BG Top
BGtop
Log in

I forgot my password

Our team
Sophia BelovaAdministrator
Natalya BelovaAdministrator
Kazimir YakovlevAdministrator
Nikolay Romanoff.Administrator
Katia PetrovaAdministrator
Who is online?
In total there are 3 users online :: 0 Registered, 0 Hidden and 3 Guests

None

[ View the whole list ]


Most users ever online was 73 on Tue 17 Jan 2017, 10:59 pm

… и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Page 2 of 5 Previous  1, 2, 3, 4, 5  Next

View previous topic View next topic Go down

… и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Sun 04 Jan 2015, 8:16 pm

First topic message reminder :

Остави ги в дъното на чекмеджето. „Просто за всеки случай“, помисли си наум, докато избутваше пакетчето в дъното на нощното си шкафче. Остави ги там и забрави за тях, защото се чувстваше добре. Чувстваше се щастлива.
Всички останали наркотици бяха унищожени. Само за един ден тъмнокосата преобърна стаята си, разхвърля дрехите си по пода и размести мебелите. Спомняше си всяко едно от скривалищата, тъй като ежеминутно се страхуваше, че баща ѝ ще разбере и ще я изпрати в някоя клиника, където нямаше да ѝ помогнат. От малка знаеше, че лекарите предпочитаха да разговарят за проблемите вместо да ги изкоренят бързо и безболезнено.
Остави ги, защото така се чувстваше сигурна. Знаеше, че ако някоя вечер невидима болка беше по-непоносима, тя имаше с какво да я притъпи. През настоящата седмица три пъти отвори чекмеджето и след това го затвори. Знаеше, че наркотиците се отказват по-трудно от цигарите, въпреки че всички твърдяха точно обратното. Истината е, че цигарите бяха навик. Не е фатално, ако запалиш една, въпреки че ги отказваш. С наркотиците беше различно. Границата между градацията и деградацията при тях беше толкова тънка, че почти не се забелязваше. Една стъпка назад беше фатална. Една доза усилваше глада за още и човек неусетно се пречупва, предава се. Знаеше го, защото вече беше минала по този път и се предаде.
В продължение на три седмици и половина след отвличането тя беше трезва. Вярваше, че може да пребори кошмарните нощи и да запълни онази празнина, но не успя. Не сподели с никого, нямаше кой да я подкрепи в тази борба и тя се предаде. Беше на път да го направи и тази нощ, но изчака до сутринта, когато ключът на банята изщрака и тя се свлече на пода.
В едната си ръка държеше спасените наркотици, а в другата – мобилния си телефон. Знаеше, че независимо какво се случи, тя трябваше да му се обади. Може би трябваше да го направи преди треперейки ръцете ѝ да изсипят трите хапчета в дланта ѝ. Беше лоша идея да изчака онзи трепет в стомаха си преди да набере номера, защото цифрите започваха да се размиват пред погледа ѝ. Търпеливо изчака свободния сигнал да бъде прекъснат и едва тогава сърцето ѝ заби лудо. Не знаеше дали се страхуваше от гнева му, или нещо се случваше вътре в тялото ѝ.
- Влад? – попита плахо, когато беше сигурна, че вече не чува свободния сигнал, въпреки че той продължаваше да кънти в ушите ѝ. – Не бях искрена с теб. Оставих ти хапчета просто за всеки случай и…
Провалих се.
Каза ли го наистина или думите останаха в главата ѝ? Не знаеше. Изпадна в онова непознато сънено състояние, в което имаше сили единствено да се сви под мивката. Далеч от вратата в случай, че някой опита да я разбие. Въпросът бе кога това ще се случи и дали тя все още щеше да диша, когато я открият. Това не беше най-лошият сценарий.
По-лошото от най-лошото беше, че не ѝ пукаше, че ще умре заради собствената ѝ глупост. Струваше ѝ се, че се усмихва, докато затваряше очи, защото харесваше безтегловността, липсата на проблеми.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down


Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Fri 16 Jan 2015, 6:50 pm

Подсмихнах се, наподобявайки нещо подобно на бегла усмивка. Точно в десятката - типично за Пандора да не увърта, а да зачекне темата точно както трябва. Защо ли това никак не ме учудваше .. Май започвах да я опознавам все повече - малко по малко, бавно, но сигурно.
Пристъпих към нея, като прекосих стаята и седнах обратно на леглото, наблюдавайки я, леко наклонил глава на една страна. Наподобих замислено изражение, докато помежду ни цареше тишина и след момент на мълчание, накрая проговорих.
-Не започнах по собствено желание. Като част от трафика на хора тези, които ме притежаваха, ме обучиха за убиец. Всеки път след това, щом сменях собственика си, той ме използваше за същото, за което и предишния - да отнемам живот.
Не ми беше лесно да й опиша миналото си, въпреки че говорех с тон, сякаш не обсъждах нищо съществено и двамата просто си говорехме за времето или пък обсъждахме друга банална тема. Действително обаче не беше така, дори и да не си личеше изобщо по лицето ми. Очите ми обаче .. не бях сигурен дали тя щеше да види в тях вътрешната борба, която водех, докато говорех. Определено мразех да обсъждам тази тема .. сякаш наново се връщах към собствениците, които ме купуваха, сякаш наново бях онова безпомощно момче, което всички подхвърляха насам натам и което не можеше да стори нищо друго, освен да се подчинява. А чувството за бесилие буквално можеше да ме влуди - не само тогава, но и сега. И макар вече отдавна да не бях малко момче и да можех да се защитавам, то понякога все още се връщах към тези дни. И макар че сега вече никой повече нямаше да ме притежава, то понякога пак се чувствах като поробен. Като нечия собственост - вещ, а не действителна личност.
И с изключените си емоции, едва едва съществуващи у мен, може би сега бях много по-близо до това, отколкото някога изобщо съм бил. Може би ..
-Питаш ме защо, Мика? Заради звяра в мен, от който дори теб те е страх, въпреки че не го признаваш .. Заради тази моя черта, която винаги ще е част от мен. Не бих могъл да го владея така добре, както сега, ако спра да убивам. Би ли предпочела да поема риска да престана да бъда убиец, но така и да провокирам звяра в себе си и той да нарани някой? Да пострадат невинни?
Поклатих глава. Може и да бях безчувствен, може да бях убиец, но не убивах безпричинно и не премахвах човек, който не е сторил нищо, че да заслужи смъртта си. Така че какво се предполагаше да сторя? Да рискувам? Да потисна чудовището в мен, но то да надделее и да излезе на повърхността, по-кръвожадно отвсякога? Не исках то да ме погълне. Не исках да загубя и малкото ми останала човечност. 


П.с.: Тоя пост го писах на фона на Ed Sheeran - Thinking Out Loud ;р Въпреки тва обаче май пак нее се получи .. shy 
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Fri 16 Jan 2015, 10:06 pm

Защо попита? Нима отговорът я направи щастлива? Не, по-скоро върна нежелание спомени обратно в съзнанието ѝ. Мика опита да си представи живота му. Представяше си нещо, което ѝ бе напълно непознато; представяше си малкият Влад, изоставен и похвърлян по улиците като непотребна вещ, без да си прави заключения за родителите му. Имаше твърде много сценарии; починала при раждането майка и изчезнал баща, мъртви родители, безхаберни родители, зависими като нея или просто изплашени двама души, които не бяха готови да се грижат за дете, нямаха и на кого да го оставят, затова бяха избрали улицата. Тя приютяваше всички. Тя беше майката, които мнозина нямаха като действителна личност в живота си. Улицата ги даряваше със спокойствие и утеха, обгръщаше ги защитнически, макар че прегръдката ѝ бе хладна и невидима.
Пандора не осъзна кога мълчанието се бе настанило помежду им. Постепенно различни лицето му пред погледа си, но нямаше представа кога бе погледнала към него, а не искаше да мисли колко налудничево бе изглеждала, взирайки се в него, докато реално не виждаше нищо и никого пред себе си. Сякаш в продължение на няколко минути бе стояла пред една бяла стена, докато мислите ѝ прехвърляха различни сцени из съзнанието ѝ. Почувства онова неприятно гаделичкащо чувство под кожата си, последвано от студа, каращ я да потрепери за съвсем кратко. Студените тръпки бяха единственият спомен за нейния кратък момент на безпомощност и безсилие, в който тя беше подмятана напред-назад и не ѝ оставаше време, за да помисли над живота си; времето, в което мислеше единствено за страха и смъртта си. Искаше да го попита дали някога бе изпитвал нещо подобно, дали някъде сред всички убийства, които бе извършвал, не се бе замислял за собствената си смърт и колко лесно би било, ако умре и всичко просто приключи. Не знаеше как да зададе този въпрос, така че той просто остана сред мислите ѝ, прогонен внезапно, защото подобни мисли не бяха нормални.
- Не…
Отговор ли бе или част от неизречено до край изречение? Мълчанието ѝ можеше да се разтълкува като колебание, но и като безсилие, незнание с какво да продължи. Пръстите ѝ докоснаха мястото, където иглата бе забита в кожата ѝ, разходиха се около него, а след това я уловиха и изкараха с едно рязко движение. Мика се измъкна от оковите на системата с течности и се изправи бавно, приближавайки към него. Ръката ѝ се отпусна върху неговата, а с другата посегна към лицето му.
- Не искам да преставаш да бъдеш себе си. Убиецът е част от теб, така си създаден и вече е твърде късно за обратния процес, а всеки, който опитва да те промени, е глупак. Ако наистина искаш да знаеш какво предпочитам… То аз предпочитам да продължиш живота си по начина, по който си свикнал да живееше… - устните ѝ бавно се извиха в бегла усмивка, подсказвайки за леката развеселоност, която се възвръщаше у нея. - А и светът има нужда от един убиец, който да убива заслужилите, а не невинни.

