BG Top
BGtop
Log in

I forgot my password

Our team
Sophia BelovaAdministrator
Natalya BelovaAdministrator
Kazimir YakovlevAdministrator
Nikolay Romanoff.Administrator
Katia PetrovaAdministrator
Who is online?
In total there are 3 users online :: 0 Registered, 0 Hidden and 3 Guests

None

[ View the whole list ]


Most users ever online was 73 on Tue 17 Jan 2017, 10:59 pm

… и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Page 3 of 5 Previous  1, 2, 3, 4, 5  Next

View previous topic View next topic Go down

… и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Sun 04 Jan 2015, 8:16 pm

First topic message reminder :

Остави ги в дъното на чекмеджето. „Просто за всеки случай“, помисли си наум, докато избутваше пакетчето в дъното на нощното си шкафче. Остави ги там и забрави за тях, защото се чувстваше добре. Чувстваше се щастлива.
Всички останали наркотици бяха унищожени. Само за един ден тъмнокосата преобърна стаята си, разхвърля дрехите си по пода и размести мебелите. Спомняше си всяко едно от скривалищата, тъй като ежеминутно се страхуваше, че баща ѝ ще разбере и ще я изпрати в някоя клиника, където нямаше да ѝ помогнат. От малка знаеше, че лекарите предпочитаха да разговарят за проблемите вместо да ги изкоренят бързо и безболезнено.
Остави ги, защото така се чувстваше сигурна. Знаеше, че ако някоя вечер невидима болка беше по-непоносима, тя имаше с какво да я притъпи. През настоящата седмица три пъти отвори чекмеджето и след това го затвори. Знаеше, че наркотиците се отказват по-трудно от цигарите, въпреки че всички твърдяха точно обратното. Истината е, че цигарите бяха навик. Не е фатално, ако запалиш една, въпреки че ги отказваш. С наркотиците беше различно. Границата между градацията и деградацията при тях беше толкова тънка, че почти не се забелязваше. Една стъпка назад беше фатална. Една доза усилваше глада за още и човек неусетно се пречупва, предава се. Знаеше го, защото вече беше минала по този път и се предаде.
В продължение на три седмици и половина след отвличането тя беше трезва. Вярваше, че може да пребори кошмарните нощи и да запълни онази празнина, но не успя. Не сподели с никого, нямаше кой да я подкрепи в тази борба и тя се предаде. Беше на път да го направи и тази нощ, но изчака до сутринта, когато ключът на банята изщрака и тя се свлече на пода.
В едната си ръка държеше спасените наркотици, а в другата – мобилния си телефон. Знаеше, че независимо какво се случи, тя трябваше да му се обади. Може би трябваше да го направи преди треперейки ръцете ѝ да изсипят трите хапчета в дланта ѝ. Беше лоша идея да изчака онзи трепет в стомаха си преди да набере номера, защото цифрите започваха да се размиват пред погледа ѝ. Търпеливо изчака свободния сигнал да бъде прекъснат и едва тогава сърцето ѝ заби лудо. Не знаеше дали се страхуваше от гнева му, или нещо се случваше вътре в тялото ѝ.
- Влад? – попита плахо, когато беше сигурна, че вече не чува свободния сигнал, въпреки че той продължаваше да кънти в ушите ѝ. – Не бях искрена с теб. Оставих ти хапчета просто за всеки случай и…
Провалих се.
Каза ли го наистина или думите останаха в главата ѝ? Не знаеше. Изпадна в онова непознато сънено състояние, в което имаше сили единствено да се сви под мивката. Далеч от вратата в случай, че някой опита да я разбие. Въпросът бе кога това ще се случи и дали тя все още щеше да диша, когато я открият. Това не беше най-лошият сценарий.
По-лошото от най-лошото беше, че не ѝ пукаше, че ще умре заради собствената ѝ глупост. Струваше ѝ се, че се усмихва, докато затваряше очи, защото харесваше безтегловността, липсата на проблеми.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down


Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Tue 24 Feb 2015, 11:30 am

Беше глупаво. Знаеше го, но продължаваше да го прави. Дневниците не ѝ помагаха, както психолога очакваше, но я успокояваха. Преживявайки отново деня си, за да може да запише всяка секунда от него, Мика не мислеше за друго освен за изминалия ден. Не ѝ оставаше време, за да помисли за дрогата. Беше глупаво заминание, но и най-добрата ѝ идея за времето, което трябваше да прекара съвсем сама. За човек, който предпочиташе да забрави всичко, тя правеше възможно най-глупавия избор в живота си, запечатвайки всички на лист хартия, но понякога сама не се разбираше. Обикновено това, което беше възможно най-безсмисленото действие в живота, се оказваше онова, което я спасяваше от извършването на по-голяма глупост, а когато бе сама, изплашена и се чувстваше виновна обикновено правеше най-грешните решения в живота си, така че не бе зле за разнообразие да вземе правилното; да остане в стаята си, да се наслади на почивката, защото не знаеше кога ще има подобна възможност, да запечата поредния ден върху страниците на една съвсем обикновена тетрадка и да опита да поспи.
Нуждаеше се от сън. Всяка вечер заспиваше късно, всяка сутрин ставаше рано, а през времето, което ѝ бе отредено за сън се събуждаше твърде често, за да е наясно, че прекарваше едва час или два в спокоен сън. Беше се отказала дори от преспивателните или от успокоителни, които ѝ бяха предписали. Трябваше да ги пие едва първите месеци, а след това да премине към по-естествени методи като чаша чай преди лягане или чаша с топло мляко, но с нейната зависимост това не се случи. Мика увеличаваше или намаляваше дозата, понякога ги приемаше заедно, понякога по повече от едно на вечер, докато не достигне онова състояние на безсъзнание. Не си почиваше по този начин, но поне се заблуждаваше, че спи спокойно. Не и сега… Въртеше се, бягаше от мислите за миналото си, бягаше от спомените и от ярките сцени, които обикновено изглеждаха безсмислени, докато накрая не се отказа. Не вярваше, че чаша топло мляко би ѝ помогнала, но поне можеше да опита. Не че в действително опита да стопли в микровълновата. Страхуваше се, че тя е твърде шумна и ще го събуди, затова отпи от студеното мляко. Сякаш сама не бе сигурна, че искаше да заспи.
В първият момент дори не си спомняше за страха, който изпитваше от него, дори не опитваше да познае какво следва. Гласът му по-скоро я изненада. Не го очакваше и това накара ръката ѝ да трепне и чашата се да се изплъзне.  Още по-малко очакваше той толкова бързо да се окаже до нея или пък да я вдигне на ръце. Самата близост я изплаши, защото не бе сигурна как да реагира на нея, нито дали въобще се очакваше да реагира.
- Недей.
Заслужаваше си го. Мика заслужаваше някой да ѝ напомни, че това не бе нейната война, при това заслужаваше да ѝ бъде напомнено по този брутален начин, за да го запомни, но и не можеше да прикрие усмивката си. Нито тогава, нито след следващите му думи. Искаше да бъде сигурна в предположенията си, но реши да изчака. Предпочете да го карат по-полека. Днес го запозна с онова, което изпитваше към миналото си. Може би някой друг път беше по-удачно да го попита дали се държи по този начин, защото иска да я предпази от глупави грешки, защото го е грижа за нея. Именно това вътрешно чувство, че бе поне малко значима за него, без значение в какъв смисъл, я караше да се усмихва съвсем леко.
- Няколко стъкълца не биха ме наранили, Влад.
Да, би се порязала на тях, но нито би я заболяло, нито би имала дълбоки рани. Освен това тя бе тази, която изтърва чашата, и сякаш тя трябваше да събере стъклата и да почисти разлятото мляко, но не го направи.
- Проблеми със съня? – попита съвсем просто, променяйки темата.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Thu 26 Feb 2015, 10:36 pm

Приключвайки с почистването, само поклатих глава - аз не смятах, че не биха я наранили. Не исках да се пореже. Не исках да пострада - беше пострадала достатъчно за днес, и нямах предвид само от тренировките; умението ми да плаша хората ненапразно се водеше легендарно. И докато обикновено нямах нищо против другите да ги е страх от мен, Мика беше от малкото, които не исках да плаша. Дори и да бях имал намерението по-рано, дори и да исках да предизвикам именно такава реакция от нея, то сега съжалявах за това. И никога не бях имал намерението страха й от мен да се вкорени така надълбоко ..
Не исках това. Но ето, че именно този резултат бях постигнал.
След като и последните стъкълца бяха изчезнали, взех обратно млякото от хладилника и след като сипах известно количество в порцеланова чаша, я сложих в микровълновата, за да го стопля. След като беше готово, пръстите ми обгърнаха чашата и аз се извърнах обратно към Мика, подавайки й я, но ръката ми остана да виси във въздуха с чашата в нея, умишлено стремейки се да не я докосвам или доближавам.
Погледа ми срещна нейния и в очите ми се четеше колебание. Несигурност.
Поклатих глава, в отговор на въпроса й и тихо казах
-Как бих могъл да спя?
Облегнах се на кухненския ръб срещу нея, наблюдавайки я, ръката ми все така протегната напред, чакайки да видя дали тя щеше да поеме чашата от пръстите ми или щеше да я откаже. Честно казано, нямаше да се очудя, ако избереше второто. Присвих устни и тихо, с колебание, казах
-Виж, дори не знам как да ме е грижа за някой .. И искам да знаеш, че нямах намерение да те накарам да се страхуваш от мен. Само да те стресна.
Повдигнах рамене. Можеше да избере да не повярва на думите ми, можеше да избере как да ги изтълкува, но нито едно от тези неща нямаше да промени искреността в тях. Обикновено бях сам, обикновено не се нуждаех от никой .. И за първи път, сега, се видях как съм с нея в леглото и съм я прегърнал, шепнейки неща, тайни .. които никога досега не бяха напускали устните ми. Видях се да искам близост. Нейната. Нещо, за което не бях копнял нито когато бях момче, нито след това, нито някога изобщо. Видях се като .. да имам нужда от нещо. Някой.
И това беше .. невъзможно. За мен, беше именно такова. Знаех, че не можех да си го позволя. 
Не и сега. Не и когато и да било. Не и с нея. Или който и да било друг.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Fri 27 Feb 2015, 10:09 am

