BG Top
BGtop
Log in

I forgot my password

Our team
Sophia BelovaAdministrator
Natalya BelovaAdministrator
Kazimir YakovlevAdministrator
Nikolay Romanoff.Administrator
Katia PetrovaAdministrator
Who is online?
In total there are 2 users online :: 0 Registered, 0 Hidden and 2 Guests :: 1 Bot

None

[ View the whole list ]


Most users ever online was 73 on Tue 17 Jan 2017, 10:59 pm

… и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Page 5 of 5 Previous  1, 2, 3, 4, 5

View previous topic View next topic Go down

… и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Sun 04 Jan 2015, 8:16 pm

First topic message reminder :

Остави ги в дъното на чекмеджето. „Просто за всеки случай“, помисли си наум, докато избутваше пакетчето в дъното на нощното си шкафче. Остави ги там и забрави за тях, защото се чувстваше добре. Чувстваше се щастлива.
Всички останали наркотици бяха унищожени. Само за един ден тъмнокосата преобърна стаята си, разхвърля дрехите си по пода и размести мебелите. Спомняше си всяко едно от скривалищата, тъй като ежеминутно се страхуваше, че баща ѝ ще разбере и ще я изпрати в някоя клиника, където нямаше да ѝ помогнат. От малка знаеше, че лекарите предпочитаха да разговарят за проблемите вместо да ги изкоренят бързо и безболезнено.
Остави ги, защото така се чувстваше сигурна. Знаеше, че ако някоя вечер невидима болка беше по-непоносима, тя имаше с какво да я притъпи. През настоящата седмица три пъти отвори чекмеджето и след това го затвори. Знаеше, че наркотиците се отказват по-трудно от цигарите, въпреки че всички твърдяха точно обратното. Истината е, че цигарите бяха навик. Не е фатално, ако запалиш една, въпреки че ги отказваш. С наркотиците беше различно. Границата между градацията и деградацията при тях беше толкова тънка, че почти не се забелязваше. Една стъпка назад беше фатална. Една доза усилваше глада за още и човек неусетно се пречупва, предава се. Знаеше го, защото вече беше минала по този път и се предаде.
В продължение на три седмици и половина след отвличането тя беше трезва. Вярваше, че може да пребори кошмарните нощи и да запълни онази празнина, но не успя. Не сподели с никого, нямаше кой да я подкрепи в тази борба и тя се предаде. Беше на път да го направи и тази нощ, но изчака до сутринта, когато ключът на банята изщрака и тя се свлече на пода.
В едната си ръка държеше спасените наркотици, а в другата – мобилния си телефон. Знаеше, че независимо какво се случи, тя трябваше да му се обади. Може би трябваше да го направи преди треперейки ръцете ѝ да изсипят трите хапчета в дланта ѝ. Беше лоша идея да изчака онзи трепет в стомаха си преди да набере номера, защото цифрите започваха да се размиват пред погледа ѝ. Търпеливо изчака свободния сигнал да бъде прекъснат и едва тогава сърцето ѝ заби лудо. Не знаеше дали се страхуваше от гнева му, или нещо се случваше вътре в тялото ѝ.
- Влад? – попита плахо, когато беше сигурна, че вече не чува свободния сигнал, въпреки че той продължаваше да кънти в ушите ѝ. – Не бях искрена с теб. Оставих ти хапчета просто за всеки случай и…
Провалих се.
Каза ли го наистина или думите останаха в главата ѝ? Не знаеше. Изпадна в онова непознато сънено състояние, в което имаше сили единствено да се сви под мивката. Далеч от вратата в случай, че някой опита да я разбие. Въпросът бе кога това ще се случи и дали тя все още щеше да диша, когато я открият. Това не беше най-лошият сценарий.
По-лошото от най-лошото беше, че не ѝ пукаше, че ще умре заради собствената ѝ глупост. Струваше ѝ се, че се усмихва, докато затваряше очи, защото харесваше безтегловността, липсата на проблеми.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down


Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Wed 01 Feb 2017, 9:39 am

Искаше всичко просто да приключи. Помисли, че ако затвори очи и покрие ушите си с ръце някакси ще избяга, но се оказа, че не помага особено. Имаше нужда да избяга, но не можеше просто да отвори вратата, докато бяха в движение и да излезе от колата. Не беше чак толкова луда, че да рискува живота си. Не смяташе също, че идеята беше особено добра. И се учудваше, че дори сега успяваше да запази част от разсъдъка си, за да направя донякъде трезва оценка на ситуацията, в която се намираше. Съзнанието ѝ изключваше участието на други в схемата, когато бе привключила на чувство за самосъхранение. Ако можеше, би се свила като малко дете и не би излязла от колата, докато някой не ѝ кажеше, че е безопасно, ала все още усещаше притеглящата сила на предпазния колан. На сляпо опита няколко пъти да го откопчае, независимо колко опасна бе тази идея, особено когато тялото ѝ с такава леко се накланяше на всяка страна, на която я поднасяше колата при всеки завой. Пръстите я боляха и постепенно изтръпнаха от всичките неуспешни опити и удари в неизвестна твърда повърхност из колата, като накрая тя се отказа. Така или иначе бяха спрели и коланът вече не се врязваше толкова рязко с кожата ѝ, не я нараняваше, не ѝ причиняваше болка...
Май кимна, но не знаеше дали той я видя. Кичури от косата ѝ бяха паднали през лицето ѝ и полепнали по него заради потта, избила върху челото ѝ, и сълзите ѝ. Знаеше, че изглежда жалка, но не откриваше сили да спре да плаче, не и когато не знаеше какво се случва, нито какво следва или пък дали изобщо ще се измъкне жива. За миг си помисли, че може би ѝ харесваше идеята да не се измъкне жива този път, защото поне всичко приключваше и нямаше да ѝ се наложи отново да премине през трудния период на адаптация. Заслуша се в тишината, как гумите свистяха в далечината и именно защото се намираха някъде далеч, си позволи да се раздвижи, да надигне глава и да надникне през счупения прозорец, когато видя преминаващата край колата фигура. Наведе се отново секунди преди изстрелите и чуваше как куршумите се забиваха в колата, докато не спираше да мисли как някой от тях щеше да стигне до нея. Може би... Струваше ѝ се невъзможно, но изглеждаше глупаво да си дава напразни надежди.
Когато всичко най-накрая изглежда бе приключило... Не изпитваше нищо. Потрепери и изпита нужда да се свие, когато усети, че някой я докосва. Отне ѝ време, за да разпознае гласа на Влад, за да му позволи да я прегърне и тя на свой ред да обвие ръцете си около него и да зарови лице в рамото му. Чуваше въпросите му и след всеки следващ искаше да му отговор, да му каже, че е добре, поне физически, че не е наранена и може би всичко ще е наред, но нямаше сила да го направи. Не знаеше как да възпроизведе мислите в главата си. Преди мислеше, че когато всичко приключи, ще иска да извика, но само плачеше. Тихо, безгласно, сълзите просто се спускаха по лицето ѝ и не означаваха тъга, а страх. Ужасът, от който тя цялата трепереше.
- Не... Да, добре съм. – каза накрая, вглеждайки се в наранените си ръце и как по пръстите ѝ имаше засъхнала кръв от местата, на които се бе ударила в опитите си да откопчае сама колана. – Искам.. да се прибера. Искам вкъщи... Моля те..
Единственото място, на което се чувстваше защитена. Не знаеше дали скоро ще излезе от там отново, както правеше през последните седмици. Не искаше и да мисли за това сега. Искаше да си легне отново и да се престори, че този ден не съществуваше.
И тогава видя тялото до колата и тялото ѝ замръзна в ръцете му, спря да плаче и просто гледаше...
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Thu 02 Feb 2017, 1:52 am