п. с. получил се е поста, а ти престани да си търсиш оправдания, когато знаеш, че аз винаги ти харесвам постовете ;д
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Sat 17 Jan 2015, 12:24 pm

Гледах я в очите, донякъде развеселен, донякъде учуден, донякъде объркан. Всичките тези емоции бяха адски ново нещо за мен, а и обикновено не бях свикнал с тях. Присъствието й обаче като че ли ги събуждаше, или може би просто така бих предпочел да мисля, че може би, само може би, присъствието й ме очовечава. А всъщност дори не знаех дали това беше възможно изобщо ..
Отърках съвсем леко лицето си в ръката й, наслаждавайки се на допира, приветствайки го. Колко типично за Мика .. само тя беше склонна винаги да ме оправдае, винаги да ме приеме, винаги да ме разбере. Досега не бях свикнал с една толкова противоречива, сложна и красиво объркваща личност като нея. Тя беше смесица от нежност и сила, от чувства и разум, от доброта и желание да види само хубавото. Може би. И въпреки това знаех, че не беше така наивна. Преживяното от нея я беше научило на немалко, отрезвявайки гледната й точка, така че зависимостта към дрога не беше единствената последица от отвличането й.
Питах се, дали това не беше другата причина за нея да иска така силно да я обучавам? Не само, за да се изчисти, но и за да може да се защитава и никой повече да не може да й стори каквото и да било. Е, с мен до нея това и не беше възможно, особено след като аз бях първокласен убиец, но все пак разбирах желанието й да се справя и сама и да може и да се защитава сама.
Донякъде може би наистина я разбирах .. А от друга страна никак не успявах. Всъщност, не знаех какво толкова виждаше в едно такова животно като мен, дори и да ми го беше казала по-рано, като отговор на въпроса ми. Мислех си, че тя може би твърде много ме идеализираше, но и това не беше така .. тя знаеше за звяра в мен, така че не би могла да го прави. Тя просто ме приемаше, с всичките ми недостатъци .. и това не спираше да ме изумява.
Накланяйки се съвсем леко към нея, колебливо я прегърнах. Не ми беше харесало, че извади системата, но нямаше да я спирам, а и ако се чувстваше по-добре, нямаше и нужда да остава включена на нея. И все пак .. тревожех се. Тя беше като малка безценност за мен, различна от всичко и всички, която събуждаше защитнически инстинкт у мен като нищо друго. 
Питах се дали наистина не можем да си помогнем взаимно .. Може би тя щеше да успее да ми помогна да направя напредък в овладяването на животното в мен, не само обратното. Или поне така се надявах. Не знаех дали не беше глупаво да поставям надеждите си в нея, натоварвайки я по този начин, така че щях да оставя нещата просто да се развиват и случват.
-Само ти ме виждаш по този начин. Не мисля, че останалите са склонни да ме приемат изобщо като човек.
Повдигнах рамене. Дръпвайки се съвсем леко от нея, се пресегнах и извадих малка марля от раницата си, като подхванах ръката й и нежно я притиснах към мястото, където допреди малко беше включена системата. Не исках да остане белег, или да се получи рана, като се разрани мястото. Галех ръката й съвсем леко с палеца си, свел поглед към нея, като постоях за момент така. Накрая погледнах Пандора, наведох се и целунах челото й, погледа ми срещайки нейния.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Sat 17 Jan 2015, 7:23 pm

Не искаше да го променя, но харесваше промяната у него, когато беше около нея. Сега виждаше много повече у него отколкото при първата им среща. Запозна се с човек, който не умееше да чувства и който твърде трудно признаваше, че е впечатлен, но постепенно опозна някой, който просто не умееше да борави с емоциите си, защото те бяха част от него, която в продължение на години бе потискана и игнорирана. Мика можеше да го научи да борави с тях достатъчно добре, че да ги разпознава, но без те да му пречат. Можеше ли наистина да го направи без да изглежда като опит да го промени? По-важният въпрос обаче бе друг. Той искаше ли нейната помощ и въобще искаше ли да опознае всички чувства, на които бе способен?
Продължаваше да се усмихва, докато следеше с поглед действията му, въпреки че настоящата ѝ усмивка бе изгубила част от онзи невинен чар. Беше съвсем леко тъжна усмивка, издаваща мислите ѝ. Натъжаваше я факта, че цената Влад да се превърне в професионалния убиец, който бе днес, бяха именно толкова малки неща от живота му, които понякога имаха силата да променят твърде много.
Когато я прегърна, тя отвърна на колебанието с решителност. Погали нежно гърба му, заровила лице в рамото му.  Беше приятно, защото отдавна никой не я бе прегръщал по този начин, с известна доза замисъл, а не просто по навик.
- Казах ти вече… Хората, които са на друго мнение, са глупави.
И Мика заставаше твърдо зад думите си. Без колебание, защото той я бе накарал да погледне над нещата под друг ъгъл. Истината е, че Влад не бе истински престъпник. Той не убиваше за удоволствие или поне така го бе разбрала тя. Не знаеше каква бе цялостната схема на онова, което той вършеше, но тя намираше смисъл в него. Едва за няколко минути в съзнанието ѝ се бе прокраднала една мисъл… По-скоро като прозрение.
- Ако имаше повече хора като теб, аз може би никога нямаше да се превърна в нечия жертва. – сподели мислите си, докато наблюдаваше начина, по който той се грижеше за нея, превързвайки незначителната рана върху ръката ѝ.
- Страхуваш ли се понякога от чувствата, които изпитваш? – попита тихо,  отпускайки глава върху рамото му. Нямаше причина да пояснява колко ясно ѝ бе, че те са напълно непозната за него територия, нито имаше смисъл, защото за него бе по-ясно отколкото за нея колко странно бе самото усещане хладнокръвието да се пропука и да бъде изместено от нещо друго. Искаше ѝ се да види реакцията му, да разчете мислите му преди да ги бе изрекъл, а също и онези, които възнамеряваше да ѝ спести. Затова и вдигна глава, но не успя да срещне погледа му. Беше твърде близо. С върха на носа си Пандора се отърка бегло във врата му и бързо сведе глава. Може би трябваше да се отдръпне от него, но не искаше да го прави. Беше просто разумна мисъл, която те предпочете да игнорира.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Sun 18 Jan 2015, 3:09 pm

Приветствах допира й, близостта й. Беше странно, защото досега не бях особен фен на това да ме докосват особено много или пък да ме приближават. С нея обаче .. беше различно. Ново. И трябваше да призная .. приятно.
След последния й въпрос се замислих. Погледа ми се отправи напред, но вместо стената, пред себе си не виждах нищо, потънал в размисъл. Погалих главата й, внимателно, но някак разсеяно, поради хаотичните мисли в ума ми. Никога не се бях замислял над това досега .. Страхувах ли се наистина? Или може би ги отбягвах просто по навик? И какво, ако те наистина ме плашеха?
-Ако имаше повече хора като мен, Мика, то тогава вероятността да станеш жертва щеше да е по-голяма, не обратното. - върнах се в настоящето, обмисляйки по-лесната тема за момента, макар и да не смятах да избягвам другата -Не всички са като мен. Всъщност, точно обратното. И нищо не може да ти гарантира, че някой от тях не би те наранил.
Действително вече беше гарантирано, тъй като аз щях да я пазя, но това беше малка подробност, която не исках да й изяснявам точно сега. Мисълта тя да стане жертва на някой като мен беше странно отрезвяваща. А и определено не исках тя да премине през нещо подобно отново, което беше и една малка причина в допълнение към другите да я науча да се защитава и да борави с оръжие.
Притиснах се към нея, като присвих устни за момент, отново обмисляйки по-важния й въпрос, който последно ми беше задала. Накрая започнах полека
-Не мисля, че точно се боя от тях .. Не съм свикнал да чувствам и те са странни за мен, това е така, но по-скоро се чудя как ще повлияят на звяра в мен. Не искам да го направят по- .. непредвидим. Или опасен, отколкото е. А и сега ми е достатъчно трудно да се овладявам понякога, нямам нужда от допълнителни усложнения с него..
Това беше така. И беше лъжа. А аз исках да съм откровен с нея.
-Знаеш ли, Мика .. Не знам. Досега съм изпитвал чувства само към един човек и факта, че тя изчезна от живота ми внезапно, може би донякъде ми помогна. - да, бях успял успешно да ги погреба, така че да не трябва да се справям с тях .. но това едва ли беше най-доброто решение -Само че не знам какво ще стане. 
Честно казано не знаех как ще ме промени и повлияе такава рязка промяна в мен .. а аз не исках да се изменям. Беше ми удобно със сегашното ми "Аз", бях свикнал с него и живота ми не беше розов, но беше подреден и комфортен, поне за мен.
Знаех, че ми трябва време.
Беше нужно да обмисля перспективата за промяна, да преценя доколко сериозно ще ме засегне и какво щеше да стане, ако си позволях така сериозната стъпка към човешкото. Щеше да е трудно, със сигурност. А и беше напълно непозната територия за мен, а аз не бях свикнал с това. Не бях свикнал да ме сварват така тотално неподготвен. Искаше ли Мика да ме промени, или просто да ми помогне? А исках ли аз?
-Това не е нещо, което се прави лековато, Пандора. Нека да започнем тренинга ти, пък ще видим докъде ще стигнем.
Тонът ми беше уверен, но и донякъде твърд, сякаш прекъсвах темата и я затварях за дискусии за сега. Накрая обаче само потиснах една въздишка и тихо казах
-Дай ми време.
Повдигнах рамене, отново, като това изглеждаше да ми беше станало основното движение. Какво пък. Така като гледах, нещата си бяха достатъчно прецакани и сега .. и аз също, в това число, заедно с тях.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Sun 18 Jan 2015, 6:15 pm

Не бе съгласна с него, въпреки че опитваше да го разбере. Мика бе белязана от самото си раждане и не би могла да избяга от проблемите; всички врагове на майка ѝ биха опитали да я наранят, а един престъпник вероятно имаше много врагове; като политик баща ѝ също имаше врагове, но връзката му с Николаеви допълваше бройката, а тя отново бе средството, с което да го накарат да се отдръпне, да се откаже. Самата тя никак не си помагаше със зависимостта, защото беше по-уязвима отпреди. Би могла да продължи да изрежда наум всички причини, поради които той беше прав. Поглеждайки от друг ъгъл, между него и който и да било друг убиец нямаше разлика. Всичко се свеждаше до един отнет живот и никой не се интересуваше дали беше невинна жертва на определени обстоятелства, или реално си заслужаваше смъртта. Може би точно това я караше да види от самото начало; да осъзнае колко жесток е света, колко унищожителен би могъл да е.
Това трябваше ли да я накара да се страхува от него? Един глас ѝ нашепваше, че може би трябва да се отдръпне, да трепне поне, но тя не го направи. Тялото ѝ сякаш изтръпна внезапно, объркано от противоречието из мислите ѝ. Слушаше го, но не бе способна да вникне в смисъла на думите му. Една част от тях провокираха спомени, които тя бе опитала да остави в миналото си.
Осъзна, че му завиждаше, защото толкова лесно бе успял да погребе обратно всичките си чувства все едно никога не бяха съществували. Тя имаше желание да направи същото с едни определени чувства, които бяха отслабнали, но все още съществуваха. Може би се заблуждаваше. Твърде дълго ги бе подхранвала и сега ѝ бе трудно да си представи живота си без тях. Факт е, че все пак го разбираше. Намираше начин да разбере всеки момент от неговия живот и да го съпостави по някакъв начин със своя, търсейки близко изживяване, за да ѝ бъде по-лесно да си представи всичко и постепенно бе убеди, че те имаха по-малко различия отколкото бе очаквала.
- Не искам да те тласкам в непозната за теб посока, Влад. – промълви тихо, отдръпвайки се съвсем леко, за да срещне погледа му. – Харесвам те такъв, какъвто си сега. Не е нужно да се променяш заради мен или заради другите, защото те не те приемат. Просто искам да знаеш, че ще подкрепя всяко твое решение.
Не можеше да приключи темата без да изрече тези думи. Убедена бе, че би могла да го нарича свой приятел. Това понятие до този момент бе напълно непознато за нея, защото тя имаше крайно изкривена представа за него. Приятел всъщност бе човек, на когото можеше да се довери въпреки страховете си, защото нещо в погледа му подсказваше, че не би я наранил; поне не и съзнателно. Приятел бе човек, когото приемаше такъв, какъвто бе, и когото би подкрепила във всяко решение, във всяко предприето действие.
- Веднага ли ще започнем? – попита тихо и невинно, променяйки рязко темата. Всъщност не тя, а той бе направил първата стъпка към нея, но това честно казано нямаше значение. Разговорът донякъде я бе отрезвил и Пандора не приветстваше идеята със същия ентусиазъм, вълнуваше се, но умееше да контролира тази емоция, защото по начало факта, че ще се обучава да убива не следваше да поражда радост и вълнение.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Thu 12 Feb 2015, 1:35 am

