки ѝ да ги притисне отново една към друга и те образуваха права линия. Беше разочарована. Може би съвсем малко и съвсем за кратко, но в момента беше разочарована от неговата упоритост. Мика не се интересуваше от убийството, не се интересуваше от хладния поглед, решителността или жестокостта на един убиец. Не това се надяваше да види в онази хипотетична ситуация, за която говореше, а по-скоро искаше да го попита как се чувства. Разбира се, можеше да го попита още сега и може би той би ѝ отговорил. Как се чувства, когато убива и защо всъщност го прави; два въпроса, които имаше смелостта да зададе единствено на него.
Защото го познаваше.
Поне така мислеше. Беше ѝ достатъчно близък, за да не се поколебае и да го попита, както и достатъчно близък, за да се надява, че той би ѝ отговорил, но все пак не го попита. Настояваше толкова силно да бъде минути след извършеното убийство, докато мислите в главата му все още бяха хаотични, докато инстинктите преобладаваха над разума, защото тогава не би отказал да ѝ каже истината такава, каквато бе. Може би грешеше и може би Влад винаги беше спокоен и с трезва мисъл и обстановката нямаше никакво значение, но си струваше да опита.
Почти не чу думите му. Той говореше за нещо, което вероятно не бе особено впечатляващо, щом не я заинтригува. Думите му по отношение на вратата просто проехтяха покрай нея, защото нито ѝ пукаше за нея, нито смяташе, че той трябва да бъде този, който ще я поправи. Тя вече имаше оправдание, въпреки че трудно би убедила баща си, че ключалката е заяла и тя в прилив на паника, че ще остане заключена завинаги в банята я бе изкъртила. Мика имаше точна представа колко крехка изглежда и как всъщност наистина бе, защото последния път се затрудни в отварянето на бутилка с натурален сок, въпреки че капачката в действителност наистина беше дефектна.
Погледът ѝ го следеше, докато той продължаваше да говори. Чуваше думите му, но мислите ѝ бяха някак неподредени и тя не успя да оформи отговора в съзнанието си като изречение преди да осъзнае, че го наблюдаваше с интерес и в подобно на унес състояние отново беше разтворила леко устни. Реакцията ѝ може би беше твърде очаквана, поне в първите няколко минути, докато се осъзнае и реагира подобаващо.
- О, недей спира, моля те… Щом не ми позволяваш да ставам от леглото, ще ти се наложи да ме забавляваш по някакъв начин. – подкачи го съвсем директно и се… Точната дума беше ухили, защото усмивката ѝ беше наистина глупава и в същото време весела.
- В моя гардероб ще откриеш само някоя тениска, която е твърде голяма за мен, но на теб може и да ти стане, но ако държиш да си също толкова изискан на отиване, колкото беше на идване, тогава можеш да вземеш назаем някоя риза на баща ми. Стаята му е надолу по коридора, втората врата вляво.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Wed 07 Jan 2015, 7:48 pm