Пандора беше скована от страх и с право. По дяволите .. какво бях сторил? Имайки предвид миналото й .. крехкото съзнание .. Май току що бях разрушил целия прогрес, който бях постигнал с нея в последните седмици и макар и несъзнателно, все пак я върнах към най-ужасния период от живота й. Онези отвратителни моменти на слабост и безпомощност, които виждах да се отразяват в очите й. Проклинах се за тях. 
Какво бях направил ..
Нямаше прошка за това.
Придърпах лицето й, така че да ме погледне, обгръщайки лицето й с ръце. По дрехите ми имаше кръв и вероятно я плашех много повече, отколкото я успокоявах, но просто нямаше начин да не се опитам да я утеша. Трябваше да направя опит да поправя стореното, колкото и безполезен да беше .. колкото и наясно да бях, че връщане назад просто нямаше. Проклинах се.
-Шшт, тихо, мой маленький .. Недей. Всичко свърши. Всичко приключи. Тук съм. Свърши се ..
Гласът ми се пречупи от вина, докато се опитвах да намеря правилните думи, за да я утеша дори и малко. Нарочно не казвах, че всичко е наред, защото все още помнех думите й от преди. И се съобразявах с тях – тя не искаше да чува това от мен и нямаше и да го чуе. Знаех, че бях склонен да направя всичко за нея, защото се чувствах виновен, но това само ме караше да се чувствам още по-зле. Нещата не можеха да се оправят така лесно ..
Изправяйки се, отключих багажника и извадих куфарчето оттам, като на негово място стоварих вътре безжизненото тяло на наемника като чувал с брашно. Нямах време да го връзвам, макар че би ми доставило удоволствие да му доставя болка, чувствайки как крайниците му изтръпват веднага щом се свестеше. Вместо това обаче вниманието ми беше погълнато от Пандора, която подскочи щом запратих жалкото човече в колата си, заключвайки отново багажника и го оставих там. Изваждайки телефона си, поръчах дискретен шофьор, който щеше да дойде, за да ни откара и нямаше да задава излишни въпроси за кръвта по дрехите ми. Връщайки се при нея, я вдигнах на ръце и целунах челото й, стискайки я с малко повече сила от необходимото, притискайки я здраво в ръцете си.
-Съжалявам, Мика .. толкова съжалявам .. не трябваше да става така! Аз .. по дяволите .. няма как да върна станалото .. Но ще те върна вкъщи. Обещавам.
Знаех, че пелтечех като селския идиот, но се опитвах поне малко да й се реванширам. Втори опит да оправя нещата – неуспешен. Не се изненадвах. Те си бяха непоправими, но въпреки това не можех да понеса мисълта за това какво й бях причинил ..
Колата пристигна и аз казах на шофьора да кара към къщата ми, съобщавайки му адреса си. Седях на задната седалка, стиснал Мика в скута си и макар това да не беше особено безопасно, просто отказвах да я пусна. Знаех, че нямаше да го направя в скоро време, освен ако тя не кажеше гласно, че желае да го сторя.
Обвинявах се през целия път, докато притисках тялото й към своето, но въпреки това знаех, че само влошавах нещата – миришех на кръв, пот, барут и смърт и най-вероятно само я карах да се страхува още повече, а не обратното.  Мисълта беше агонизираща за мен, което вероятно беше и причината да не мога да накарам ръцете си да отпуснат схватката си и да я оставя да се дръпне като опарена от мен .. Е, може би най-сетне тя ме беше видяла истински. Най-сетне започваше да осъзнава в какъв свят живеех и колко мрачно беше съществуването ми, управлявано от Другото ми „Аз“.
-В момента пътуваме към къщата ми .. Обаче ако поискаш, ще те откарам обратно в дома на баща ти. Само кажи.
Знаех, че там беше мястото, където тя принадлежеше – със семейството си, обгрижвана и защитавана от професионална охрана и куп хора от обкръжението й, които да са до нея. А не една празна и пуста къща с един наемен убиец в нея ..
Очаквайки всеки момент тя да каже, че желае да я върна при баща й, вдигнах ръка и съвсем леко погалих бузата й, стараейки се да запомня докосването. Също така запаметявах и лицето й в съзнанието си, защото знаех, че бях направил нещо непростимо – бях я повлякъл с мен .. И да бъда проклет, ако позволях това да се повтори. Бях я увредил достатъчно .. сякаш тя имаше нужда от още повече нанесени щети по психиката си. Тези от миналото й бяха достатъчни .. и с ужас се питах какви ли щяха да бъдат последиците за нея, последвали от моето глупаво и идиотско решение да я взема с мен.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Fri 03 Feb 2017, 10:02 am

Не помръдна, когато той се отдръпна. Почувства единствено студа, който нахлу към нея, и потръпна. Очите ѝ и все още пареха и сълзяха, но вече не чувстваше повече сили за плач, нито имаше повече сълзи, които да пролее, а дори не знаеше за какво ги пролива. Дори когато не беше около нея, усещаше тежкия аромат на кръв. Знаеше, че някаква част е полепнала и по нейното тяло, усещаше я да лепне върху кожата ѝ, да се просмуква в дрехите ѝ и стискаше пръстите си в юмруци, защото не бяха на място, на което можеше да си позволи да се оттърве от изцапаните си дрехи и да се свие някъде с надеждата по някакъв начин да изтрие кръвта и от самата себе си. Мислеше си как това щеше да бъде първото нещо, когато си отидат у дома, а след това щеше да поспи. Чувстваше се толкова изтощена, а дори не бяха минали няколко часа откакто бе станала, но да държи мислите си под контрол беше ужасно трудна задача. Усещаше как прогресът, който имаше се изплъзваше като песъчинки между пръстите ѝ, а не искаше да се върне в началото. Ако сега, след като знаеше на какво е способна и все пак се бе почувствала безпомощна, то не искаше да си представя колко жалка бе била преди това. И сякаш не бе достатъчно изтощена от преживяното, от опитите да запази разума си, но сега трябваше да вложи още от нервите и усилията си, за да се ядоса. Сама на себе си. Впи по-дълбоко нокти в дланите си, защото болката държеше съзнанието ѝ заето и не му позволяваше да се лута в други посоки, ала в същото време искаше да удари нещо. Но не можеше...
Тялото ѝ инстиктивно се отпускаше, когато я докоснеше. Независимо колко невинно и по-скоро утешително, но въпреки това инстинктите ѝ оставаха нащрек. Заради тях оцеля толкова време в плен, макар че колкото повече се връщаше в миналото си, толкова повече откриваше колко лек бе този период, колко малко болка и унижения бе видяла всъщност и как по-скоро самотата и мисълта, че никой няма да я открие, защото не знае къде е, а похитителят ѝ бе избрал да я зареже в един момент бяха онези, които разклатиха психиката ѝ из основи. Мисълта, че ще умре и ще я открият след известно време, когато дори няма да знаят коя е и каква е била. Мика разтвори бавно едната си длан и бавно я пъхна под неговата ръка, след което сви отново пръсти и надигна леко глава.
- Всичко ще е наред, Влад. Изморена съм, просто искам да се приберем и да поспя. – промълви, като направи бегъл опит за усмивка, за която нямаше сили и вместо нея въздъхна. – Имам нужда от малко време, но ще бъда добре... Не е нужно да се извиняваш, нищо не си направил.
И наистина го мислеше. Не знаеше дали имаше нещо, за което да го вини. Тя бе пожелала да надникне в този свят. Ядосваше се на себе си, защото умееше малко, но не бе способна да го използва, защото забравяше на какво е способна от страх. Паникьосваше се и застрашаваше дори самата себе си по този начин. Но пък и той нямаше как да знае, че нещата ще излязат извън контрол. Нито тя можеше да го обвини, че наранява невинни, защото те искаха да ги убият... Не бяха невинни. А той вършеше работата си... Може би насилието не бе по вкуса ѝ, но не можеше да отрече, че то бе част от този свят и тя трябваше да се примири с това, а и... Започваше да разбира, че не винаги беше неоправдано...
- Ще останеш ли с мен? – попита без да го поглежда. – Или имаш работа? – допълни бързо, но се надяваше да не се налага да остава сама. Не знаеше дали би могла да се справи сама.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Sat 04 Feb 2017, 9:32 pm