Не каза нищо. Наблюдаваше го в мълчание в очакване на… Нещо. Нещо, което не бе известно дори на нея самата. Може би очакваше именно реакцията в погледа му или самият поглед. Мика не бе добра в разчитането на езика на тялото, но умееше да борави по-добре с всички онези емоции и чувства и сега те ѝ говореха. Единственото, което не ѝ казваха, бе причината за неговото безсъние. Нейната бе ясна. Страх от него, от миналото, от всичко. Презираше онзи, който през детството ѝ бе настоявал да има развито въображение, защото сега съзнанието ѝ намираше различни картини, с които да изпълни времето ѝ и да ѝ попречи да заспи.
- Преди известно време ми казаха, че топлото мляко преди лягане помага. – каза накрая и протегна напред ръце. Внимателно обгърна чашата като пръстите ѝ докоснаха неговата ръка, с което целеше да му покаже, че не я бе наранил достатъчно, за да се отдръпне. Тя познаваше себе си по-добре от всеки друг и знаеше, че рано или късно страха ще избледнее. Нямаше да забрави, но Пандора бе изпадала в толкова подобни ситуации, че рано или късно нямаше да си спомня кой бе захвърлил острието по нея, нито чий студен и празен поглед бе срещнала, нито дори думите му. Винаги оставаше споменът за студа и празнотата, за изгубеното за момент доверие и само той ѝ напомняше каква грешка не бива да повтаря.
- Честно казано не им вярвам, но поне ще убия още малко от времето. – продължи и отпи една малката глътка от чашата. Направи лек опита да се усмихне, но не изглеждаше искрено, а тя нямаше представа защо. Нервност, може би, или умора.
- Влад, моля те… - изгуби контрол над тялото си за един кратък момент след думите му и думите ѝ бяха онази внезапна реакция преди да бе премислила думите си. Миг по-късно те вече звучаха глупаво, но ги беше изрекла и нямаше връщане назад. Мика сведе поглед към чашата с мляко преди да я остави в страни и да се изправи. В стъпките ѝ към него присъстваше колебание, но и решителност.
- Знам. Не е нужно да се извиняваш за това. Просто имам лоши спомени и сходни ситуации ги отключват и в такива моменти аз се страхувам понякога дори без причина. Знам, че никога не би ме наранил, но аз прекалих и може би си го заслужих. Нека го оставам в миналото, става ли?
Ако се страхуваше толкова много от него, би ли го прегърнала? Прегръщаше го съвсем леко, оставяйки си възможност да се отдръпне, ако усети, че това не бе правилното решение или ако въобще се почувства застрашена по някакъв начин, но не това имаше значение. Имаше значение, че повече се интересуваше да му даде нужната подкрепа отколкото да се страхува. Не можеше да си представи кашата в главата му от всички тези непознати чувства, въпреки че опитваше. Виждаше лекия страх от всички тях в погледа му и понякога си мислеше, че вината е нейна, защото нейното присъствие ги пораждаше. Или поне така изглеждаше...
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Fri 27 Feb 2015, 12:07 pm

Притисках я в прегръдките си, не прекалено силно и така, че тя да може да се отскубне, ако поиска, но все пак с повече сила от необходимото. Топлината на тялото й беше така изкушаваща .. и докато ми предлагаше нужната подкрепа, сякаш постепенно достигайки ме, то едновременно с нея усещах и онова натрапчиво чувство за близост .. което, за щастие, бях способен да овладея, тъй като бях трениран да се контролирам.
-Добре .. добре. Само нека сме наясно с едно, ти не си го заслужила с нищо, Мика. Наистина. Не е твоя вината, че съм .. - безчувствен -.. такъв. 
Прегръщах я, сякаш придърпвайки тялото й малко по малко все повече към своето. Честно казано, именно сега се чувствах достатъчно виновен, че каквото и да бе поискала тя от мен, щях да й го дам. Да се съглася. А честно казано просто да забравим за случилото се беше твърде лесно, удобно за мен и някак ми се струваше .. недостатъчно или твърде малко като компенсация за държанието ми .. Знаех, че я бях стреснал, но и знаех, че всъщност бях направил много повече от това. Бях предизвикал мъчителни за нея спомени и това като че ли ме .. глождеше. Някакси ми изглеждаше твърде нередно. Колко странно, след всички мъчения, убийства, мисии .. именно нещо такова да ми изглежда нередно.
Бях наясно и какво беше станало с мен тогава - звяра в мен беше подал главата си на повърхността и колкото и да мразех това, то си оставаше факт. Както беше и факт, че аз бях този, който беше допуснал в крайна сметка това да се случи, при това към някой като нея .. Някой, който беше невинен.
И от цялата тази ситуация знаех, че поне едно нещо ми беше станало ясно. След цялата тази ситуация, сега поне знаех едно със сигурност и цялото ми "избухване" беше довело до една реализация. До резултати, които, ако не друго, поне бяха нещо след цялото това държание от моя страна.
Свеждайки глава, зарових лице в косата й, на мястото между рамото и врата й и вдишах. Затягайки леко схватката си около нея, едната ми ръка погали гърба й, съвсем леко, така, че дори тя едва да го усети и след тишината, настъпила помежду ни, накрая казах тихо, но с приповдигнат тон
-Знаеш ли, никак не ми харесва това, че стана свидетел на другото ми "Аз", макар и бегло .. но сега поне знам, че след като не те нараних, това ясно ми говори, че дори и звяра в мен не би те наранил. Ти си първата, за която мога да кажа това ..
Да, тя наистина беше първия човек, който сега дори и чудовищната страна в мен беше наясно, че не е способна да нарани. Всъщност, досега дори не знаех, че такова нещо е възможно .. И това предизвикваше една малка, но странна топлина в гърдите ми. А и самия факт беше .. объркващ. Нов. Непознат. Дори не знаех какво значеше, защото не познавах тази част от себе си, не познавах и звяра, който никога досега не беше показвал каквито и да е признаци на контрол, да не говорим за нещо такова, при това така изведнъж - или от нищото, буквално. Сякаш и аз сам не се познавах, и колко прецакано изобщо звучеше това? 
Че изобщо се беше случило, каква беше вероятността? И то да се случи с нея - не с кой да е, а с нея .. Беше плашеща мисъл. Какво изобщо означаваше цялото това шибано нещо? Сам не знаех .. а не беше присъщо за един убиец да се колебае. Ние действахме с твърдост. Решителност.
Изглежда обаче, когато опреше до Мика, явно бях всичко друго, но не и такъв.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Fri 27 Feb 2015, 8:41 pm