Сега в очите ми проблесна малко пламъче, което издаваше развеселеността ми и беше коренно различно от блясъка в погледа ми, когато убивах. Наблюдавайки я развеселено, само наклоних леко глава на една страна, като върнах ръцете си върху ризата и пръстите ми наново обхванаха копчетата, но не ги разкопчаха.
-Стриптийз ли искаш да ти направя, Мика?
Отвръщайки на широката й с усмивка с една от своите, в която се криеше и неприкрита доза хумор, побързах накрая да добавя
-Защото няма да имам нищо против, знаеш ли.
Изражението ми разведрено, знаех, че го бях казал просто така, защото беше мой ред да я подкачам, както тя направи с мен.
Запътвайки се към вратата на стаята й, крачех безшумно, като предварително огледах внимателно коридора, преди да се измъкна незабелязано от нейната стая и да се озова в тази на баща й. Разтворих големите врати на гардероба му и погледа ми леко се присви - да му се не види, гардероба на този човек почти преобладаваше от бели ризи. И нямаше нищо, нищичко, с любимия ми черен цвят, освен може би костюмите, които аз по принцип си мразех да нося и слагах доста рядко. Спирайки се произволно на безупречно бяла риза, я грабнах бързо и затваряйки вратите, за да върна всичко обратно на мястото си, се върнах при Мика. Виждайки я на леглото, така крехка и отпусната, ме накара да преглътна с малко усилие и да се запитам какво щеше да стане, ако не бях дошъл навреме. Действително знаех твърде ясно и точно какво, но самата мисъл за това си беше .. плашеща. Странно ..
От кога аз се страхувах от нещо, вместо да е обратното, както винаги е било досега? Всички се бояха от мен, аз обаче нямах такива страхове. И все пак ..
Срещайки погледа й, започнах да разкопчавам ризата. Знаех, че можех да пристъпя в банята й, примерно, където да се преоблека на спокойствие. Обаче имах нещо наум сега, което нямаше нищо общо с шеговитата тема за стриптиз и това нещо изискваше да остана пред погледа й.
Преди да успея да разкопчея ризата нацяло, се извърнах с гръб към нея, едва тогава разкопчавайки я нацяло. Поех си въздух и тогава смъкнах дрехата от раменете си, разкривайки пред Мика гърба си - целия, от-до - и белезите по него, които не бяха малко. В стаята внезапно се беше настанило едно странно мълчание, докато я оставях свободно да разучава физическите белези, които винаги щяха да си останат като доказателство за миналото ми. Разбира се, това не беше нещо, което позволявах на кой да е да види. Може би един вид замествах това да ме види как убивам с това да види белезите по тялото ми. А и го правех като знак на доверие, защото по-рано й бях казал, че съм готов да й позволя да ме опознае и сега просто спазвах думата си. Показвах й, че й вярвам. А това не беше нещо, което вършех лековато, нито сега, нито когато и да било.
Държейки бялата риза в ръка, накрая само я хванах за ръката, разтръсвайки я леко, подготвяйки се да се облека. Не беше най-приятното чувство за мен да се разголя така доброволно - не само в буквален смисъл. И обзет от желанието да сложа някакви дрехи върху себе си отново, се питах дали нарочно не се обръщах, за да погледна Мика, а изчаквах, или пък това си беше несъзнателно. По дяволите .. Не знаех защо го бях направил точно това, но сега се проклинах за глупостта си. И повече от всичко ми стана ясно, че аз наистина й вярвах. Особено сега, след като й бях показал белезите си.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Wed 07 Jan 2015, 8:57 pm

Думите му бяха на шега. Знаеше го, но не беше подготвена за тях. Изненадаха я, както преди минути хвърлената възглавница изненада него. Накараха я да сведе поглед и да опита да прикрие усмивката си, но може би опитваше да прикрие червения цвят по лицето си. Реакцията, която не можеше да спре, но и не искаше той да я вижда. Не искаше да го кара да се чувства неловко, както се почувства тя, защото не знаеше как да си обясни тази шега, която неволно и двамата създадоха, нито дали всъщност можеха да си позволят това.
Съзнанието ѝ вече не беше толкова замъглено, за да открива единствено шегата. Мика мислеше трезво и не бе съвсем сигурна, че идеята е добра, въпреки обещаващо доброто шоу. Всъщност тя имаше няколко идеи, с които да отвърне на дързостта му. Погледът ѝ за съвсем кратко се плъзна встрани и фокусира чантата ѝ на няколко сантиметра от нея. Можеше да го подкачи за пореден път, изтъквайки факта, че днес явно бе късметлийския му ден, защото ще изкара повече пари при това не изцяло от убийства.
Не го направи. Не получи шанса да го направи, защото той беше излязал, когато тя вдигна поглед. Отне ѝ твърде дълго, за да възвърне самообладанието си и да подготви точния отговор на думите му, а след това мислите ѝ се насочиха в напълно нова посока.
- Бялото никак няма да ти ходи, знаеш ли.
Не беше въпрос. Тя беше твърдо убедена, че белият просто не бе неговият цвят, но може би грешеше. Никога не го бе виждала да носи бяло и имаше малка вероятност да ѝ хареса да го види в друг цвят освен познатия черен цвят. Беше предубедена, защото виждаше една от ризите на баща си в ръцете му, но те всъщност стояха доста добре дори върху баща ѝ. Да, приличаше на същински сухар в тях, но Пандора преди всичко гледаше на нещата от гледната точка на една жена и като такава оценяваше не само цвята, нито самата риза, а как тя идеално прилягаше на нечие тяло. С баща ѝ беше едно, но не знаеше дали ще има смелостта да каже нещо по този въпрос за Влад и то не защото не бе убедена, че на него би му стояла също толкова добре, а по-скоро защото не знаеше как ще приеме думите ѝ.
В първите минути погледът ѝ просто следеше всички онези линии, които бяха неестествено разположени върху кожата му, защото не се предполагаше да бъдат там. В същото време Пандора не си представяше те да не бяха там, защото всяка една от тях като че ли разказваше някаква история. Всички тези малки истории бяха запечатани върху тялото му и бяха част от неговата история. Онази, която тя не знаеше и може би никога не би разбрала до последния детайл, но и не настояваше. Тя правеше малки стъпки към него и му позволяваше сам да реши доколко надълбоко в тъмнината ще я допусне, защото животът му ѝ изглеждаше като една бездънна пропаст, обгърната в мрак. Проследяваше ги отново и отново и с всеки следващ път започваше все по-силно на вярва, че те бяха някак свързани и образуваха различни линии и форми, които трябваше да означават нещо, но тя не разбираше какво. Единственото, което успя да разбере, беше, че тя е една от малкото, които получаваха този шанс. Онова малко общество, което той допускаше до себе си. И знаеше колко голяма стъпка напред беше направил той, а също и колко трудно бе това решение.
Напрежението, което тялото му издаваше, налагаше тя да каже нещо и не се интересуваше, че тя не беше подготвена за това.
- Дори и с тях си красив.
Беше възможно най-глупавото нещо, което би могла да каже. Знаеше, че трябва да замълчи и все пак не го направи.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Thu 08 Jan 2015, 11:30 am