*седмица по-късно*



С едно леко "туп" Микаела се строполи на земята по гръб, дишането й ускорено. Не знаех за кой път вече я повалях, тъй като не бях от типа хора, които да се сдържат или да го карат полека. Дори и тя да беше жена, аз не възнамерявах да я тренирам лековато, така че не сдържах ударите си, които не бяха леки, но тъй като тренирахме само от няколко дни, бяха съвсем нормални. Все пак тя нямаше как да се научи за толкова кратко време, а и въпреки факта, че тренираше съвсем отскоро, вече показваше напредък - неголям, но все пак, това си беше нещо, което не всеки можеше да направи и аз лично го считах за постижение от нейна страна.
Пандора ме наблюдаваше, плувнала в пот, като факта, че не стана мигновено, както хилядите други пъти, в които я бях повалял, ми показа, че може би бях попрекалил. Преглътнах, като хванах ръцете й и я изправих сам, наддигайки я само с моята сила, без тя да се наложи да полага усилия за това. Избърсвайки една капка пот от слепоочието й с палец, попитах
-Добре ли си?
Гледах я в очите, отчасти разколебан. Тя се беше преместила при мен и двамата се упражнявахме в подземието на къщата, което си беше под земята, обурудвано с всякакъв вид оръжия, стрелбище, фитнес и стая за тренировки, където се намирахме и в момента.
Понякога, като сега, се колебаех дали постъпвах правилно - тренировките бяха тежки, а почти не й оставях време за сън, за да може тя да не мисли за дрогата и да се съсредоточи единствено върху това да тренира тялото и ума си. И все пак .. дали не бърках някъде? И дали за нея не беше твърде трудно? Питах се дали режима ми не е твърде суров и колко още тя щеше да е способна да издържи на него, спазвайки определеното от мен темпо, което никак не беше леко.
Накланяйки леко глава на една страна, сметнах, че е време за нещо ново. И екстремно.
Запътих се към малката дървена пейка, която беше в ъгъла на стаята, където стояха два сака. Извадих две шишета с вода и й подхвърлих едното, като тя го улови и отпи. Аз направих същото с моето и след кратък момент на тишина, казах
-Време е за нещо различно. Чакай ме тук.
И излязох от стаята. Запътвайки се към стрелбището, свалих една от окачените там хартиени мишени, като я взех и се върнах в стаята при Мика и я окачих на стената. След това извадих точно четири малки остриета и като застанах до нея, й ги подадох.
-Мисля, че е време да поработим и върху частта с мерника ти.
Усмихнах й се, някак лековито, като умишлено изчаках тя да се подготви и й дадох инструкции
-Не мисли чак толкова върху целенето или хвърлянето, остави го да се случи естествено, за да може да го почувстваш като такова. Остави се ножа да стане продължение на ръката ти, приеми го и свикни с него. Цели се с около половин милиметър вдясно или в ляво от целта ти. Прецени разстоянието и когато си готова, хвърли ножа.
След така наречената "лекция", която й изнесох, умишлено запазих мълчание, върнах се на пейката и седнах там, свеждайки поглед към ръката си, в която държах свое острие и си играех с него. Направих го, за да може тя да не усеща, че я наблюдавам или изпитвам, тъй като това само щеше да удвои напрежението й. Стойката ми беше небрежна.
Изчаках тя да направи първото си хвърляне. След това и второто. Не я пришпорвах, не говорех и се стараех да съм колкото се може по-невидим. Накрая обаче спонтанно реших да я поставя под напрежение, за да видя как щеше да реагира под натиск. Върнах се до нея, без да коментирам къде беше улучила с ножовете или да правя забележки над това как хвърляше - което, между другото, бях следял, дори и да не я наблюдавах директно. Поставих ръката си на рамото й, както стоях до нея, оставяйки я да интерпретира жеста както тя пожелае и се усмихнах някак заговорнически.
Накрая пристъпих, прекосих бързо разстоянието и застанах пред мишената.
-Хвърляй сега, Мика. Когато си готова.
И затворих очи, без леката усмивка да слиза от устните ми.


П.с.: Извинявай за Огромното забавяне .. shy 
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Thu 12 Feb 2015, 11:29 am

Престана да брои пораженията си след третото. Не виждаше смисъл, когато болката бе еднаква. Нито се усилваше, нито намаляваше. При всяко падане чувстваше как въздуха напускаше белите ѝ дробове и в продължение на секунди се чудеше дали ще успее да вдиша отново, или ще изгуби съзнание. Не знаеше кое предпочита, нито дали предпочита някой от двата варианта. През тези няколко секунди обръщаше внимание на капризите на тялото си, а то бе изтощено. Без наркотиците липсваше онзи допълнителен тласък, който ѝ позволяваше въпреки всичко да продължава с извършването на различни дейности през деня. Не беше в добра форма, но беше различно просто да сравнява себе си с него и да сравнява настоящата себе си с него. В момента не просто не бе в добра форма, но и беше отпаднала. Без наркотиците организмът ѝ се намираше в онова положение, при което всичко отказваше рано или късно; както след тежко боледуване. Чувстваше се по-жива от всякога, но с цената на отпадналост и непрестанно главоболие, а то я разсейваше. Не можеше едновременно да мисли за болката и да планира следващия си ход. Изсмя се наум, защото в момента просто си търсеше извинение. Ако пожелаеше, би могла да се справи. Просто тя имаше навика да се откаже още в началото.
Всяка част от тялото пулсираше с ритъма на сърцето ѝ сякаш то се бе разкъсало на милиони малки части и разпръснало из тялото ѝ. Имаше сили да се изправи, но се страхуваше да го направи. Познаваше силното главоболие, замайването след рязкото изправяне, а на Влад му бяха нужни само тези няколко секунди липса на концентрация, за да я повали отново на земята. Дишаше ли преди минута или това бе първата ѝ глътка въздух след като въздуха бе напуснал дробовете ѝ? Опита да си спомни, но без успех. Нямаше значение. Сега вдишваше дълбоко и издишваше тихо. Бореше се с болката в гърба и в мускулите. Беше ужасно скована сякаш бе прекарала часове наред в наистина тясно помещение. Лош спомен.
- Да. – промълви в отговор, разтърсвайки глава, а след това раздвижи цялото си тяло, възвръщайки гъвкавостта в него. Когато не се движеше толкова активно, усещаше лепкавата пот по кожата си и хладния въздух в подземието на къщата.
Мика не протестираше, нито се оплакваше. Слушаше го. Следваше всяка негова дума и се съгласяваше на всяка промяна в плана, защото му вярваше. Убедена бе, че Влад по-добре от нея знаеше кога да я притисне да даде повече от себе си и кога да ѝ даде време за кратка почивка, макар че почти винаги тези почивки не бяха свързани с възможност да седне някъде и да се отпусне. Той държеше винаги да е заета и ако не бе заета физически, то тогава идваше време за психическа тренировка. Докато беше сама, Мика се подпря на стената зад себе си и отпи още няколко малки глътки от водата преди да я остави обратно в сака. Как въобще той продължаваше да има сила и енергия? Понякога отделяше твърде много време, за да го наблюдава скришом и не си спомняше момент, в който да го бе видяла изморен или на ръба да се откаже, сякаш той просто не познаваше умората. Тъкмо приключваше с връзването на косата си, когато той се върна.
Опита да следва думите му, но цялата тази идея с острието като продължение на ръката ѝ беше нова за нея. Бе свикнала да използва ножа в кухнята или когато отваряше писма и колети, но не и да го хвърля с идеята да уцели мишена. Завъртя няколко пъти първото острие между пръстите си, разглеждайки го. Опитваше да го почувства като част от самата себе си, но съзнанието ѝ отказваше да приеме тази мисъл на сериозно и когато накрая хвърли острието то се удари в стената и рикушира, падайки на земята. Дори не се замисли преди да хвърли второто. Беше спонтанно действие, породено от отчаяние и гняв, а може би беше резултат от цялостното изтощение. Не я интересуваше къде ще уцели и дали въобще ще уцели мишената.
Пандора застана нащрек и изправи гръб, чувствайки присъствието му около себе си. Очакваше още насоки, очакваше внезапна атака, надяваше се за малко почивка, но грешеше за намеренията му. Не очакваше онова, което последва. Тя отново се подготви, но бавно смъкна ръката си. Не искаше да рискува. Не искаше да го нарани и не просто се съмняваше в себе си, но и се съмняваше в преценката си. Опитваше да следва съветите му, избираше цел и отброяваше половин милиметър от нея, но понякога линиите се замиваха през погледа ѝ и тя се изгубваше. Тогава целеше на посоки, защото не искаше да признае, че ѝ е трудно да се концентрира.
- Няма да рискувам, Влад! Дръпни се от там. – почти извика, подразнена от дързостта му. Раздразнението нарастваше, когато той не я послуша. Затвори очи, вдиша дълбоко и щом отвори очи се прицели. Нарочно избра точка вляво от главата му, но достатъчно отдалечена, така че с малко повече късмет да не го уцели, дори ако сгреши. След това просто вдигна ръка и хвърли острието.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Thu 12 Feb 2015, 4:57 pm