Мика очакваше това да бъде неловкият момент, в който ще се почувства като негова майка, давайки му онова, което му бе отнето в миналото. Не трябваше ли да се чувства точно така? Защо тогава се чувстваше по толкова различен от този начин? Съзнанието ѝ търсеше неловкостта в случая, но тя отсъстваше. Тя откриваше в прегръдките му нещо, което сякаш ѝ бе липсвало през живота ѝ, въпреки че бе имала любовта на поне един от родителите си. Нямаше желание да се отдръпне, въпреки че усещаше дори най-малкия жест от негова страна, а също и как малко по малко прегръдката губеше всякакви граници на обикновено приятелство. И… Това бе напълно достатъчно, за да я разсее от думите му, така че тя да не се възпротиви, а също и да продиктува нейните.
- Може би звяра в теб ме харесва. – изтъкна на шега, въпреки че в действителност вярваше в тези думи. Ако звяра бе част от Влад, то той поне малко наподобяваше човек, макар и… Толкова различен и неопитомен, почти чужд на чувства и емоции.
С пръсти нежно описваше различни по форма фигури, в които липсваше смисъл. Сама не осъзнаваше това действие. Помнеше, че ръцете ѝ се придвижиха по-нагоре по гърба, когато той я прегърна по-силно, но не си спомняше кога бе започнала така непрестанно да го гали сякаш имаше причина да го успокои. Сякаш той въобще се нуждаеше от успокоение.
- Освен това звяра в теб не ми изглежда толкова страшен, колкото очаквах след думите ти и изразеното нежелание да ме запознаеш с него. – продължи да говори, но този път прозвуча някак замислено. Тепърва бе осъзнала какво прави и опитваше да намери смисъл в това. Защо съзнанието ѝ толкова упорито оприличаваше действията ѝ на нещо грешно и забранено? Та тя дори не подозираше, че се страхуваше от споделената близост. Не знаеше как да реагира, нито какво да очаква. Страхуваше се да признае, че ѝ харесва, защото би се пристрастила; Мика се пристрастяваше твърде лесно и проблемът не бе само в наркотиците. Страхуваше се и да го отблъсне, защото всъщност не искаше да го прави. Беше объркана колкото него, но предпочиташе да се справи с проблема по свой начин… Чрез отричане. Отричаше съгласието си, отричаше и отрицанието си. Намираше се по средата и все пак не съвсем.
Устните ѝ бяха близо до рамото му, достатъчно близо, за да се докоснат до него за секунда. В следващата Пандора бавно вдигна глава, търсейки погледа му, а в него и неговата реакция. Сама се постави в наистина неловко положение, от което не можеше да се измъкне без да каже поне една дума. Най-удобната бе да се извини, но какво ставаше, ако тя не съжаляваше? Нямаше да се извини за нещо, за което не изпитваше съжаление.
- Сигурен ли си, че не искаш да опиташ с чаша топло мляко? Може да ти помогне да заспиш.
Това бяха двете най-глупави изречения, изречени през живота ѝ, при това изречени сякаш в неподходящ момент. Май трябваше да замълчи. Поне замълча преди да продължи с извиненията и тотално да унищожи момента.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Mon 02 Mar 2015, 8:14 am