Нищо не бях направил?!
Бях твърде изненадан от думите й, че да мога да й отговоря веднага. Тя не ме обвиняваше? Как беше възможно това, по дяволите?
Говореше така, сякаш нищо кой знае какво не се беше случило, просто я бях извел на разходка или по магазините и двамата се връщахме от обиколка из града. А в същото време все още трепереше в ръцете ми ..
Бях стъписан. Изцяло.
Защото аз самият се винях, дори и тя да не го правеше. И знаех пределно ясно защо – предполагаше се да й помагам, да му се не види. Да съм опора за нея, така че да се справи със зависимостта. Вместо това я бях поставил в опасност, и не само. Бях разтърсил представите й, бях я снабдил с информация, за която тя не беше готова. Беше видяла нещо, на което не исках да става свидетел. Не само защото беше твърде рано за това, но и защото предвид това, през което беше преминала в миналото си, тя най-вероятно никога нямаше да бъде готова да вижда.
Знаех, че тя не принадлежеше в моя свят.
Не беше подходяща за убиец, нито пък за каквото и да било насилие. Учех я на всички тези умения, но и двамата знаехме, че я обучавах, за да може да се защитава. Само заради това; тренировките ни бяха с тази едничка цел и никоя друга. Дори и тя да го обмисляше като вариант, аз още тогава й бях казал, че не искам да става като мен ..
А вместо да спазя думата си, идиотски я бях въвлякъл в нещо сериозно. Накарах я да види толкова грозна картина .. и не само това. Не можех да си представя ужаса и страха, които беше изпитала, просто защото не бях запознат с каквито и да било чувства поначало .. А да се боиш за живота си беше човешко, просто аз бях твърде далеч от нормалните хора като нея, например ..
Все така прегръщайки я, стиснах ръката й за уверение, че не е сама и се стараех да прозвуча нормално. Стараех се да не се издавам колко много се винях, колко ядосан бях, че някой беше посмял да й посегне и колко изненадан бях, че тя все пак все още беше склонна да ми говори .. и да е до мен.
-Разбира се, че ще остана с теб. Винаги, когато имаш нужда .. ако все още се нуждаеш от мен. Ще бъда до теб.
Знаех, че й го бях обещал и нямаше да се отметна от думите си. Не бих я оставил .. исках да съм до нея, но се боях, че по-скоро тя щеше да си тръгне, при това не бих я винял. Знаех какъв съм. Това нямаше да се промени. А не исках тя да страда така заради мен .. не исках да й причинявам това. Нямаше да го направя.
-Веднага щом се приберем ще поспиш. И аз ще съм до теб. Ще правим всичко, което поискаш, дори и да е нещо глупаво ..
Опитах се да развеселя атмосферата, но знаех, че не успявах. Отново. Всъщност, дори ми се щеше тя да поиска да правим нещо просто и глупаво, защото щеше да е знак, че не всичко е загубено и напредъка в нея все пак се е запазил, макар и само донякъде .. Дори и да беше малка част от него, все пак се надявах нещо да е останало. Нещо беше по-добре от нищо .. А това щеше да е огромна утеха за мен, че все пак не бях съсипал нещата докрай ..
Че все пак имаше възможност, колкото и малка, те да се оправят. Аз да ги оправя.
Знаех обаче, че това надали беше възможно ..
Стигайки пред къщата ми, я оставих за момент седнала на задната седалка, за да платя на шофьора. След това я взех на ръце, без дори да се замислям, че тя вероятно можеше да ходи и сама и побързах да я въведа в къщата, надявайки се това да я накара да се почувства поне малко по-сигурна .. Точно сега имах огромна нужда да се погрижа за нея, да знам, че е добре, да направя нещо, каквото и да е, за нея .. Вместо това обаче я оставих пред стаята й, за да може да измие кръвта от себе си – тази, която беше дошла предимно от мен .. Имах желанието да отида и да наглася водата за нея, така че да е достатъчно топла, но съобразявайки се с това, че тя може би имаше нужда да диша, не го направих.
Вместо това и аз на свой ред се отправих към душа, за да се изкъпя. След което се погрижих за дупката от куршум в рамото ми и навлякох черна тениска, за да прикрива бинтовете.
 Хванал в ръка малката кутия с нарисуван червен кръст върху нея, предназначена за бърза помощ, минах през кухнята и накрая се озовах пред стаята й отново. Почуках съвсем леко и зачаках, държащ чаша топло мляко в едната си ръка и кутията в другата, за да се погрижа за нараняванията по ръцете й, които ме караха да се проклинам още повече.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Mon 06 Feb 2017, 10:13 am