Острието, което тя запрати по мен проряза ръката ми малко под лакътя, рикушира и падна на земята. Всъщност, хвърлянето не ме изненада - бях очаквал, че ще ме рани, но изражението й със сигурност успя. Повдигнах леко вежди, вече отворил очи, докато я наблюдавах и пристъпих към нея, изминавайки разстоянието бързо и само с няколко крачки. С ненаранета си ръка погалих лицето й, като казах
-Шшт, тихо, скъпа. Добре съм.
И се усмихнах. Докато говорех ръката ми все още беше върху лицето й, но побързах да я отдръпна. Може би я бях притиснал твърде много .. Или може би нея просто я беше грижа за мен? Но ако беше така, то като за какъв ..? Самата мисъл беше непонятна за мен - знаех, че тя ме разбираше и приемаше, може би затова и я ценях толкова много, но цялата тази работа с емоциите все още беше твърде непозната зона за мен.
Пристъпих към нея, все още леко усмихвайки се. Наклоних леко глава на една страна и накрая простичко казах
-Мисля, че за днес е достатъчно. Имаш нужда от душ. И масаж. След като се освежиш ела в стаята ми, за да ти направя. Не искам да разтегнеш някой от мускулите си. Ще са ти нужни, а не искам да си затруднена още повече по време на тренировките.
Въпреки че беше сутрин и деня все още едва започваше, бях разколебан и със сигурност беше крайно време да й дам почивка, която да трае повече от обикновените досега, продължаващи само няколко минути. Погалих Пандора по главата, леко, но и нежно и дори не обръщах внимание на факта, че кървях. За мен не беше кой знае какво, но целейки да я успокоя, се запътих към двата сака, извадих оттам бинт и след като навих ръкава си, превързах ръката си. През това време стойката ми беше небрежна, изражението ненапрегнато, а тялото ми отпуснато, с което целях да й покажа, че всичко е наред, без да го казвам, тъй като знаех, че тя мразеше тези думи. Затова просто безмълвно целях да й го покажа. Привършвайки с превързването, й отправих още една усмивка, преди да изляза от стаята. Аз също имах нужда от душ, въпреки че май не беше особено разумно да мокря прорязването, но никак не ми пукаше за това сега.
В стаята си оставих дрехите си на куп, докато нагласях струята вода и накрая пристъпих под нея. Чудех се, дали не бърках някъде?
Спомних си за напрегнатото мълчание, с което наемниците и влиятелните личности, използващи услугите ми, бяха реагирали на новината, че ще си взема малка "почивка" от работата си. Правех го за първи път и беше неочаквано за всички, дори и за мен, но те нямаха друг избор, освен да го приемат - знаеха пределно ясно, както знаех и аз, че ако пратеха някой след мен, щях просто да го очистя и да им върна главата му в кутия като подарък. Така че временното ми оттегляне беше прието и повече не се обсъждаше, въпреки факта, че не бях изяснил за колко време щеше да е. Питах се, беше ли разумно да подлагам на такова изпитание волята си, чрез която контролирах "другата" част от себе си да не излезе на повърхността? Идеята не ми допадаше особено докато бях около Мика и тя беше близо до мен.
Увивайки хавлия около кръста си, взех друга, с която затърках главата си, когато на вратата ми се почука. Повдигнах вежди - откога Пандора чукаше?
Накрая просто казах
-Влизай, Мика.
И се запътих към гардероба си, за да си взема нови дрехи, които да облека. Знаех, че е влязла, въпреки че тя го стори безшумно и с дрехите си в ръка се запътих обратно към банята, за да се облека. След това щях да й кажа да се възползва от леглото ми и докато лежеше на него, да й направя масаж - нещо, в което не бях особено добър, но знаех, че тя имаше нужда от това сега, тъй като тялото й беше достатъчно напрегнато и изтощено от тренировките.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Thu 12 Feb 2015, 9:55 pm

Горещата вода накара мускулите в тялото ѝ да се отпуснат. Дразнеше я собствената ѝ безпомощност. Мика нямаше сили дори да изтрие засъхналата пот по тялото си и просто се надяваше, че горещата вода ще я отмие. Наслаждаваше се на топлината и спокойствието, на тишината около себе си и на липсата на напрежение. То я влудяваше. Напрежението около тренировките и около нейното желание да напредне бързо изостряха жаждата на организма ѝ за нещо по-силно от сутрешното кафе. Много по-силно. Затвори очи и отново видя летящото във въздуха острие. Целта ѝ бе в една точка, а острието летеше в друга. Спомняше си усещането на сигурност и увереност, че ще се забие близо до него и все пак на достатъчно разстояние, за да не го нарани. Сгреши. Сърцето ѝ препускаше по-бързо от преди, а погледът ѝ изразяваше съжаление и разкаяние, че въобще бе опитала. Трябваше да се откаже, да бъде по-твърда и да настоява той да се отмести. С все още затворени очи тъмнокосата откри двете кранчета и ги завъртя, спирайки водата.
Докато се обличаше, опитваше да уравновеси дишането си и да укроти ударите на сърцето си. Всеки грешеше. Повтаряше си, че е нормално да се случи. Влад не бе ранен. Поне не и сериозно. Беше просто една драскотина, която би заздравяла за няколко дни. Косата ѝ бе все още влажна, когата излезе в коридора и се насочи към неговата стая. Дотолкова беше свикнала с компанията му, че не ѝ се налагаше да почука преди да влезе, както правеше у дома си. Баща ѝ държеше не толкова на доброто възпитание, колкото на дискретността. При Влад тя се чувстваше свободна, повече у дома си отколкото в собствения си дом. Въпреки това този път почука. Знаеше, че той също би използвал времето, за да си вземе душ и да се освежи след тренировката. Започваше да опознава навиците му и да свиква с тях, а трябваше да го направи, щом сега живееше при него. Не искаше да го безпокои, ако не беше подходящото време, а и не искаше да изпадат в неловки ситуации. След позволението му влезе и затвори вратата след себе си. Погледът ѝ спря върху него. Спомняше си първият път, в който видя всички белези по гърба му. Вече не тя ѝ правеха впечатление, а техните истории. Пандора не бе попитала, а той не ѝ бе казал. Дори не бяха се връщали на тази тема и може би нямаше да се върнат, но тя винаги се сещаше за нея, когато ги виждаше. Самите белези я провокираха, но и напомняха за миналото ѝ. Може би имаше късмет, че прекара твърде малко време в лошата компания. Единствените белези по нейното тяло бяха незначителни в сравнение с няколкото вследствие на последвалата зависимост.
- Това някаква промяна в стратегията ли е? – попита на шега и седна в края на леглото. – Опитваш да разнообразиш ежедневието ми, така че да не се отегча и все пак да поддържаш мисълта ми далеч от дрогата с тренировки по всяко време от денонощието?
Зад думите ѝ се криеше страха, че може би почивката не бе добра идея. Предпочиташе да припадне от изтощение пред това да се чуди как да уплътни времето си, защото се страхуваше, че жаждата ще се завърне. Притеснението ѝ си пролича дори по начина, по който посегна към захвърлените му на куп дрехи и внимателно ги сгъна, подготвяйки ги за пране. Съзнанието ѝ бе насочено към запълване на всяка секунда от времето ѝ с някакво занимание, което да разсейва мислите ѝ. Само така се чувстваше спокойна.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Thu 12 Feb 2015, 11:20 pm

Усмихнах се лековато на шеговития й тон, след като излязох от банята вече облечен, закопчавайки ризата си. Беше някак странно как бързо бях свикнал тя да вижда белезите ми, макар по принцип обикновено да не ги показвах на кой да е. Накланяйки леко глава на една страна, не казах нищо, умишлено оставяйки думите й без отговор. Макар че се смръщих леко, виждайки как тя беше подредила дрехите ми - нещо, което бях напълно способен да сторя и сам. Вместо да коментирам върху това обаче, все така безмълвно я побутнах да легне, вдигайки краката й върху леглото. Подканих я да се обърне по корем и разтрих първо мускулите на ръцете й, след това отделих и време за гърба й, макар и кратко и се съсредоточих върху мускулите на краката й. Разтрих и тях, макар да не знаех доколко и дали се справях, тъй като Мика мълчеше, а и аз също. Накрая просто казах
-Всъщност не го правя точно с тази цел, а по-скоро за да те науча възможно най-бързо. Имаш да учиш много, Пандора - с теб за месеци ще обхванем неща, които аз съм тренирал с години, преди да усвоя.
Не пропуснах да й отбележа това, тъй като аз бях обучаван за убиец от малък, а тя се учеше съвсем отскоро, така че нямаше как да е на ниво за толкова кратко време. А имаше безброй неща, които да усвои .. което само по себе си усложняваше нещата - нямаше как да го прави леко.
Привършвайки с масажа върху мускулите й, не бях съвсем сигурен дали го бях направил както трябва и доколко, ако изобщо, това й е помогнало. Оставяйки й няколко минути, през които да се отпусне, накрая просто я погалих по главата, отново, добавяйки
-Не мисли, че го правя, за да те разсея от дрогата. А и това не би било особено добър начин да спреш наркотиците, нали така? В момента, в който прекъснем тренировките или ги завършим, ще се върнеш към мисълта за тях и ще сме пак там, от където започнахме. Какъв би бил тогава смисъла във всичко това?
Знаех, че само да я разсейвам нямаше да свърши работа. Не и с нея. Тренировките целяха не само да я обучат, но и да избистрят мозъка й, да я накарат да мисли за важни неща, за това как да подреди живота си и най-вече .. най-вече я стимулирах повече да не се нуждае от хапчета. Да изхвърли това от живота си и да остави миналото си зад себе си. Бях ли способен обаче изобщо да й помогна в това? Знаех, че чисто физическото трениране на тялото й по никакъв начин нямаше да постигне всички тези неща. Знаех и че на Мика не й беше лесно да се справя с наркотиците .. и задачата ми не беше чак толкова лесна или проста.
След известно време й помогнах да се изправи, показвайки й как да пораздвижи тялото си чрез няколко гимнастически упражнения. Тя ги изпълни и като я хванах за ръка, я поведох обратно долу.
Озовахме се в оръжейната. Тя застана пред една от мишените, докато аз зареждах един от многото пистолети и свалих предпазителя. Накрая й подадох деветмилиметровия, като й показах как да го държи така, че когато дърпа спусъка да не нарани ръката си. Вместо обаче да я оставя, този път пристъпих зад нея и сложих ръцете си върху нейните две, с които тя държеше пистолета.
-Да опитаме втори опит с мерника ти. Този път ще стрелям с теб. Така че това не е тренировка, Мика. Отпусни се. Приеми го по-скоро просто като упражнение.
Докато говорех тихо и успокоително в ухото й, насочих поглед напред, към мишената пред нас и този път също така обаче не й дадох и каквито и да било инструкции. Оставих я да се пусне по течението и да стреля свободно, въпреки че бях до нея, което беше по-скоро за да може тя да черпи сила и увереност от мен и да не се колебае, когато се прицелва.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Fri 13 Feb 2015, 11:48 am