Повдигнах вежди, изненадан от последните й думи, докато побързах да навлека ризата. Обърнах се с лице към нея, но погледа ми беше насочен надолу, към копчетата, които пръстите ми закопчаваха в същото време. И отново, тя беше права, бялото не беше моя цвят. И със сигурност не беше нещо, което присъстваше в гардероба ми, освен може би под формата на потници, които понякога носех.
Вдигайки очи, накрая погледа ми срещна нейния, докато оставих ризата разкопчана до средата и пристъпих към нея. Не казвах нищо, а и точно в този момент нямаше какво да кажа. Мълчанието помежду ни беше удобно за мен, но също така и беше изпълнено с нещо, което за мен си беше очевидно, но все пак не бях сигурен какво точно беше и не можех да го определя.
Седнах на леглото. И ръката ми погали бузата й, докато я гледах с доза нежност и .. и с чувство. По дяволите.
-Знаеш ли, май ти си единствената, която ме вижда наистина, но освен това и ме разбира. И не говоря само за бялото.
Повдигане на рамене.
-Честно, не знам как ще започна да те обучавам, ти си толкова малка .. крехка. И отново, ти си първата, която някога е искала да ме види как убивам.
Говорех .. странно, необмислено. И искрено. Казвах неща, правех неща, които не бяха типични за мен или нормалното ми "Аз", но явно дори и сам не се разбирах в момента. 
Изучавах мекотата на кожата й с ръка, но с думите й всъщност изучавах самата нея. И отношението й към мен, което още от самото начало беше .. различно. Нямаше ласкателства, както при други жени, които бях срещал, но макар че обичах да галят егото ми, то това сега като че ли не ми липсваше. А и тя поне не се умилкваше, не искаше да съм играчка в ръцете й или да ме използва, както беше с другите. Честно, понякога дори недоумявах.
Беше ли, защото и двамата бяхме прецакани от миналото си? Тя от случката с отвличането й, аз от детството ми и участието ми в трафика на хора, от което бях бил част. Странно как се получаваше така .. Пре*баните май се намирахме взаимно, а?
Учудвайки се от горчивината в мислите ми, побързах да се изтръгна от тях, връщайки се в настоящето. Гледах Мика в очите, осъзнавайки, че главата ми се е наклонила леко на една страна и аз я наблюдавам замислено. А дали не беше и изучаващо? С нея никога не знаех. Тя понякога ме объркваше, в други случаи учудваше, но най-често постоянно ме изненадваше с приемането си към мен, към всичко в мен. Дори и най-грозното. И колкото и да не исках да ме види как отнемам живот, за да не стане свидетел на тази моя далеч некрасива черта, то главно не исках и да се опитва да я анализира. Звяра в мен беше нещо, което живееше под повърхността, готов да се появи всеки момент - не исках тя да се опитва да го разгадае. И докато знаех, че просто искаше да го разбере, както и всичко останало у мен, то не исках да го провокира, той да е реагира и впоследствие аз да й сторя нещо, за което после силно щях да съжалявам. А аз наистина щях да съжалявам, ако й посегнех или дори и неволно я нараня. Така че тази тема беше затворена за обсъждане и нямаше да се дискутира повече, нито сега, нито когато и да било.
Дръпвайки се от нея, просто седях на леглото, като зарових ръка в косата си и погледа ми попадна навън, върху гледката през прозореца й.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Thu 08 Jan 2015, 1:05 pm