Най-накрая се усмихна или поне така се чувстваше, докато крайчетата на устните ѝ все още потрепваха в опити да се извият нагоре. Беше отпуснала главата си върху рамото му и затвори очи в продължение на остатъка от пътя до дома му. Бе странно как бе поискала да си отиде вкъщи без дори да се замисли какво искаше да каже с тези думи. Едва сега те започваха да ѝ звучат някак нередно, въпреки че бе щастлива от мисълта, че не бе нужно да пояснява какво точно бе имала предвид, защото в главата ѝ при споменаването на вкъщи изникваше спомена за неговата къща, а не тази на баща ѝ. Вероятно се дължеше на факта, че вече бе прекарала достатъчно дълго време на това място, за да се чувства странно, като го нарича по този начин, въпреки че се не можеше да си спомни момент, в който истинският ѝ дом изобщо бе бил такъв.
Да опитва да мисли за нещо подобно беше натоварващо, макар че поне по този начин държеше мислите си заети по някакъв начин и това я успокояваше. Страхуваше от момента, в който щеше да затвори очи и да изгуби контрола над посоките, в които съзнанието ѝ щеше да тръгне. Страхуваше се и от картините, които щяха да се появят през очите ѝ, защото не знаеше дали нямаше да преживее отново случилото се или щеше да се върне много по-назад във времето, но отказваше да мисли за това. Надяваше се, че в крайна сметка умората ѝ щеше да бъде достатъчна, за да не сънува нищо. Съзнанието ѝ се нуждаше от няколко спокойни часа, за да се възстанови. Тя се нуждаеше от няколко такива часа, защото ѝ костваше ужасно много ден след ден да поддържа контрола над всяка секунда и усещаше как съвсем скоро няма да издържи и щеше да се пречупи.
- Имам нужда... – искаше ѝ се да го каже уверено, но гласът ѝ беше толкова тих и звучеше изморен. – Страхувам се, че няма да ти е толкова лесно да се отървеш от мен.
Нядаваше се на поне искра оптимизъм, лъхаща от последните ѝ думи, въпреки че ѝ е струваше, че дори несполучливият ѝ опит за шега беше продължание на равния тон, с който говореше през последните минути и това я накара да спре да го прави. Може би когато възвърнеше част от силите си и не се чувстваше толкова мъртва отвътре... Засега се придържаше до леките кимания и кратките звуци, които изразяваха отговорите ѝ, макар че повече не ѝ се наложи да говори. Вдиша от студения въздух в къщата и се почувства у дома, на сигурно място, донякъде щастлива.
Този път потрепери, когато той се отдръпна от нея, защото привикна да усеща тялото му до своето и да не ѝ се налага да влага излишни усилия да се грижи сама за себе си, но не ѝ отне твърде дълго, за да го направи. В действителност от самото начало имаше нужда от малко лична свобода. Не искаше да го нарани, казвайки му го, затова замълча. Знаеше, че намеренията му бяха да я защити вместо да я нарани, но не можеше да се справи толкова лесно с инстинктите си. След като влезе в стаята си сякаш всичко потъна в мъгла, защото не си спомняше кога бе съблякла дрехите си, захвърляйки ги в някой ъгъл на стаята, кога бе пуснала водата, нито колко дълго стоя под душа, но трябваше да е доста дълго време, защото когато се осъзна не мислеше за нищо, а водата отдавна не бе топла. По бледата ѝ кожа сега имаше червени следи на местата, където преди имаше петна от кръв и покрай тях си припомни силата, с която бе опитала да ги премахне. Косата ѝ беше все още влажна, когато се сви върху леглото няколко минути преди почукването. Отвори уста, за да му каже, че може да влезе, ала не го направи и вместо това да се изправи и издърпа тениската, която бе облякла надолу. Беше от онези тъмносиви тениски с глупав рекламен надпис, които винаги произвеждаха в твърде големи номера и ръкавите ѝ стигаха почти до лактите, а по дължина бе до средата на бедрата ѝ и бе наистина подходяща за спане.
- Не беше нужно... – този път наистина се усмихна и взе чашата от ръцете му, отпивайки малка глътка, докато се връщаше обратно към леглото, като я остави на нощното шкафче и след това се покатери отгоре му и се вмъкна под завивките. – Мислех си, че може по-късно да правим нещо нормално.. Може би да поръчаме храна, да гледаме някой филм... Не мисля, че днес имам желание за тренировки, но и не искам да губя от напредъка си, така че трябва да задържа съзнанието си заето по някакъв начин.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Mon 06 Feb 2017, 2:57 pm