Поклатих глава - тя не биваше да се заблуждава, не биваше да спира да се страхува .. чудовището в мен беше истинско и беше колкото безпощадно, толкова и неконтролируемо. Което, може би, беше и вкоренената причина за това да се чувствам свободен всеки път, щом пусна инстинктите си, щом го освободя и убиеца в мен се покаже ..
-Недей. Моля те, Мика. Не опростявай нещата. Не бъди наивна. Аз съм опасен и ти го знаеш.
Направих крачка назад, пускайки я. След това и втора. Обръщайки й гръб, взех стъклена чаша, в която си налях уиски и после отворих хладилника, за да взема оттам лед. Надигнах чашата към устните си и казах
-Това е моето мляко.
Отпих, но не казах нищо повече. Само за момент сякаш се бях върнал в реалността и сякаш само момент ми трябваше, за да се отдръпна от нея - не само фиизически - да се отърся от внезапно сполетялото ме настроение и да съм себе си, онова старо, безчувствено "аз", в което ми беше така лесно да се затворя. И аз го направих. Без дори да я поглеждам, без дори да индикирам с каквото и да било, че се е случило.
Обърнах се и погледа ми срещна нейния - какво точно се опитваше да направи? Какво точно мислеше, че ще постигне? А аз? Допусках я до себе си, защото знаех, че Микаела ме подкрепя, защото беше от редките личности, които ме разбираха, но сега това странно защо не ми се струваше достатъчно. Сега вече странно защо си мислех, че тя щеше да иска да ме 'поправи' - магически да реши всичките ми проблеми, но с тях да се справи и със своите. Е, нямаше нужда да споменавам колко абсурдно беше това, то си е очевидно.
Очите ми впити в нейните, никак не ми беше трудно да изпразня главата си от всякакви мисли. Усмихнах й се, някак машинално, и също толкова машинално повдигнах ръка, като я погалих по главата, сякаш е малко момиче.
-Наспи се. Утре те чака нов ден на тренировки.
Тонът ми ведър и лековат, но и окончателен, сякаш приключвах разговора, се извърнах от нея и с чашата си в ръка я подминах, запътвайки се обратно към стаята си. Знаех какво ми трябваше - малко сексуални упражнения, за да изпусна парата и да си възвърна поне част от контрола и самообладанието. Вдигнах телефона, уговаряйки си "среща", ако можеше така да се нарече и след като облякох дънки и бяла тениска, навлякох коженото си яке на раменете и грабвайки ключовете за мотора, се запътих навън. На сутринта щях да съм обратно тук, свеж и готов за тренировки с Пандора. Но сега .. сега беше времето, в което да се съсредоточа върху себе си.
Не върху нея.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Mon 02 Mar 2015, 11:16 am

- Да, сър. – измърмори, видимо възвърнала доброто си настроение, но и видимо подразнена от начина, по който бе изрекъл думите. За него може би наистина изглеждаше като малко момиче, с всичките си проблеми и наивността може би потвърждаваше този имидж, а възрастта ѝ също не помагаше, но… Подобно на всяко малко момиче Мика упорито настояваше, че не е. Понякога сама виждаше колко зле се справя с подреждането на живота си и как се нуждае от чужда помощ, за да вземе правилните решения, но това не променяше начина ѝ на мислене.
Отпусна се назад, подпирайки се върху ръба на кухненския плот. Скръсти ръце пред гърдите си и отново взе чашата с мляко в ръцете си. Отпи бавно от почти изстиналото мляко, опитвайки да прогони всички мисли от главата си. Ако наистина искаше да заспи, трябваше да се освободи от тях. Чу хлопването на входната врата, по-скоро го чу как излиза и това бе причината за нови размисли. Къде отиваше?
Бавно допиваше прясното мляко, лутайки се между двете възможности… Или я беше послушал и беше приел някоя задача, или беше навън с напълно различна цел. Знаеше, че ще разбере на сутринта. Или щеше да се върне спокоен, или щеше да забележи щастието в очите му, което потвърждаваше, че има замесена жена. А нея защо я интересуваше?
Лесно бе да сбърка настоящия интерес към живота му като лека ревност. Разбира се, ако бе убедена, че я дразнеше този факт, а тя не бе. Не искаше да знае какво означава онази прегръдка, нито желаеше да мисли за нея, защото така просто се убеждаваше в нещо, което може би беше много далеч от истината. Машинално изплакна чашата от млякото и я остави встрани от мивката, за да изсъхне. Беше готова да се върне в спалнята си, когато се сети за чашата с уиски и откъде той бе изкарал бутилката. Нямаше да заспи, в това бе сигурна. Една чаша не изглеждаше да ѝ навреди…
Пандора се върна стъпка назад, изваждайки чаша от близкия шкаф, потърси бутилката и след това си наля. Премести в хола, където включи телевизора, докато отпиваше малки глътки от уискито. Не бе достатъчно търпелива, за да го изчака да подейства и потърси из чекмеджето с лекарствата нещо, което да подейства. Само едно хапче. Най-малкото, което намери. Изпи го с глътка уиски и дори не усети кога бе заспала върху дивана, но отключването на входната врата я разбуди.
Не ѝ бе минало през ума, че безразсъдното ѝ поведение от вечерта ще има своите последици на сутринта. Остана със затворени очи още няколко минути, докато не чу стъпките му. Звукът от телевизора я дразнеше, така че потърси дистанционното и го изключи. Надигна се бавно, изсумтявайки недоволно. Спомняше си думите му и това породи тежка въздишка. С това ужасно главоболие и лекото схващане на врата просто искаше да си легне отново, но я очакваха тренировки и трябваше да се възстанови бързо. Срещна погледа му, но ѝ бе трудно да определени дали изглежда спокоен, или щастлив.
- Ще си взема един душ и ще те чакам направо в подземието. – каза, докато се изправяше и с известно усилие изчезна по коридора към стаята си. Половин час по-късно не бе кой знае колко по-добре, но определено бе разсънена и пълна с достатъчно адреналин, за да издържи поне първия един час.
- Добре ли изкара навън? - попита, влизайки в добре познатата стая.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Mon 02 Mar 2015, 11:40 am