Имаше думи, на които липсваше точен отговор. Точно такива бяха първите му думи. Те едновременно значеха много за нея, но и не изискваха отговор от нейна страна, въпреки че ѝ се искаше по някакъв начин да им отвърне. Може би го беше направила по-рано, а може би някъде в бъдещето я очакваше възможност за това. Сега просто не беше подходящия момент. Много дълбоко в себе си Мика го усещаше и затова замълча. За първи път послуша разума си и той беше прав; имаше два изхода – да каже нещо глупаво и да унищожи всички пътища пред себе си. Не бе сигурна дали се страхува, че ще изгуби компанията му или че ще изгуби единствената си възможност да подреди живота си. Дори не искаше да мисли за това. За първи път оценяваше простотата в нещата, а тя възприемаше настоящата ситуация за изключително сложна. Мълчанието някак създаваше усещането на очакване и вероятно неизказани думи, макар че дори тя не знаеше какво да каже. Знаеше единствено как да се измъкне от тази ситуация. Може би защото винаги бягаше и вече беше изключително добра в бягството от проблемите. Най-лесният път… Тя винаги избираше него и така ѝ беше добре.
- Не се размеквай, Влад. Може и да изглеждам малка и крехка, но очевидно съм доста жилава, щом все още не съм се пречупила.
В началото гласът ѝ звучеше разсеяно и беше толкова тих, че тя почти шепнеше, но постепенно в него пролича ясното намерение за шега. И все пак това беше истината, която Пандора не можеше да превърне изцяло в забавна закачка. Три месеца, в които се молеше за бърза и безболезнена смърт очевидно не бяха достатъчно, за да я накарат да се предаде и да престане да се бори. Наркотоците все още не бяха я довършили и вероятно нямаха да имат тази възможност, защото тя бе твърдо решена да ги остави в миналото. Онова, което предстоеше, също не би я докоснало достатъчно фатално, защото тя вече бе виждала смъртта от наистина близко, но не смяташе да му сподели. Може би и за това имаше някаква възможност, която я очакваше в бъдещето.
Надигна се съвсем леко и хвана ръката му. Стисна я сякаш по този начин имаше намерението да му каже, че винаги ще бъде до него и може би точно това искаше да направи. Имаше чувството, че той се нуждае от това, въпреки че ѝ беше трудно да прецени дали е така, защото Влад беше първият човек, който пораждаше подобно съмнение у нея. Продължаваше да държи ръката му в своята, докато с другата улови брадичката му го накара да я погледне. Настояваше да срещне погледа му при следващите си думи. Някак вярваше, че би имало значение.
- Престани да гледаш на мен като на малко дете. Знам, че те е грижа за мен и че вината за това съмнение е моя. Позволих ти да ме видиш в момент, в който бях уязвима, но имам доверие само на теб и затова ти се обадих, защото никога не би казал на баща ми за моите проблеми. Сега обаче те моля да си спомниш за момичето, с което се запозна. Мислиш ли, че ще ти бъде по-лесно да обучаваш нея? Ако е така, тогава всеки път си представяй нея.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Fri 09 Jan 2015, 10:43 pm