Усмихна се леко, но и тъжно на думите му. Да, имаше твърде много неща, които трябваше да научи, но вероятно дори половината бяха достатъчни, за да умее да се защитава. Не каза нищо. Струваше ѝ се, че Влад имаше нужда от тези тренировки също като нея. Твърде бързо научи, че той не умееше да разговаря за нещата, които бяха непознати за него, но умееше да се справя с тях чрез действията си. Убедена бе, че всяко убийство бе имало някакво значение за него. Емоционално значение, което му бе по-лесно да възприеме чрез действията си. Просто отказваше да приеме, че е способен да го извършва с безразличие.
- Знам, но аз имам добър учител. Има разлика между това да посветиш част от времето си на някого и от това просто да раздаваш заповеди и да очакваш определен резултат. Има разлика между това да приемаш грешките като нещо естествено и да ги осъждаш.
Не бе нужно да говорят, за да знае. Разполагаше с малкото информация, която ѝ бе напълно достатъчна, за да направи своите изводи за неговото минало и бавно започваше да разбира всичко. Влад бе създаден убиец, но бе заплатил много висока цена за това и ако имаше някакъв шанс би отмъстила за него на хората, които се бяха отнесли с него по такъв начин. Просто защото я бе грижа за него. Не можеше да уточни като какъв точно го приема, но беше наясно, че го приемаше като някаква част от живота си, която бе наистина важна за нея. Дължеше му твърде много. Разбира се, убедена бе, че той вече бе отмъстил за себе си.
- А аз мислех, че е крайно време за малко почивка… - подкачи го, докато я водеше обратно към подземието на къщата. Всъщност нямаше нищо против да се върнат. След масажа се чувстваше преродена, въпреки че все още усещаше онази сковаваща болка в определени части от тялото си, но опитваше да я игнорира. Също както опитваше да игнорира болката във врата след като предната нощ очевидно бе спала накриво.
- Ти май наистина не искаш да се справям толкова добре, а? – попита, размърдвайки пръстите си под неговите и улавяйки по-здраво пистолета. – Първо, заставаше през мишената, а след това си на сантиметри зад мен и буквално усещам дъха ти върху врата си…
Това нямаше значение. Късметът този път бе на нейна страна, защото преди няколко години баща ѝ я бе научил как да стреля. Беше просто за забавление, но Мика все още помнеше част от съветите му и просто приложи тези на Влад към тях. Отпусна тялото си, вдиша дълбоко и бавно премести пръста си върху спусъка. Изстрелът бе изненадващ. Секунди по-рано в сравнение с нейното намерение. С поглед проследи куршума и съвсем леко смъкна ръце надолу.
- Имам едно условие. – Пандора внезапно заговори и извърна леко глава, за да срещне погледа му. – Ти избираш целта и ако я уцеля или съм близо до нея, ще ми позволиш да говорим за онази тема, която винаги избягваш.
Обеща да му даде време, но не разбираше защо избягваха темата. Можеха просто да поговорят без да намесват конкретни случки. Влад ѝ помагаше да се справи със своите проблеми и тя се чувстваше длъжна поне да опита да стори същото за него.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Sat 14 Feb 2015, 8:33 pm

Смръщих се леко, което индикираше и замислянето ми, докато отстъпих крачка назад от нея и зарових ръка в косата си. Не казвах нищо. След последните й думи, всъщност нямах и желание да отговарям. По какъвто и да било начин. Обаче знаех, че трябва. Знаех, че рано или късно щеше да се стигне до темата, която тя имаше предвид. Знаех и че беше неизбежно, но това не променяше пълната ми липса на желание да обсъждам точно тези неща, нито пък променяше факта, че надали някога щях и да бъда готов да говоря за тях, колкото и да се подготвях.
Тя .. тя обаче беше Пандора, не кой да е. Знаех, че мога да говоря с нея. И все пак не исках .. защото исках да забравя.
-Добре .. - въздъхнах, отчасти примирявайки се, отчасти съгласявайки се, след което обаче вметнах -Така да бъде, но имам свое условие - ще говорим по темата, само ако това е двупосочно и ти също говориш за случилото се в миналото, довело до зависимостта, за което също избягваш да говориш.
Знаех. Отправях й безмълвно предизвикателство и макар да бях наясно, че умишлено я поставям пред труден избор, то все пак бях на мнение, че тя щеше да откликне и да се съгласи - желанието й да знае за мен беше точно толкова силно, колкото и моето относно нея. Така че макар това донякъде да опростяваше нещата, то това, за което щяхме да говорим един с друг си беше всичко друго, но не и просто.
И бях объркан. Недоумявах. Честно казано Мика беше първия човек, който искаше да задълбае в мен до такава степен - обикновено, малкото хора които бях оставил да разберат за миналото ми не се ровичкаха повече, след като научеха за случилото се тогава. Дали беше защото миналото ми беше достатъчно грозно, че да ги отврати? Или просто аз ги смущавах и не смееха да питат? Тогава защо Мика можеше? Знаех, че я е страх от мен .. какво я караше обаче да продължава да търси, да продължава да се интересува? Случваше ми се за първи път някой да го е грижа за мен до такава степен .. и всъщност, понякога дори не разбирах доколко дълбоко точно стигаше загрижеността й за мен. Не разбирах и защо не ме отблъскваше, като хилядите други случаи с останалите хора. А тя .. тя знаеше за звяра в мен. И все пак оставаше до мен. Дали не беше мазохист? Или не я беше страх? Нее, бях виждал страха в очите й в дадени моменти - бегло, но все пак присъстваше. Все пак беше там. И докато другите го правеха, тя обаче не се водеше по него. И не се дърпаше от мен като опарена. Какво ли я караше да ме разбира до такава степен?
Честно казано и сам не можех да си отговоря. Обаче се радвах, че е така.


П.с.: Съжалявам за краткия пост ..
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Sat 14 Feb 2015, 10:25 pm

Мика отпусна ръце от двете страни на тялото си като в дясната продължаваше да държи пистолета. Без да е дръпнала предпазителя в обратната посока, така че да бъде сигурна, че няма да изстреля следващия куршум несъзнателно. Въпреки това осъзнаваше действията си и показалецът ѝ трепваше, но бе далеч от спусъка. Завъртя се почти изцяло, обръщайки се към него. Очакваше колебанието, което думите ѝ породиха. Не то я притесняваше, а отговора му, макар че очакваше отказа. Ако Влад беше отказал, тя нямаше намерението да настоява. Вече уцелваше моментите, в които да го притисне, но също така знаеше, че не бива да прекалява. Ако откажеше, значи все още не бе готов за този разговор. Самата тя се чувстваше неподготвена за този разговор, защото беше лесно да настоява, но всъщност не знаеше какви въпроси да зададе след това. Надяваше се разговорът да започне съвсем естествено, но някак се съмняваше, че той лесно би разкрил всички тайни на миналото си пред нея. Независимо от доверието, което му имаше; независимо от подкрепата, която би му оказала.
Но не очакваше точно тези думи, които го чу да изрича. Съгласието я изненада. Беше се предала още преди битката да се започнала, а сега се оказваше, че не я очакваше поредната битка с неговия инат. Очакваше я битка със самата нея. Беше ли готова да говори за това? Винаги бе имала нужда да разкаже истината на някого, да сподели съмненията си с някой, който би ѝ дал някакъв съвет или би ѝ помогнал да попълни белите петна в паметта си макар и единствено с предположения. Никога обаче не бе имала смелостта да разкаже всичко на психолога, който посещаваше през първите седмици. Нямаше доверие с конфеденциалността на разговора между лекар и пациент. Не и след като познаваше баща си и знаеше колко лесно бе за него да разбере всичко.
- Така наистина е честно. Съгласна съм. – каза тихо и отмести поглед встрани. Опитваше да скрие колебанието в погледа си от него. Питаше се дали това беше правилното решение. Не, не се страхуваше от онова, което би разбрала за него. Вече знаеше достатъчно, за да има причина да се страхува, но щом това не бе достатъчно да я отблъсне, то нищо друго не бе. Страхуваше се как нейните разкрития биха повлияли на неговите намерения да я обучава. Пандора бе убедена, че притежава потенциала да затъне надълбоко сред мрачната половина на света и се страхуваше, че Влад би го осъзнал и би я лишил от единственото нещо, което за момента имаше някакъв смисъл за нея и ѝ доставяше удоволствие, защото тренировките наистина я разсейваха и успокояваха.
Рязко се завъртя обратно към мишената и вдигна ръка, насочвайки пистолета към мишената.
- Е, къде да се целя? – попита готова да стреля преди да бе чула отговора му, но показалецът ѝ все още не бе върху спусъка.
- Или ще говорим и после ще продължим с това упражнение?
Отново извърна леко лице назад, за да погледне към него. Вече наистина очакваше отговора му и беше готова и да стреля, и да остави оръжието встрани.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Mon 16 Feb 2015, 5:51 pm

Повдигнах вежди, някак изненадан. Не от това, което Мика беше казала, а по-скоро от езика на тялото й и това, което ми показваше той. От това, което тя казваше без думи. Знаех, че умишлено скри погледа си от мен, за да не видя обърканите й чувства чрез него. Всъщност обаче това, което тя се опитваше да скрие, беше по-ясно и от бял ден. Защо се колебаеше? Защо се страхуваше? При това не от мен, а от себе си .. Каква беше логиката? Не можеше миналото й да е по-лошо от моето, нито пък можеше да ми каже нещо, което да ме отблъсне - бях виждал и правил достатъчно грозни неща, че да съм подготвен за почти всичко след толкова години като наемен убиец. Тогава защо ..?
Тя се бореше със себе си.
Пристъпвайки към нея, по-скоро ударих, отколкото натиснах един бутон вляво от нас и мишената, окачена на известно разстояние пред Мика се вдигна. На нейно място се спусна друга, същата като първата, но на по-голямо разстояние - исках да видя как щеше да се справи с мишената, която е по-далече. Понеже знаех, че за да ми отправи подобно предложение, то значи в него се криеше някаква уловка, иначе тя не би го сторила, при това уверено. Затова и бях склонен да предположа, че Пандора знаеше да стреля - да видим как тогава ще се справи с далечна цел.
Пристъпвайки към нея, хванах ръката й, която държеше пистолета, слагайки моята върху нейната и стрелях два пъти по този начин. Нямаше нужда да приближавам окачената хартия - знаех, че съм уцелил центъра й и без да проверявам. Всъщност обаче го направих, за да й покажа, че нямаше от какво да се страхува - да споделиш беше също толкова лесно, колкото и да дръпнеш спусъка, ако си достатъчно твърд да проявиш устойчивост и най-вече решителност, за да го направиш. А сториш ли го веднъж, не че ставаше по-лесно с времето, поне за мен не беше така действително, но все пак се научаваш как да го правиш и ако тя разбереше това, нямаше да има нужда да води такава вътрешна борба, само за да се реши да говори по темата, какво оставаше пък действително да го направи.
-Спокойно, Мика. Чутото от мен ще си остане между нас, а колкото до мислите ми относно случилото ти се тогава, то аз съм последния, който може да те съди. Нямам право да го правя, а още повече пък ще се оставя това да ми повлияе по какъвто и да било начин. Можеш да си сигурна, че разговорът няма да афектира тренировките ни. Или отношенията ни.
Повдигнах рамене, изнасяйки й друга "лекция", която, честно казано, ми се струваше така, сякаш звуча глупаво, но все пак исках да я уверя и успокоя. Исках да знае, че щях само и единствено да я изслушам - не знаех дали щях да мога да разбера, тъй като не бях изживял това, което тя беше, но все пак .. Щях да я подкрепя. И да съм до нея.
Така, както тя винаги беше била за мен досега. 
-Първо стрелянето - да започнем със забавната част. Когато си готова. 
Смигнах й, изражението ми по-скоро развеселено, и най-вече смекчено, наблюдавайки я.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Mon 16 Feb 2015, 8:54 pm