Тя се държеше толкова .. естествено.
Сякаш наистина не беше станало нищо. Или поне така се стараеше да изглежда .. обаче не бях глупак. Виждах в очите й усилията, които полагаше, за да запази контрола над мислите си. Виждах и вътрешната борба, която водеше.
Проклинах се за това. Да знам, че не й беше лесно беше едно, но да я виждам такава и да знам, че аз съм отговорен за това, беше нещо съвсем друго. Прокарах объркано ръка през косата си и колебливо пристъпих в стаята. Факта, че тя беше нетърпелива да се върне в леглото не ме радваше, но знаех, че Мика имаше нужда от това.
Заставайки до леглото й, колебливо седнах на ръба му и поставих кутията върху завивките. Взех ръцете й в своите, за да огледам нараняванията й и казах
-Каквото пожелаеш. Да гледаме филм звучи добре. Ако поискаш, дори би могла да ме използваш за възглавница.
Тона ми беше ведър, стараейки се да подражава на нейния. Виждах опитите й да запази нещата нормални. Виждах старанието й, с което усилено се опитваше да запази напредъка си и да прикрие въздействието от станалото днес. Една странна буца беше свила гърлото ми, докато я наблюдавах така и изваждах от кутията малко памук, който напоих с дезинфектант. След това го приложих първо върху едната, а след това и върху другата й ръка. Накрая изчаках да подейства, докато обмислях следващите си думи. Всъщност, исках да поговорим – за това как ме беше видяла днес, доколко точно я бях уплашил и не се ли страхуваше от мен .. Тя беше станала свидетел на една съвсем малка част от убиеца в мен, питах се какво ли щеше да се случи, ако действително видеше Другото ми „Аз“ .. Може би тогава вече щях да я загубя завинаги. Може би това вече беше станало .. Исках да говоря с нея за това. Исках да обсъдим станалото, но знаех, че това щеше да й дойде в повече. Знаех, че беше преживяла достатъчно и не исках да я натоварвам излишно. Обаче беше само въпрос на време тя да се осъзнае – не само защото беше видяла достатъчно. По-скоро защото беше единствената личност, която ме разбираше така добре. Може би само тя можеше да ме види наистина, защото съвсем лесно четеше между редовете и въпреки това беше склонна да е до мен. Мика беше единствения човек, на който имах доверие, но това не значеше, че тя нямаше да разбере грозната истина рано или късно. Именно защото ме разбираше така добре .. и особено след станалото днес, знаех, че е само въпрос на време.
Щеше ми се преди това да се е случило да обгърна раменете й с ръце, да я прегърна за последно .. Но виждах, че тя се нуждаеше от пространството си точно сега и нямаше да й отнема и това.
Изчаквайки достатъчно време дезинфектанта да подейства, накрая намазах ръцете й с мехлем, който да помогне на раните и затворих кутията.
-Защо не избереш филма? А аз ще отида да поръчам храната. – казах, докато се изправях от леглото й и на път към вратата се извърнах към нея, добавяйки –Исках обаче преди това да ти покажа нещо.
След което се върнах в стаята си, прибрах кутията за първа помощ и клекнах пред гардероба си. В един от най-долните шкафове, под куп тениски, потници и дънки, се намираше малката ми тайна. Взех две от големите картонени кутии и се върнах в стаята й. Когато Мика видя какво държах в ръцете си, повдигна вежди и попита
-Пъзели?
Кимнах. Пъзел – беше точно толкова просто. Помагаше ми да се съсредоточа, освен това от малък обичах да ги редя. Това бяха от трудните с по над 500 части, но въпреки това ги бях сглобявал всичките до един, в онези моменти през нощта, в които съзнанието ми беше особено неспокойно.
-Пъзела ми помага да се съсредоточа и да успокоя мислите си, ангажирайки ги с нещо леко, но приятно за мен. Ако теб не те привлича, то би могла да избереш да оцветяваш книга с картинки. Или да редиш кубчета. Каквото и да е, стига да ти е приятно – можеш да избереш игра и ще я поръчам онлайн.
Повдигнах рамене, наблюдавайки я някак несигурно. Не знаех дали това щеше да й помогне, или тя щеше да си помисли, че се отнасям с нея като с дете. Просто исках да й предложа нещо, без значение какво. Бях й издал малката си тайна, която беше ключа към моментите, в които съвестта ми решеше да се обади след дадено убийство. Бях й говорил за тях, а тя ме беше попитала защо не й се бях обаждал тогава .. Може би бих го направил, ако не бях съсипал представите й за себе си с това, което беше видяла днес. Сега просто исках да й помогна.
Ако решеше, можехме да се опитаме да наредим един от пъзелите заедно. Ако не, щяхме да гледаме филм и да се храним в леглото й – ако това беше, от което тя се нуждаеше, то щях да го направя. Бях склонен на всичко, затова просто очаквах избора й. Оставих кутиите на земята, след което извадих телефона си, канейки се да набера един от предпочитаните от мен ресторанти.
-Какво би искала? Само избери и ще поръчам.
За себе си се бях спрял на огромна пица, придружена от кола. Беше нетипично за мен, но точно в момента бях в настроение именно за това. Ако Мика поискаше, можехме и да си я разделим, но не й го предложих, оставяйки я сама да направи избора си. Стараех се да й дам свобода не само за това ..
Давах й свобода и да осмисли станалото – знаех, че рано или късно все някога щеше да го направи. И най-вече, щеше да осмисли възгледите си относно мен, след случилото се днес. Когато това станеше, щяхме да говорим отново. Честно казано се боях от изводите, до които щеше да стигне .. но знаех, че беше неизбежно рано или късно да ме види в реална светлина. Все пак не бях някой нормален бизнесмен, търговец или собственик на фирма.
Бях убиец.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Tue 07 Feb 2017, 9:36 am