Отключвайки вратата, влязох по-скоро шумно, отколкото нещо друго, в къщата. А когато стигнах хола, виждайки Мика там, сънена и в не особено добро състояние, се намръщих. Тя изглеждаше .. зле. Не във форма. Какво ставаше?
Загрижеността ми към нея се включи като инстинкт, още преди да съм успял да направя нещо относно него и да го потисна или овладея. Не откъсвах очи от нея, наблюдавайки я, като накрая само кимнах. Когато тя се качи в стаята за гости, която в момента беше нейна, се огледах. Видях своето шише уиски, от което си бях сипал снощи и малко блистерче с хапчета, от възможно най-дребните. Отправих поглед нагоре, към втория етаж, където беше тя, готов да хукна всеки момент бясно и да връхлетя в стаята й, питайки я какво е взела и беше ли заради мен. За щастие, послушах разума си и се овладях, грабвайки вместо това трескаво блистерчето с хапчета, от което забелязах, че липсваше само едно, вместо да е цялото празно, примерно. Лека въздишка на облекчение се изтръгна от устните ми, докато осъзная, че носех дрехите си от снощи, вероятно миришех на алкохол и .. на тежкия парфюм, с който 'партньорката' ми за вечерта сякаш се беше поляла цялата снощи. Смръщвайки се леко, се качих и си взех душ, вземайки пример от Микаела. Облякох се удобно и спортно, чакайки я в стаята за тренировки, облегнат леко на стената с ръце, скръстени пред гърдите си.
Когато тя влезе и погледа ми срещна нейния, дочух въпроса й относно снощи, но не казах нищо в отговор на него. Единствената ми реакция беше да повдигна леко вежди недоволно, като погледа ми проблесна заплашително за секунда, но побързах да си наложа контрол. По дяволите, кой ли заблуждавах .. не бях по-спокоен, нито по-уравновесен, дори и след снощните "упражнения".
Индикирайки с глава на Мика да застане пред мишените, извадих цял наръч с ножове и го стоварих пред нея.
-Днес ще поработим върху мерника ти. В това състояние не си за каквито и да било физически упражнения.
Избягвах погледа й, докато безмълвно се връщах до стената, но бях твърде неспокоен, че да остана на едно място. Знаех, че й бях дал именно тази конкретна задача не заради формата, в която тя се намираше, а за да мога да помисля.
И тъй като нетърпението ми взе връх, свалих суичъра, който носех, както и черния потник под него и с един скок увиснах на лоста, който беше само на няколко стъпки пред стената, закован отгоре на тавана. Надигайки се, брадичката ми лесно се озоваваше над лоста и това помагаше да се съсредоточа.
Знаех, че съм нервен. Прегръдката снощи ме объркваше, а още повече недоумявах относно това защо го бях направил. И реакцията й .. Мика очевидно ме приемаше какъвто съм, но приятелски и що се отнасяше до плътски желания и "упражнения", тя явно беше отвратена от мен - все пак и двамата знаехме, че не криех и тази си страна от нея, така че тя знаеше за нея. Знаеше, че имах компания в леглото, когато решах да е така. Но тя .. май беше твърде малка за подобно нещо и по този начин изглежда само я обърквах. За щастие, ако беше така, щях да знам да се спра - все пак контрола беше нещо, което е твърде добре познато за мен, така че би трябвало да е лесно за мен да го направя ..
Нали?
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Mon 02 Mar 2015, 1:13 pm