Гледах я в очите, както беше хванала брадичката ми, за да обърне лицето ми към нейното. И в следващия момент се усмихнах. Връщайки се бавно, но сигурно, към старото си Аз, нормалното ми Аз, само повдигнах леко рамене и казах
-Странно, за някой, който наистина ме разбира, май доста често не можеш да разбереш думите ми .. Нямах предвид това, Мика. Знам, че си силна. Виждал съм го. Обаче физически, по време на тренировка, състоянието, в което е тялото ти е от първостепенно значение. А и двамата знаем, че когато преминаваш през детоксикацията от дрогата, това може да се отрази на организма ти. Просто съм загрижен, това е.
Повторно повдигане на ремене.
Говорех някак лековато, сякаш просто й обяснявах, като че ли между другото, като през цялото време се усмихвах леко, целейки да запазя ведрата атмосфера помежду ни. В същото време погледа ми просто попадна на устните й и аз погалих долната с палец, докато й обяснявах гледната си точка, отново запазвайки движението лековато и недвусмислено. Исках да запазя тази атмосфера, за да не я засегна и за да не си помисли отново, че я смятам за слаба или мекушава – това определено не беше начина, по който гледах на нея.
Сваляйки ръката си, се изтръгнах и от нейната схватка и се наклоних назад. Станах от леглото, като този път не само гледах, но и се запътих към прозореца. Застанах пред него, пъхайки ръце в джобовете си и накрая тихо, но ясно казах
-Всъщност, все още се питам дали е редно да те въвличам във всичко това .. Но виждайки желанието ти, а и имайки причина да го сторя, то очевидно нямам избор.
Потискайки една въздишка, се запитах какво, по дяволите, правя. Знаех, че не трябваше да ставам част от живота й, че може би трябва да я оставя сама да го подреди и да намери щастието си .. Не беше редно да се бъркам в нейните неща така внезапно и бурно, сякаш се опитвах аз да направлявам живота й. А докато нямах желание да я контролирам или нещо подобно, то нищо не ми гарантираше, че впоследствие, без дори да го искам, няма да го направя все пак накрая. Сведох поглед надолу, забивайки го в краката си и накрая тихо казах
-Честно, какво толкова виждаш в мен?
Знаех, че въпроса беше дошъл някак отвътре, отнякъде дълбоко в мен и беше искрен, защото действително се чудех за това и недоумявах. Не знаех какво я караше да стои в компанията ми, или пък да ми се довери с бъдещите тренировки, на които щях да я подложа. Имаше ли представа колко наивно ми даваше доверието си? Можех да й сторя всичко, да я подложа на какво ли не и в крайна сметка в желанието си да й помогна, да нанеса повече вреда, отколкото полза. А и това щеше да е първото ми подобно преживяване – как можеше тя да знае с такава сигурност, че знам какво правя?
Как можеше Мика така лесно да се обърне към убиец като мен в такъв очевиден момент на нужда?
Недоумявах ..
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Sat 10 Jan 2015, 10:44 am

Мика разбираше думите му. Просто не искаше да мисли за тях в този смисъл. Те ѝ напомняха, че вината беше изцяло нейна, защото тя можеше да се пребори с проблема, но избра по-лесния път и се предаде. Лошо ли бе, че не съжаляваше за този избор? В мислите си беше като малко дете, за което направеният избор в момента изглеждаше правилен, но съзнанието ѝ подсказваше, че не беше. Може би защото за разлика от него тя опитваше да живее в границите на стереотипите, независимо колко често виждаше, че не ѝ се получава. Несъзнателно тя винаги правеше стъпка в грешната посока и така ѝ идваше отвътре, не можеше да пребори това вътрешно усещане за нещата.
Устните ѝ се раздвижиха, но не за да изрекат думи, а в опит за една бегла усмивка, при споменаването на неговата загриженост за нея. Мълчанието беше удобно за нея, тъй като опитваше да се откъсне от настоящата тема и най-доброто решение бе да замълчи. По този начин показваше нежелание да разговаря на тази тема, но в очите ѝ присъстваше съгласието, че наистина поемаше риск. Нещата обикновено звучаха по-лесно на думи, отколкот на действия и почти винаги беше така, което означаваше, че нямаше да ѝ бъде толкова лесно да бъде онова момиче, което ѝ се искаше по време на тренировките… Но това не биваше да я отказва, нали?
- Винаги имаш избор. – гласът ѝ беше тих, а думите ѝ нямаха особен смисъл; не бяха нейни, а просто фраза, която баща ѝ обичаше да повтаря, когато тя избираше лесния път, доказвайки ѝ, че има и друг. Погледът ѝ попадна върху него единствено за да се убеди, че думите ѝ в този момент може би имаха някакъв смисъл. Тялото му говореше вместо него, а Пандора усещаше напрежението във въздуха; от неизречените думи, от незададените въпроси, от съмнението и колебанието. Той се страхуваше от нещо, което тя не разбираше напълно. Може би от повече от едно неща, които тя продължаваше да не разбира, а това започваше да я притеснява.
Въпросът му едновременно я изненада и обърка. Тя не знаеше отговора, защото никога не си го бе задавала. Ставаше дума за ясната граница помежду им – хладнокръвен убиец и едно съвсем обикновено момиче, чиито проблеми я превръщаха в уязвима жертва, а тя не разбираше защо Влад поставяше нещата по този начин. Тя не гледаше на него като на убиец и затова ѝ беше толкова лесно да не го съди или да усеща онази нужда от промяна, която да постигне с каквито средства бе необходимо.
- Ти си пълната противоположност на онова, което съм аз. Ти винаги избираш трудния път, независимо че имаш известни колебания дали е правилния. В момента се страхуваше дали наистина би ми помогнал, но все пак ще опиташ. Вдъхновяваш ме да продължавам да се боря.
Трудно структурираше мислите в главата си. Не виждаше особен смисъл в думите си, защото в момента мислеше за причините, поради които държеше на него, и нямаше време, за да помисли над думите, които изрича.
- Ти влагаш известна доза... чувство в това, което правиш или имаш намерението да направиш, а честно казано на никого до този момент не му е пукало толкова истински за онова, което се случва с мен.
Прекалено ли беше? Зададе си този въпрос, когато най-накрая вдигна поглед, който отново попадна върху гърба му. Едва тогава започна да анализира онова, което беше казала.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Tue 13 Jan 2015, 3:09 pm