Мика въздъхна тихо, но не се противопостави на грижите му, въпреки че ѝ се струваха преувеличени. Мълчеше, избягвайки по този начин изричането на неподходящи думи, но в същото време натоварваше съзнанието си повече, опитвайки да не мисли за нещата, които и правеха впечатление и искаше да обсъди с него, защото нямаше повече сили, които да похаби за днес, но той я напрягаше с... Всичко, което правеше. Беше груба и неблагодарна в мислите си и заради това отказваше да ги изрече на глас, но и не знаеше още колко би могла да издържи преди да се срине психически и да влоши положението много повече, ако не поговореше с него сега, докато все още имаше някакъв контрол над емоциите си и можеше да разговаря като възрастен с възрастен. Присви очи, докато дезинфектанта щипеше кожата ѝ и се постара да потисне желанието да го изтрие в леглото, докато не засъхна. Бе почти същото и с мехлема, който той постави върху ръцете ѝ, макар че неприятното усещане този път бе по-краткотрайно, а мислите ѝ бяха отвлечени от намерението ѝ все пак да започне разговора, дори когато не се чувстваше готова за него в момента.
- Влад... – изрече името му, изправяйки се от леглото, като пристъпваше несигурно към него, но не бе сигурна, че бе от страх. Не и заради това, че може би се страхуваше от него. По-скоро се страхуваше дали той няма да реагира твърде остро на близостта ѝ, защото разбираше, че той опитваше да направи най-доброто за нея; онова, от което тя се нуждаеше в момента или поне смяташе, че се нуждае от него, но честно казано желанията ѝ толкова бързо се променяха, че не бе склонна да им се доверява напълно.
- Не ми помагаш, когато си напрегнат. Кажи ми... Какво те притеснява? – попита, въпреки че знаеше отговора, но просто не знаеше как да започне този разговор. Мислеше, че има някаква насока, но когато заговори мислите се оплетоха в главата ѝ и забрави какво искаше да му каже... Искаше да го попита нещо или да започне сама...
- Нямам претенции какво ще поръчаш... Честно казано съм достатъчно гладна, за да не подбирам, но.. Може би пица или някакъв вид спагети звучи добре. И ще изберем филм, който ни харесва и на двамата, и ще наредим този пъзел и ще правим още куп други неща, но първо трябва да поговорим... Ако искаш, аз ще започна първа. – предложи, макар че дори не му даде възможността да каже нещо, а продължи. – Мислиш, че ще поискам да си тръгна, нали? Не искам... Няма да си тръгна, освен ако не ме помолиш да го направя, но дори тогава не мисля, че лесно бих спряла да се притеснявам за теб. Няма да те лъжа, че случилото се днес е нищо. Едва ли ще го забравя скоро... Ще един от онези ужасни спомени, които ще имам и ще ме преследват. И може би се страхувам от теб... От това, на което си способен, когато се ядосаш наистина, макар че вече съм го виждала. Знам достатъчно и съм виждала достатъчно по време на тренировките, за да знам, че ти си опасен човек, а случилото се днес ми показа, че твоят свят е също толкова опасен и може би да бъда край теб рискувам, но... Също така мога да ти вярвам. Това, че... Насилието, смъртта е твоят начин да се справяш с проблемите... Не е нещо, което мога да приема лесно. Мисля, че има далеч по-добри начини, но... Днес беше аз или те. Ти ме защити. Баща ми не го е правил никога... Или има твърде извратена представа за това как ме предпазва, след като ме остави да губя ума си в продължение на седмица, докато приключи с важните си задължения, след като бе приключил с онзи, който ме отвлече... Дори не се замисли, че аз може би ще си помисля, че ще умра на това място без никой да знае къде съм, когато той е имал поне бегла представа къде съм...
Гласът ѝ се пречупи и замлъкна за секунда, макар че се очакваше... Колкото повече говореше, толкова повече гласът ѝ започваше да трепери, да се губи за няколко секунди почти до нивото на шепот, а следващите няколко думи сякаш бе склонна да ги извика. Знаеше, че е говорила твърде дълго, защото устните ѝ бяха сухи, както и гърлото ѝ. Най-накрая се бе осмелила да стигне до него, за да го прегърне и ръцете ѝ наистина внимателно се протегнаха и бавно обгърнаха раменето му, като изчака няколко секунди преди да притисне съвсем леко тялото си към неговото.
- Разбирам, че това си ти и твоят начин на живот, Влад. Уважавам го. Приемам го. Да, страхувам се заради това, което видях днес... Но не искам да се страхувам от теб. Не мисля, че ти би ме наранил... Не и съзнателно, а аз мога да опитам да не те предизвиквам да го направиш и несъзнателно...
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Tue 07 Feb 2017, 10:58 pm