Лош късмет…
Той не искаше да говори, тя също нямаше намерението да го притиска. Какво прави в свободното си време беше изцяло негова работа, както беше и с нея. Разбира се доколкото Мика спазваше правилата и не криеше от него, че не играе честно. Това обаче си личеше по време на тренировките. Едновременно тялото ѝ свикваше с натоварването, но и тя се изморяваше по-бързо, защото всичката онази еуфория напускаше организма ѝ ден след ден. Мълчаливо се съгласи с предложението му и отмести погледа си върху мишената. Посегна уверено към едно от остриетата, завъртя го между пръстите си, съсредоточавайки се. За разлика от вчера днес бе твърдо решена да се отдаде на тренировките. Оказа се, че вчерашната темата объркваше колкото него, толкова и него, но все пак не забравяше, че му дължи истината. Уговорката бе тя също да разкаже за миналото си, но някак не смяташе да го прави точно сега, нито да настоява. Ако го интересуваше, можеше да я попита. Някак беше в едно от онези настроения, в които нямаше нищо против да говори или да мълчи. Може би беше заради алкохола и онова хапче, което изпи снощи. Те все още я държаха спокойна и безразлична.
- Аз мисля, че съм в отлична форма за нещо по-динамично, но ти си шефа. – каза без да откъсва поглед от мишената. Наум си повтаряше всички насоки от вчера. Стойката, усещането за острието като продължение на ръката ѝ, лекото замахване, докато се прицелва, целта на милиметри от реалната, лекото хвърляне. Ако прилагаше излишна сила при хвърлянето на острието, то се отместваше от набелязаната цел.
Пандора хвърляше остриетата едно след друго, стараейки се да не изгуби усета. Веднъж доволна, че е уцелила мишената на място, където искаше, тя едва ли не прие всичко това като игра. Помагаше ѝ да се отърси от напрежението, натрупано заради тишината и неизказаните въпроси. Бавно започваше да се чувства глупаво заради снощи, а също и заради тази сутрин, а това я подразни. Онова, което мислеше, че е енергия и адреналин, се оказа мълчалив гняв, открил израз върху мишената. Захвърли последното острие в ръката си без да има точна цел. Не посегна за ново.
Дишаше тежко и накъсано. Цялото ѝ тяло изгаряше от топлина и предполагаше, че лицето ѝ бе румено. Подпря се с ръце върху коленете си, навеждайки се леко, докато опитваше да нормализира дишането си. Може би бе приложила малко повече сила от необходимото при последните няколко хвърляния, а нямаше обяснение защо. Пристъпи към саковете, където държаха бутилките с вода и отпи малко. Вдигна поглед и потърси Влад из помещението, осъзнавайки че нямаше представа какво бе правил той през последните няколко минути. Сякаш тепърва се съвземаше от транс.
- Какво следва? – попита, борейки се с накъсаното си дишане, и след това отново отпи от водата.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Mon 02 Mar 2015, 4:46 pm

Тя да не би току що .. о, не, не го направи.
Само с един плавен скок се озовах обратно на земята, като се извърнах към нея. Погледа ми се впи в нейния, а като не казвах нищо в отговор на думите й, едновременно с това и не правех нищо. Накрая само бавно закрачих към нея, лицето ми придобивайки замислено изражение. Застанах пред нея, като минах леко от едната й страна и движението ми се появи от нищото - и да беше искала, нямаше как да го види. Още преди тя да успее да премигне, вече я бях проснал на пода по гръб. Наклоних леко глава на една страна, наблюдавайки я изправен и изучавайки лицето й.
Клякайки до нея, нямаше как да не изпитам известна доза задоволство, идващо предимно от другото ми "Аз" - беше ме предизвикала с думите си и аз просто бях отвърнал на това. Чувството обаче бързо премина, последвано от съжаление относно постъпката ми, примесено с известна доза вина.
Протягайки ръка, я поставих малко над гърдите й, под врата. Дланта ми беше разперена, докато просто стоях така, усещайки дишането й чрез допир.
-Не бих нарекъл честите вдишвания и издишвания "отлична форма", Мика. Първо успокой дишането си, а след това вече ще обсъдим дали си във форма или не. 
Присвивайки устни, погледа ми срещна нейния, като в очите ми се четеше някаква частица чувство за първи път от известно време насам, още от .. снощи и прегръдката тогава.
Потискайки една въздишка, побързах да й помогна да се изправи, за да не измръзне и да не се скове на твърдия под.
-Да си призная, аз не наричам недоспиването и разсеяността с точно тази дума, за да опиша в каква форма си, но ако настояваш, че все пак е "отлична", няма да кажа нищо повече по въпроса.
Сега в тона ми се прокрадна нотка на загриженост, която не можах да прикрия. Погледа ми просветна леко, този път от тревога за нея и съвсем внимателно хванах ръката й, пръстите ми спирайки се на китката, докато свеждах поглед към часовника на едната ми ръка - мерех пулса й. Имах нужда да се уверя, че е добре.
Зарязвайки всякакви задръжки или преструвки, отметнах кичур коса от лицето й, след като бях пуснал ръката й и казах тихо
-Какво има, Мика? Кажи ми какъв е проблема, моля те. Притесних ли те с излизането си снощи? Стараех се да не съм шумен, така че да можеш да заспиш.
Повдигнах рамене, съвсем недоумяващ, при това до краен предел. Наистина не разбирах - бях ли направил нещо? Имаше ли изобщо проблем? И .. беше ли всъщност той в прегръдката от предната вечер?
Сбърчвайки леко вежди, не знаех какво друго да кажа, как да постъпя .. кое беше правилното. Наистина не ме биваше с цялата тази плетеница, които представляваха чувствата. През повечето време имах усещането, че съм на кръстопът, трябва да избера в коя посока да поема, а едновременно с това ме заплашват група наемници, а аз дори нямам оръжие под ръка - каквото и да било.
Защо, по дяволите, трябваше изобщо да имам чувства? На кой му трябваха? И въпреки това ..
Ето я нея, простичко седяща насреща ми, без да прави нищо - и въпреки това ги предизвикваше.
По дяволите.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Mon 02 Mar 2015, 6:37 pm