Бегла усмивка се плъзна по устните ми. Накрая благоволих да се обърна обратно към нея, като простичко пристъпих и се облегнах на стената, пъхайки ръце в джобовете си. Повдигнах рамене.
-Описваш ме толкова поетично, че бих се усъмнил дали ме виждаш наистина. - наклоних леко глава на една страна, докато я наблюдавах, показвайки й, че думите ми бяха по-скоро като закачка, което беше и причината накрая да добавя -Но знам, че е така. Знам, че си от малкото, които ме виждат, но не осъждат това, което съм.
Повторно повдигане на рамене. Честно казано никога не бях подозирал, че тя би видяла толкова много у мен, нито пък, че би го описала по този начин. Понякога ме изненадваше колко проницателна можеше да бъде, а за годините й в думите й имаше необичайна прозорливост и мъдрост, които не бяха особено типични за възрастта й. Всъщност, не се вписваха и във външния й вид, но както често казваха, той можеше да лъже - Пандора изглеждаше крехка, но в нея се криеше неочаквано необичайна сила. Кураж. Тя беше странна смесица от силни възгледи, проницателен ум и добро сърце, но въпреки това се подхлъзваше и дрогата като че ли беше единствения й недостатък. Единствената й слабост ..
Гледах я и просто очаквах момента, в който тя ще се окопити от "розовото" си виждане за мен. Защото противно на думите й сега, аз не бях добър. Не бях и някой абсурден герой, нито пък тя беше безпомощната принцеса в беда - знаех, че е напълно способна да се справи със зависимостта си и сама, но когато си самотен, често се нуждаеш от помощ.
Стиснах устни. И продължих да чакам, да очаквам момента, в който тя ще ми зададе въпроса, който искаше да ме пита от известно време вече и аз го виждах, но като че ли не смееше. Или може би чакаше нещо, но не знаех точно какво. И все пак .. бях пределно наясно, че искаше да ме попита защо убивам. Защо продължавам да го правя. И докато тя приемаше това у мен и аз го оценявах, тя все пак се чудеше и разпитваше. Е, все пак нямаше как да знае, но .. питах се, съмняваше ли се в мен? Че бих я наранил? Убил?
Истината беше друга. И никак не беше красива. Защото ако беше така лесно да спра, нямаше да продължа да го правя. Подобно на нея с наркотиците .. приличаше на това, но същевременно и беше доста различно. Когато прекараш толкова години, още от ранна възраст, в тренировки как да отнемеш живот и когато звяра в теб е подхранван, поощряван и породен, при това с години, специфично за тази цел, за да се превърнеш в съвършения убиец, то след това той е неразривна част от теб. Нямаше как да го премахна. Мога само да го потискам и контролирам, което и винаги съм правел. Но подобно на нея, аз също бях сам. Така го бях и избрал. А и освен това предпочитах да елиминирам тези, които си го заслужаваха, тези, които участваха в мръсния престъпнически свят, вместо да спра, или най-малкото да се опитам, но когато чудовището в мен не издържеше повече на глада за смърт, да изригне и така да пострадат невинни заради мен, по моя вина и от моята ръка. Не, не исках това.
Бях достатъчно доволен от сегашния си живот. Бях и приел това, което винаги щях да бъда. И за разлика от нея, аз дори нямах опция за спиране - нещо, което на Мика й беше ужасно трудно, но което все пак можеше да избере. И й завиждах за това. Аз нямах този избор .. нямаше и да го имам. 
-Е, няма ли да ме питаш вече? Знам, че от известно време искаш да ми зададеш този въпрос .. 