Беше по-лесно, когато не мислеше за миналото. Миналото ѝ не бе просто онези ужасни три месеца и няколко дни, но и не беше минало, с което се гордееше. Тя беше дъщеря на човек, който умееше да лъже по-добре от всеки друг и който имаше връзки почти навсякъде, а това идваше с лишения и твърде високи цени. Мика опитваше да си спомни за един момент от миналото си, към който би могла да се връща отново и отново, но не откриваше такъв. Не, всъщност имаше такъв, но дори той не беше от онези, които ѝ се искаше да има. Как тогава би трябвало да не се бори със самата себе си? Понякога презираше онова, в което се превръща и в което всъщност някой друг я превръщаше, а тя просто отказваше да се противопостави.
Опита да насочи вниманието си към думите му, а след това да изпразни съзнанието си от всякакви мисли. Те я разсейваха, караха я да изпитва онази нужда от опиат, която не бе изпитвала от дни. Онова трепване беше все още из тялото ѝ, но подобно на Влади звяра в него тя умееше да го укротява. Нямаше причина да го дразни, защото създаваше нови спомени или беше твърде изморена за каквото и да било. По-важното бе, че нямаше нужда от нечия помощ, за да замъгли реалността и да изгради свят по своите желания.
- Влад… - беше готова да стреля, показалецът ѝ трепна, но след това рязко се обърна към него. – Благодаря ти.
Може би само тя знаеше защо му благодари. Може би дори тя не знаеше и просто бе задоволила този каприз да изрече тези думи, но знаеше, че не е така. Тя оценяваше думите му и всичко, което той правеше за нея. Чувстваше се виновна, защото бе изоставил работата си заради нея, когато може би можеше да прави двете едновременно, но това бе тема на друг разговор, за който не бе подготвена все още. Оценяваше всяка грижа, която той имаше и която беше свързана с нея, въпреки че той отказваше да признае тези чувства. Точно това се криеше зад искрената ѝ усмивка. Една съвсем невинна усмивка, която я караше да изглежда като ангел; ангел, който криеше хиляди дяволити тайни в съзнанието си и една от тях бе на път да бъде разкрита.
Пандора се обърна отново с лице към мишената. Не беше толкова добра като него. Трябваше ѝ време, за да се подготви и прецели, но не грешеше. Поне нещо не ѝ се налагаше да научи, започвайки от нулата. Всеки неин удар беше около центъра, така изглеждаха отстрани. Възможно бе да е улучила и самия център поне веднъж. Спомняше си, че последният път успя да уцели всички стъклени бутилки от бира, които баща ѝ беше наредил, но това беше преди седем години. Възможно бе да е изгубила усет за тези неща, въпреки че винаги бе вярвала, че е като да се научиш да караш колело. Никога не се забравя. Забрави обаче за времето. Веднъж прецелила се не спря, докато не усети, че всички куршуми бяха изстреляни към мишената. Тогава смъкна надолу ръка и разтри китката си с другата.
- Как се справих? – попита развеселено и зачака критичната му оценка заедно с евентуалното мърморене, че не бе нужно да похабява всички патрони.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Tue 17 Feb 2015, 10:05 pm

Засмях се.
Не бях сигурен защо ми беше благодарила по-рано, но нещо ми подсказваше, че всъщност и самата тя не бе наясно. Клатейки леко глава, натиснах друго копче, приближавайки мишената към нас. Когато накрая резултата беше видим, наклоних леко глава на една страна, наблюдавайки дупките от куршуми, намиращи се предимно около центъра, имаше и един в него. Като цяло, нелоша стрелба. Усмихвайки се, само повдигнах рамене, казвайки развеселено
-Не знаех, че си умел стрелец. От теб би излязъл нелош наемник един ден.
Разбира се, беше си ясно, че се шегувах, тъй като никога не бих поискал такъв живот за нея, нито пък бих й го пожелал. И след като обаче се беше справила, и то никак лошо, сега беше време за трудната част. Поех си дъх. Не издишах.
-Можеш да ме питаш каквото поискаш. Обещавам да ти кажа истината.
Извърнах се към нея, погледа ми сериозен, но и изпълнен с нещо, което сам не бях сигурен какво е. Може би объркване? Или тъга, защото знаех, че щеше да ми се наложи отново да изживявам неприятни случки, докато споделям с нея? Не знаех.
Но знаех, че можех да я разсея, да отметна темата, да я отклоня. Да объркам Мика. Почти се видях как го правя.
Почти.
Видях се как пристъпвам към нея, обгръщам лицето й с ръце и я целувам така, както никой друг не беше. Как притискам тялото си към нейното .. Действително можех да го сторя. Може би ако беше всяко друго момиче, бих го направил, само и само за да може тя да забрави за какво сме говорели само допреди минути ..
Обаче не можех да й го причиня. Не и на нея. И не исках да я нараня, особено след като беше до мен, разбираше ме и беше склонна да остане, след хилядите други, които си бяха тръгнали. Знаех, че тя се отличава и щях и да се отнасям с нея както подобава - не исках да крия от нея. Не исках и да я мамя. А и в началото бях студен към нея, но това не й повлия, както на останалите. Нито й направи впечатление. Честно казано, имах чувството, че тя можеше да срути всичките ми защити и да ме остави съвсем гол, при това не физически, а в емоционален смисъл. И това на моменти ме стряскаше - идеята, че някой така лесно виждаше под повърхността и беше способен да ме види, при това наистина, като чудовището, което бях. Като убиеца, неспособен на чувства. Или по-лошия сценарий, след като ме видеше, да ме съжалява .. Което беше последното, което исках да се случва изобщо някога. Съжалението й щеше да ме накара да се почувствам жалък, а Бог ми беше свидетел, ако изобщо съществуваше подобна глупост де, че бях жалък напълно достатъчно в миналото. И че ме бяха унижавали достатъчно. Със сигурност не беше нещо, към което да имам и капка желание да се върна, за всеки случай ..
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Wed 18 Feb 2015, 12:04 am

Мика се усмихваше, докато изучаваше ударите си по мишената. Познаваше това чувство, което започваше с една приятна топлина в стомаха, която постепенно се разливаше из цялото ѝ тялото. Беше нещо подобно на първото влюбване, но никога не изчезваше и никога не избледняваше. Това беше вкусът на победата; гордостта от успеха, а тя определено имаше с какво да е гордее. Погледна към него, когато чу думите му. Засмя се.
- Не знаеш доста неща за мен, но предполагам знаеш, че не бих избрала да убивам хора. Намирам го за твърде натоварващо занимание, но нямам нищо против да не се чувствам уязвима, когато ми се наложи да се защитя.
Хвърли един бегъл поглед върху мишената, търсейки увереност в думите си. Беше лесно да се прицели в лист хартия. Тя нямаше да мръдне, можеше да се прицелва цял ден, докато накрая намери смелостта да стреля. Пандора не бе създадена да убива. Беше поласкана от думите му, но сама знаеше, че от нея би излязъл един ужасен наемник. Би се поколебала преди да стреля, а така губеше ценно време. Ръката ѝ би трепнала, ако познаваше човека срещу себе си. Наемникът не просто имаше точен мерник, но и умееше във всеки момент да контролира емоциите си. Като Влад. Тя не бе способна да го направи.
- Забавно е, защото това е единственият приятен спомен, който имам с баща ми. Повечето бащи учат дъщерите си как да карат колело или да играят покер, а моят избра да ме научи да стрелям.
Върна погледа си върху него и пристъпи напред. Погрижи се да остави пистолета в състояние, в което не заплашваше живота на никого, въпреки че с празен пълнител беше достатъчно безобиден. Остави го някъде встрани и след това улови ръката на Влад, сплитайки пръсти с неговите. Изглеждаше твърде двусмислено, но беше просто приятелски жест. Понякога ѝ беше трудно да различи приятелските от другите, но може би въпросът бе в това как се чувства. Сюреално бе да приеме, че помежду им имаше нещо повече от приятелство, макар че понякога толкова добре разбираше за какво мисли, че се плашеше. Не бе нормално да усеща всяка промяна в настроението му, всяка негова тревога, нито да довършва наум изреченията му предвид колко потаен бе Влад.
- Започни от началото. Как започна всичко? – започна колебливо, докато сядаше на една пейка в ъгъла. – Пренеси ме в своя свят, опитай да ми обясниш как действа той.
Не знаеше какво да попита. Страхуваше се да не засегна твърде болезнена за него тема, с което да го нарани по някакъв начин, затова предпочиташе сам да ѝ каже онова, което бе готов да сподели. Знаеше, че би искала някой да подходи точно по този начин към нея, въпреки че не бе сигурна до колко бе готова да сподели.
- Не се страхувай да ми кажеш нещо, с което не се гордееш. Няма да те изоставя, независимо какво решиш да ми споделиш за себе си.
Стисна леко ръката му, надявайки се, че това бе достатъчно да му вдъхне кураж и да го убеди в думите ѝ.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Thu 19 Feb 2015, 10:55 pm