Притеглих тялото й по-плътно към своето, потъвайки изцяло в прегръдката.
Ръцете й бяха .. толкова нежни. И колебливи. Внимателни.
Прехапах устни, докато я оставих да говори, за да може да си каже всичко. Харесваше ми, че тя беше склонна да сподели с мен, но честно казано доста от казаното ме изненада. Частта за баща й най-вече. Бях склонен да отида и да му хвърля един здрав бой, за да може да му дойде акъла в главата и влиятелния политик най-сетне да проумее, че освен бизнесмен, на първо място беше родител. Или може би само се имаше за такъв, без да може наистина да се нарече баща ..
Следващите й думи предизвикаха една неочаквана горчивина в мен. Не само защото разбирах какво имаше предвид, но и защото беше права. Отначало помислих, че тя ме осъждаше, но след кратък момент на обмисляне проумях, че Мика просто изразяваше възгледите си.
Каква ирония, че беше права ..
-И ме питаш какво ме притеснява? Много неща – като започнем от това как си права за живота ми. За съжаление обаче той няма да се промени. Аз не съм нормален – как ме виждаш да се връщам в къщата окървавен след някоя мисия и покрит с моята или нечия чужда кръв, а семейството ми да ме посреща в коридора? Не бих могъл да имам жена или деца. И това е само малка част. Тази, която отдавна съм приел. Това, което ме тревожи още, е как ще те преследва видяното днес. Всеки път щом затвориш очи ще ме виждаш в действие, това което сторих .. Защитих те, да. Но и убивах. И друго, което също така ме тревожи, е да знам, че не одобряваш убиеца в мен. И как би могла .. Но също така, най-много ме притеснява това, че не съм достоен за .. – 'теб', добавих мислено, но след кратка пауза завърших - .. приятелството ти. Или да съм до теб. Не знам как бих могъл да съм част от живота ти, ако те поставям в опасност .. а честно казано бих искал да съм, макар да знам, че ще ти донеса само насилие, убийства, ужас и страх, които да изпълват кошмарите ти нощем.
Завърших, някак с частица примиреност в тона си и въздъхнах, докато я държах пламенно в ръцете си, усещайки тялото й толкова малко срещу моето. Така крехко, топло и приканящо .. И пълно с утеха и нежност.
Наведох глава и опрях челото си в нейното, вглеждайки се в очите й и собственото ми отражение в тях. Честно казано не знаех как точно ме виждаше тя, но за момента твърде много неща се въртяха из ума ми, че да се задълбавам и над това ..
Безпокоях се.
Не само че тя се тревожеше за мен, но и също така за това как Мика твърде успешно беше успяла да посочи различията помежду ни.
Тя все още ме виждаше, при това реално.
Виждаше болката и истинските последствия от убиеца в мен. Жените около мен обикновено можеха да усетят онази аура на "лошо момче", която излъчвах и като насекоми към пламък бяха примамени от нея, само за да се изгорят накрая. Всяка повърхностна жена си въобразяваше, че да е с опасен тип е "секси" или пък ги омайваше идеята, че биха могли да ме променят – че точно те ще бъдат "единствената", онази, която да ме накара да бъда "излекуван" и да падна в краката им, болен от любов.
Не и Мика обаче – тя винаги можеше с лекота да ме приеме, какъвто съм, въпреки способността си да ме види наистина. Именно това беше причината да имам доверие единствено в нея. Защото това, което можеше да види, я плашеше. И с право – трябваше да се страхува, защото дори и аз се боях за нея. За това какво можех да й сторя, или какви фатални последствия можеше да понесе тя от близостта си с мен. Точно затова знаех, че не я заслужавам .. Тя гледаше с трезва преценка на нещата, виждаше ме и не си съставяше илюзии за мен, а винаги ме беше приемала за това, което бях. Въпреки че аз самия се презирах, ненавиждах онази част от мен, която представляваше убиеца, но най-вече мразех това, че се нуждаех от нея. След всичко, знаех, че връщане назад за мен нямаше ..
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Sponsored content


Sponsored content


Back to top Go down

Page 5 of 5 Previous  1, 2, 3, 4, 5

View previous topic View next topic Back to top


 
Permissions in this forum:
You cannot reply to topics in this forum