П.с.: Извинявай заа огромното забавяне .. shy  
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Thu 15 Jan 2015, 10:36 pm

Колебанието постепенно се превърна в нещо подобно на развеселеност. В началото Мика помисли, че съвсем не го познаваше, защото думите му я провокираха, а тя никак не бе далеч от истината. Тепърва разкриваше колко малко всъщност знаеше за него и колко сложен бе неговият характер. Влад изглеждаше на пръв поглед лесна за разгадаване личност, която твърде лесно допускаше хората до себе си, ако е в правилното настроение, но съвсем не бе така. Тя пък се чувстваше глупаво, затова сведе поглед към пода. Усмихваше се, но в усмивката ѝ се криеше известна доза подигравателност, насочена към самата нея. Бе използвала твърде много думи, за да даде отговор на един съвсем прост въпрос; думи, които я караха да звучи като глупаво, заблудено и влюбено момиче, което бе способно да вижда единственото доброто и красивото у своя любим.
Но тя не беше това. Тя умееше да различи убиеца у Влад и нямаше да си го признае, но се страхуваше от него. Не искаше, но това бе една напълно естествена реакция, която тя не можеше да пребори. Опитваше, но без успех. Съзнанието ѝ нямаше нужните отговори, а тя не знаеше кои бяха правилните въпроси и как да ги зададе. Присъстваше единствено желанието да разбере повече за тази част от него, за която говореха твърде рядко и с твърде малко думи.
Пандора имаше нужда да знае защо той продължаваше да убива, как беше започнало всичко и какво изпитваше, отнемайки нечий живот. Мислеше си, че по този начин би намерила обяснение за действията му и повече нямаше да изпитва този внезапно появяващ се страх. Не искаше да го изпитва, защото беше неизбежно в един момент да залитне в посоката на разума, да опита да го убеди, че не бе правилно и да го промени. Не трябваше да го прави; не бе честно спрямо него, защото той не искаше да се променя и тя нямаше правото да се меси в това негово решение. Съвсем различно бе с нея; тя искаше да промени живота си, но осъзнаваше нуждата от нечия помощ, затова му позволи да се намеси и да я промени, да я съди за грешките, които правеше и да прави всичко по силите си, за да ѝ попречи да ги направи отново.
- Защо започна да убиваш? – промълви, вдигайки поглед. По погледа му можеше да разбере, че това не бе въпросът, който бе очаквал, но тя нямаше как да попита защо го прави преди да знае защо бе започнал. Тя отказваше да приеме, че в един момент Влад просто бе изгубил разсъдъка си и бе открил удоволствие сред убийствата. В противен случай не би се разкайвал за някои от тях, а той сам бе загатнал, че понякога се случва.
Ако тя наистина щеше да бъде до него, когато той имаше нужда от това; когато имаше нужда просто да поговори с някого за онова, което вършеше, то тя трябваше да е напълно наясно в какво се забърква. Нямаше да съжалява, нямаше да търси изход, но не можеше и просто да се гмурне надълбоко без да има представа какво да очаква.
- И защо всъщност продължаваш да го правиш, щом има моменти, в които ти е тежко да… убиваш, щом те кара да се чувстваш кофти? – гласът ѝ трепна единствено в онзи кратък момент на мълчание, в който тя не знаеше коя дума да използва; дали да повтори „правиш“, или да го нарече както си бе – „убиваш“. В крайна сметка реши да не опитва да търси по-подходяща дума, с която да не звучи толкова брутално. Убийството само по себе си бе брутално действие и нямаше нужда тя да опитва да прикрие този факт.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Sponsored content


Sponsored content


Back to top Go down

Page 1 of 5 1, 2, 3, 4, 5  Next

View previous topic View next topic Back to top


 
Permissions in this forum:
You cannot reply to topics in this forum