На лицето ми се изписа нещо като подобие на усмивка, макар че май не се получи особено. Май само Мика можеше да се изрази така, да я "пренеса в своя свят", един вид. Малко бяха хората, които биха поискали именно това, предвид колко грозен беше, а повечето се стараеха да избягват истината, както и грозните и неприятни неща и предпочитаха да се самозаблуждават и залъгват. Тя не беше като тях. Защо ли това не ме учудваше ..
-Всъщност не е нищо особено .. - какво брилятно начало. И все пак, не знаех как се предполагаше да започна, след като за първи път щях да разказвам на някой за миналото си .. Наистина да разказвам.
-Най-ранния ми спомен е за многото тела, събрани заедно в малкото пространство. Бяхме набутани в контейнера и помня миризмата вътре .. Всички бяхме мръсни и потни. Беше трудно да дишаш, поради многото хора и твърде малкото пространство, с което разполагахме като цяло. Помня, че пътувахме така с месеци, затворени в металния контейнер. А когато накрая вратите се разтвориха, слънцето ни заслепяваше. Очите ми сълзяха, а всъщност не само моите, просто защото не бяхме виждали слънцето от месеци. Просто ни изтикаха грубо навън, но за мен това беше просто преместване от един контейнер в друг, като че ли .. Странно, всъщност дори нямам представа какво е станало и с един от другите.
Беше необичайно, но предвид факта, че тогава бях само малко момче, не беше чак толкова учудващо, така като се замислех. Гласът ми беше далечен, глух и безстрастен, като в него не присъстваше каквато и да било емоция. Усетих, че съм заровил ръка в косата си и сега тя беше стисната в юмрук. Странно, дори не бях забелязал кога съм го направил и докато отпуснках схватката си, хванала кичури коса, ми стана ясно, че ми трябваше някаква занимавка за разсейване. По тази причина извадих и едно от многото си остриета от колана си и се заиграх с него, като продължих
-Иронично, това обаче не беше най-лошото .. преместиха ни от контейнера, изваждайки ни оттам. И тогава започнаха тренировките. Честно казано бих предпочел престоя с месеци в затворено пространство пред "обучението", което последва. За тренировките ми имаше строго определена конкретна схема - първо тренираха тялото ми, за да съм във форма. После преминаха на уменията да боравиш с оръжие - каквото и да е оръжие. Ако пропуснеш, обикновено следваха пребиване, придружено от двайсет удара с камшик. След това следваше образоването на ума - езици, стратегии, начин на мислене, как да се измъкваш от вскякви безизходни положения, как да си създадеш импровизирани оръжия, в случай, че нямаш такива под ръка .. И всякакви такива. Сещаш се. И след като най-накрая бяха обучили напълно и цялостно чудовището, го пуснаха на свобода. Не си спомням първото си убийство.
Поех си дъх, втренчил се в стената насреща ни. Беше така, макар да не го бях изричал на глас досега, дори и пред себе си, но беше факт. Все още имах бяло петно от тогава, а когато се вразумих, се намирах насред четири-пет трупа - малкото момче, стоящо сред тях и гледайки объркано и неразбиращо около себе си, докато "собственикът" ми по онова време ме хвалеше. Прилепих се към стената, затискайки ушите си с ръце, без дори да поглеждам към Микаела. Не исках да чувам похвалите му от тогава. Не исках да чувам и гласовете на миналото ..
Само че знаех пределно ясно, че те винаги щяха да са с мен.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Fri 20 Feb 2015, 9:55 am

Защо ли не повярва на думите му?
Може би изглеждаше точно като нещо, което не бе особено значително. На фона на възможността всеки да има една подобна тайна от миналото си, може би. Не можеше обаче да я заблуди, че за него не бе нещо особено. Мика дълго опитваше да приеме всичко като поредното отвличане. Случваше се, всеки бе застрашен и причината нямаше особено значение. Не успя…
Понякога дори не чуваше думите му. Те разказваха някаква история, която можеше да бъде и чужда. Понякога твърде много се съсредоточаваше в действията му. Бе прекарала твърде много време в компанията на психолог след случилото се, за да може да тълкува действията му правилно. Влад не се чувстваше удобно, разказвайки миналото си. Мика усети напрежението помежду им, което ги отдалечаваше. Беше нервен, когато зарови пръсти с косата си и стисна грубо няколко кичура в хватката си. Играеше си с ножа без да се страхува, че би се наранил. Знаеше, че бе трениран, но това не бе причината. Той опитваше да избяга от миналото си, от спомените. Опитваше винаги съзнанието му да е с единия крак в настоящето и с единия в миналото. Трябваше да го прекъсне. Беше твърде жестока, причинявайки му всичко това, но беше също толкова голям егоист, за да се откаже лесно. Искаше да знае за миналото му. Искаше да го опознае дори в най-грозната светлина, защото само така беше подготвена да му помогне винаги когато има нужда от нея.
„Съжалявам.“
Това бяха първите думи в главата ѝ, но нямаше да ги изрече. Дори опитваше да прогони съжалението от погледа си, защото знаеше, че не това търсеше той. Съжалението изнервяше самата нея. То караше човек да се чувства жалък, а оцелелите нещо подобно бяха всичко друго, но не и жалки. Но и беше трудно да разграничи съжалението от болката. Бяха нечестни. По начина, по който говореше ѝ бе ясно, че е бил дете. Мика не можеше да се пребори с трафика. Беше го виждала от първо лице, беше виждала Николаев и неговите момичета. Някои от тях бяха на нейната възраст или дори с 1-2 години по-малки. Той ги манипулираше и заплашваше, за да бъдат мълчаливи и кротки, но истината е, че те можеха да се защитят. Едно дете не бе способно да се опълчи и тя мразеше онези, които се бяха възползвали от неговата уязвимост.
- Влад.. – каза тихо, докато се опомняше от мислите си и потърси погледа му. – Няма нищо. Вече не могат да те наранят.
Посегна към него като първо зарови ръка в косата му, а след това бавно смъкна двете му ръце от ушите и направи опит да го прегърне. Не знаеше дали би отвърнал или би опитал да се отдръпне, затова не го притискаше. Беше непредсказуем в това състояние, а тя не искаше да рискува.
- Ами родителите ти?
Не продължи. Едновременно искаше да попита какво се е случило с тях, но и имаше чувството, че знае отговора на този въпрос. Страхуваше се да назове другия, в който питаше дали бяха мъртви, но това бе единственото логично обяснение как бе попаднал в онези контейнер.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Sat 21 Feb 2015, 3:26 pm

Приветствах допира й, макар и някак разсеяно. Тя беше толкова малка, стояща така насреща ми и сякаш боязливо докосвайки ме, боейки се, че ще избзухна всеки момент или ще я отблъсна. Допира на кожата й беше нежен, едва доловим и някак успокоителен. Знаех, че беше странно, а и макар че не ми помагаше особено, все пак се радвах, че е там - приемах го като символ за подкрепата й.
Пристъпвайки към нея, я прегърнах за кратко, но я стисках с повече от нужната сила - не за да й причиня болка, а може би за да съм сигурен, че тя наистина е там, до мен. За да се уверя, че миналото си беше точно и именно това - само минало. Въпреки простата аистина обаче, въпреки този факт, който ми беше известен, то все още ме измъчваше. Все още ме тормозеше, протягайки ръце от сенките и търсейки да ме завладее, да ме върне към ужасите от детството ми и да ми покаже, доказвайки по този начин и пред мен, и пред всички останали, че всъщност нищо не се беше променило. Че си оставах същия наемен убиец без чувства, че винаги щях да съм нещо, а не някой .. И че измамната свобода, която усещах сега, не беше истинска. Миналото търсеше и лесно проникваше под кожата ми, настанявайки се бавно, но сигурно в главата ми и сред спомените, скрити в съзнанието ми.
Пуснах Мика, като накрая леко я целунах по челото и пристъпих пред една от мишените.
-Те не са мъртви, Мика. Или поне тогава не бяха. И не са ме обичали, както ти си мислиш. Със сигурност не ги интересуваше какво ще стане с мен ..
Яда в тона ми си личеше твърде ясно, но дори не направих опит да го прикрия. Хвърлих рязко ножа в ръката ми към мишената, докато едновременно с това казвах с леден тон и също толкова ледено спокойствие
-Родителите ми бяха тези, които ме продадоха.
Наблюдавах как ножа уцели центъра на мишената, проряза с лекота хартията и продължи да лети зад нея, където с шумен звук се удари в стената зад окачената мишена, от където рикушира и със звънтене се принизи на пода. Наблюдавах малкото острие в далечината, като се питах и аз ли бях толкова малък, безпомощен и жалък тогава, докато все още бях просто едно момче. А дали все още не бях ..?
Не се обърнах към нея. Не направих опит за каквото и да било движение. Не казвах нищо.
-Тренировките ни приключиха за днес. Ще се видим утре.
В тона ми не се долавяше и капка от каквато и да била емоция. След което простичко се извърнах, крачейки към вратата, но по-скоро някак автоматично. Сякаш дори не я виждах, а погледа ми минаваше през нея. Запазвайки обаче неутралното си контролирано държание, просто си излязох и рязко зарових ръка в косата си, вече в коридора, докато крачех към горния етаж и стаята си по-скоро забързано, но и някак паникьосано, отколкото овладяно, както си мислех, че беше.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Sat 21 Feb 2015, 6:09 pm

Вече знаеше, че последният ѝ въпрос бе прелял чашата. Беше го притиснала повече от необходимото. Мика знаеше, че има лимит, който не бива да надвишава, но не знаеше, че той се криеше зад един толкова безобиден въпрос. Тя просто опитваше да сглоби парчетата от тази история в главата си. Знаеше какво се бе случило, но не знаеше как той бе попаднал в тази безизходна ситуация. Сега знаеше, но това не я караше да се почувства по-добре. Напротив, караше я да се чувства по-зле.
Остана съвсем сама в подземието на къщата. Нямаше представа какво следва сега, нито кое бе правилното решение – да го остави на мира или да го последва. Нещо ѝ подсказваше, че Влад има нужда от нея в този момент, но тя се страхуваше да се довери на това чувство, на този инстинкт. Инстинктът за самосъхранение ѝ казваше, че трябва да го остави на мира. Той не бе като нея. Тя имаше нужда от подкрепа и компанията, когато беше разстроена, докато той сякаш бе свикнал да преживява всичко сам и така му бе по-лесно да се справи с проблемите си. Лъжа или истина? Мика се намираше пред поредното предизвикателство.
Облегна гръб на стената и бавно се свлече на пода, отпускайки глава върху коленете си. Всички тези мисли пораждаха тъпа болка, която  тя не би могла да притъпи без да глътне някое хапче, но се страхуваше да го направи. Нямаше си доверие да изпие дори някое съвсем обикновено хапче за глава, против температура или в помощ на имунната система. Не обичаше болката, но я понасяше без да се оплаква, а понякога дори се учудваше колко болка всъщност бе склонна да понесе. Много повече отколкото бе очаквала. Продължаваше да се бори с желанието да го последва и да опита да оправи нещата. Не, всъщност не би могла да оправи нищо. Стената зад гърба ѝ бе студена и хладния въздух преминаваше през дрехите ѝ и я пронизваше. Със затворени очи Пандора усещаше влажния въздух, вдишваше праха във въздуха и усещаше как се задушава. Изведнъж осъзна, че не можеше да се откъсне от спомена. С всеки опит затъваше все по-надълбоко. Съзнанието ѝ бе блокирало и не правеше разлика между реалност и делюзия. Не си спомняше как се диша, затова нито вдишваше, нито издишаше, а лицето ѝ бе започнало да почервенява. Мислеше си, че ще умре тук, съвсем сама. Единствено знаеше какво се случва с нея… Преживяваше пристъп на паника. Случваше се почти всяка нощ през първите две седмици след отвличането. Събуждаше се и дълго време не можеше да нормализира ударите на сърцето си и ритъма на дишане. Близо година по-късно бе забравила какво бе усещането да преживееш нещо подобно.
Някак бе намерила сили да се изправи и да излезе от онова тъмно помещение с изкуствена светлина. Някак беше намерила пътя към втория коридор и в момента се намираше на втория етаж. Нямаше спомен как и кога бе направила всичко това. Спомените ѝ започваха от тихото почукване на затворената врата.
- Може ли да вляза? – попита плахо, но не изчака отговор. Едва ли не нахълта в стаята му и остави вратата отворена. Разходи се нервно преди да се спре и да го погледне.
- Имам идея… Защо не се свържеш с твоите хора? Осъзнавам, че съм ужасен трън в задника… Винаги съм била. Чувствам се ужасно, че се лишаваш от онова, което те кара да се чувстваш сигурен, че не би наранил невинен. Поеми някоя нова задача, а аз ще ти помогна. – млъкна за кратко, коленайки се дали да продължи, но го направи с по-тих глас. - Може би ще ми е от полза да проведем една тренировка при реални условия.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Sun 22 Feb 2015, 10:13 pm

Наблюдавах Пандора, докато крачеше из стаята ми, седнал зад бюрото пред компютъра си. След думите й просто повдигнах вежди. Не казах нищо. Всъщност, нямах и желание да говоря, но накрая все пак щеше да се наложи да наруша тишината. И пред двата варианта, по които можех да постъпя, аз избрах втория - вместо да я прегърна и да й кажа, че е опасно и не искам тя да се нарани, просто продължих да не казвам нищо.
И тогава очите ми проблеснаха заплашително.
Бавно се изправих от стола си. Спокойствието ми не беше нарушавано от нищо, което може би трябваше да й подскаже в колко точно опасно настроение се намирах. Но Пандора не ме познаваше толкова добре все още, че да разчита езика на тялото ми и просто стоически продължи да ме гледа, застанала насреща ми. Все още не казвах нищо, но очите ми блестяха заплашително. Приближавах се към нея, бавно, хищнически, сякаш се канех да й сторя нещо. И след като дори и тогава тя не реагира на безмълвните знаци, отправяни от мен, накрая просто извадих едно острие. Преди тя да усети, то вече летеше към нея, премина на косъм от главата й и се заби отзад в стената. Мика подскочи. И ме погледна учудено. Продължих да вървя към нея, като наклоних леко глава на една страна. А когато разумът й най-сетне се включи, или може би просто инстинктите й за самосъхранение й проговориха, тя заотстъпва назад. И все пак аз продължих да вървя към нея. Накрая гърбът й опря в стената, недалеч от мястото, където ножа ми си стоеше забит, запратен по нея. Вдигайки ръка, ударих стената с юмрук точно на сантиметри от ухото й. Погледа ми беше изпълнен с пламъци, но съвсем различни от тези на желанието, или на която и да била друга емоция, в това число.
-Виж ти .. - започнах, тонът ми тих, но и плашещо спокоен -Значи малкото момиченце на татко е решило да се изправи в битка. Колко смело от твоя страна. И глупаво.
Повдигайки рамене, се наведох към нея. Устните ми бяха на сантиметри от нейните. Усетих как тя си пое дъх. Не издиша. Дъхът ми галеше лицето й поради близостта й и току срещу устните й казах с развеселена, но и студена нотка
-Щом си решила да се самоубиваш като се правиш на войн, това си е твоя работа. Обаче не ме намесвай в това - най-малкото, целия този труд, положен от мен за тези дни, ще отиде на вятъра. А аз не обичам да прахосвам, малката.
Смигнах й, наклонил леко глава на една страна, след което простичко й обърнах гръб, седнах обратно пред лаптопа на бюрото си и пръстите ми бързо зашариха върху клавиатурата, без повече да показвам каквито и да било признаци, че тя изобщо беше в стаята.
Гневът бушуваше в гърдите ми. 
Спомените се блъскаха из главата ми.
Тревогата за нея изпълваше дупката в гърдите ми, където се предполагаше да е сърцето.
А малкото момче, което виждах как дърпа спусъка в малката, забутана и мръсна уличка на Москва, не спираше да е пред очите ми и картината не изчезваше, каквото и да правех.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Mon 23 Feb 2015, 7:02 pm

Престоеше ѝ да научи по възможно най-показния начин, че не бива да предизвиква звяра, когато бе възможно най-уязвим. Трябваше да го знае, но явно бе пропуснала този урок през кратките три месеца и няколко дни или наркотиците бяха размили спомените ѝ, заличавайки точно тези. Мика просто искаше да го разсее, защото се чувстваше отговорна за това; трябваше да прогони спомените, чието завръщане бе предизвикала с въпросите си, с глупавото си любопитство и с желанието си да се почувства по-близка до него. За няколко минути сякаш постигна точно обратното.
Действията ѝ издаваха страх. Тя беше жертва на насилие и поне това си спомняше. Захвърленият по нея нож върна спомените за времето, в което бе най-уязвима. Убеждаваше се, че това бе причината да отстъпи назад, защото не искаше да признае пред себе си, че се страхува от него. Не искаше да се страхува от Влад, но той сякаш отказваше да я допусне до себе си достатъчно, за да прекъсне нишката на този страх; допускаше я достатъчно, за да се почувства значима за него по някакъв начин, а след това ѝ напомняше за тъмната си страна, карайки я да се страхува. Беше като инатливо дете, което отказваше да се разделили с имиджа на пакостник, но ставаше въпрос за много повече. Мика не бе сляпа, за да не забележи вътрешната борба зад иначе празния му поглед. Докато бе близо до нея, тя можеше да се вгледа в очите му и да ги оприличи на ледени като зад този лед се разразяваше буря. Представяше си потъмняването на небето като при буря и пенливи вълни на някой океан, защото единствено това би могла да асоциира със синия им цвят. Единствено това държеше мислите ѝ настрани от истинския страх, който би я накарал да се свие като ранено животно и да опита да репи проблема чрез сълзи. Те действаха пред баща ѝ, но нещо ѝ подсказваше, че Влад не би се трогнал. Освен това тя не би му достила това удоволствие да наблюдава величественото ѝ падение. Нямаше да бъде малкото момиченце на татко, както я наричаше. Самото изричане на тези думи я подразни и беглият пламък в кафявите ѝ очи го подсказа.
Щом се съвзе, Пандора изтръгна ножа от стената и го постави в единия край на бюрото. Наблюдаваше го мълчаливо без да очаква реакция от негова страна. Знаеше как да постъпи, ако баща ѝ бе напрегнат, но не познаваше достатъчно добре Влад. Това май бе първото му подобно избухване; мълчаливо, неочаквано и разтърсващо. Накара я да осъзнае колко внимателно трябваше да изследва езика на тялото му и колко малко трябва да вярва на думите му.
- Ще те оставя сам, щом това искаш. – гласът ѝ потрепери, издавайки страха, от който не бе успяла да се освободи преди да проговори. – Надявам се да те видя утре.
Без повече обяснения излезе от стаята му, затваряйки вратата след себе си. Трябваше да се научи кога да отстъпи назад и да му даде пространство. Бавно започваше да осъзнава точно поради каква причина думите ѝ го бяха подразнили и това я накара да се усмихне накриво, а след това се запъти към своята стая надолу по коридора.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Mon 23 Feb 2015, 11:07 pm

Бавно започнах да се успокоявам, потискайки "другото" си Аз, което така внезапно и неочаквано беше подало грозната си глава на повърхността, плашейки Пандора много повече, отколкото бях възнамерявал първоначално.
И всъщност дори не исках да си призная, че думите й ме бяха стреснали - да участвам в мисия заедно с нея би било катастрофално поради повече от една причини. Най-малкото, щях непрестанно да следя Мика и да я пазя, което вероятно щеше да доведе до раняването ми, но не за това ми пукаше, а че по-скоро с цялото си внимание, съсредоточено върху нея, нямаше да съм способен да свърша каквато и да било работа, какво остава да завърша успешно мисия, възложена ми от някои от влиятелните личности, ползващи услугите ми. Не, това беше изключително лоша идея ..
Заравяйки ръка в косата си, затворих лаптопа със силно трясване и се запътих към банята. Взех си освежаващ душ, но това не променяше въпроса, въртящ се сега из мислите ми - "А сега накъде?"
Мисля, че усилията ми да я сплаша и тя да се откаже от плановете си да участва в реална сделка бяха проработили твърде ефикасно и сега тя може би беше много по-стресната, отколкото възнамерявах първоначално. И все пак, да я замесвам в моя свят беше последното, което щях да сторя изобщо някога - намираше се на второ място след намерението ми никога да не я нараня или да й посегна физически.
Видях се отново, застанал пред нея, питайки я гневно "Готова ли си да бъдеш наемник? Да станеш като мен? Готова ли си да убиваш?"
Знаех, че не беше.
И знаех, че не исках и да бъде - никога нямаше да допусна тя да се намеси в сделките ми .. Работата ми беше нещо, което вършех сам и така и щеше да си остане, защото по този начин си играех единствено със собствения си живот, а не с този на някой невинен.
Подсушавайки се, се проснах на леглото, след като загасих лампата. Въртях се из завивките, мислейки си как дефакто се оказа, че Мика значеше много повече за мен, отколкото бях предполагал, което само по себе си беше изненадващо. Тя ме разбираше, да, но като каква я приемах? Знаех, че бях защитнически настроен към нея, но беше ли това като за сестра, като за приятел, или като за нещо друго?
Въздъхнах в тъмнината. И аз сам не бях наясно със себе си. 
Ставайки от леглото, навлякох широко сиво долнище и се запътих към кухнята, за да си налея чаша уиски, което да ме успокои, отпусне и да ми помогне да спя. Часовникът на нощното ми шкафче светеше ярко - 2:32 pm. Беше посред нощ и къщата ми беше тиха.
Отваряйки безшумно вратата на кухнята, я видях в гръб там, докато си сипваше чаша мляко и я надигаше към устните си. Облегнах се на рамката на вратата, не смеейки да пристъпя навътре, към нея. Накрая само казах
-Съжалявам.
Тя се стресна - отново - подскочи и изпусна чашата, която се разби на хиляди парчета по пода. С няколко бързи крачки се озовах до нея, погледа ми насочен към земята и без да я поглеждам тихо казах
-Не мърдай.
След което я взех на ръце, тъй като не исках да се пореже на някое стъкло по пода, усетих как тялото й се стегна и побързах да я положа да седне върху кухненския плот, докато аз почистя. Погледа ми отново избягваше нейния, а и не казах нищо повече, докато просто, бързо и мълчаливо действах.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Sponsored content


Sponsored content


Back to top Go down

Page 2 of 5 Previous  1, 2, 3, 4, 5  Next

View previous topic View next topic Back to top


 
Permissions in this forum:
You cannot reply to topics in this forum