Беше напълно неподготвена за атаката му. Секунди след нея изскимтя като ранено животно, но някак при нея прозвуча като израз на безсилие и разочарование от самата нея, че не намери сили да се изправи достатъчно бързо и да отвърне на удара.
Ти пък какво разбираш от това кога съм в отлична форма и кога не съм?, това мислеше да отвърне, но успя да се овладее преди да го каже. Не биваше да позволява на гнева да я контролира, защото знаеше, че говори неща, които не мисли. Обикновено и действаше без да мисли, а след това съжаляваше за действията си, но на този етап не забелязваше подобни признаци. Беше глупаво да го предизвика, но не съжаляваше. Краткият сблъсък ѝ носеше удовлетворение, защото унищожи още една малка част от гнева. Мика трябваше да се пребори с всичкия гняв и откриваше начина в тренировки до изтощение. Беше единственото занимание, което изискваше малко думи и повече действия, които лесно се оправдаваха, така че възможността да сгреши беше минална.
- Добре съм, Влад. Наистина.
Кого опитваше да убеди? Себе си или него? Съдейки по начина, в който погледа ѝ бе впит в неговия, вероятно опитваше да убеди него. Тя самата твърде лесно вярваше на лъжите, които съзнанието ѝ изграждаше, а и нима имаше друга алтернатива? Не можеше да обясни какво се случва с нея, нито защо. По-лесно беше да не мисли над това и да вярва в нещо, което ѝ беше познато.
Думите му бяха последвани от тиха въздишка. Нервна въздишка, изразяваща недоволство. Не можеха ли просто да продължат с тренировката? За момент се запита дали и тя бе толкова досадна, когато опитваше да му помогне с проблем, който видимо го измъчваше. Може би…
- Забрави за снощи. Все още бях в кухнята, когато ти излезе, така че нямаш вина за нищо, а и какво виждах имах прекрасен около четиричасов сън, който ми беше напълно достатъчен.
В тази лъжа дори тя не вярваше. Пандора знаеше, че това е самата истина. Вината за безсънието ѝ не бе в него, защото се бореше с него и преди той да излезе. Щеше да се бори и след това, затова прибягна до единствения ефикасен метод, макар че може би с уискито леко преля чашата. За него… Вече можеше да го вини. Трябваше ѝ, защото беше много по-ефикасно средство за успокояване на нервите от топлото мляко. И все пак не ѝ помогна.
- Искаш да знаеш какъв е проблема ли? – започна накрая и вече знаеше, че ще съжали за думите си. Всичко тогава трябваше да си остане известно само за нея.
- Ядосана съм. Не знам защо, но единственото, което изпитвам в момента е гняв, а той ме прави безразсъдна. Не искам да съжалявам за думите си, нито за действията си, така че нека продължим тренировките. Просто ми помогни да се отърва от него. Моля те…
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Fri 13 Mar 2015, 11:52 pm

Повдигнах вежди, устоявайки на настоятелния й поглед с лекота. Е .. това не го очаквах. Признавам.
Прикривайки замислянето си, за момент всъщност ми се стори логично - Пандора се отърсваше от наркотиците и не само детоксикацията си казваше думата. Явно тя имаше нужда да съсредоточи не само енергията си някъде, но и емоциите си. Гнева й ме учуди, но я разбирах, тъй като той беше една от малкото емоции, които познавах и дори понякога приветствах. С него бяхме стари другари, и щом Мика беше ядосана, знаех добро средство да си излее яда - едното беше чрез тренировки, както тя спомена, другото беше да го удави в алкохол, а третото беше чрез секс .. И тъй като нито един от тези варианти не ми се стори достатъчно ефикасен като за нея, реших, че ще опитаме по друг начин. Особено след като след всичките досегашни тренировки тя все още беше гневна .. явно те не действаха. А останалите методи не бяха подходящи за момиче като нея - не и според мен. И така, оставаше последния вариант. 
Пристъпвайки към нея, вдигнах ръка, пръстите ми се озоваха на сантиметри от бузата й, канейки се да погалят кожата й. Ръката ми замръзна във въздуха, прекъсвайки движението точно пред лицето й. В погледа ми се изписа колебание и аз побързах да сваля ръка. Извърнах се, като казах овладяно
-Хайде, ела. 
Поведох я към друга стая, все още долу в подземията, но тя беше малко по-различна от тази за тренировки или тази за стрелба, в която се намирахме в момента. 
Вместо това надолу по коридора отворих врата, като поведох Мика в стая, която по предназначение беше фитнес. От един шкаф извадих бронежилетка, която сложих, а заедно с нея взех и три малки ножа. Два от тях останаха у мен. Третия подадох на нея - острието му беше късо, не повече от седем-осем милиметрово. 
Застанах срещу нея.
-Хайде, давай. Жилетката е достатъчно сигурна. Няма да ме нараниш, спокойно.
Застанал пред нея, просто я гледах очи в очи. Чаках да забие ножа в гърдите ми, което щеше да остави леки синини, като от пейнтбол. За мен наистина си беше нищо.
Гледах я и очите ми не се откъсваха от нейните. Погледа ми беше внимателен. Като милувка, която не бях сигурен дали тя можеше да усети, въпреки факта, че не бях помръднал и с милиметър към нея, въпреки разстоянието помежду ни, макар и не толкова голямо. Гледах я и чаках. Безмълвен. Спокоен.
И се взирах в нея.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Sat 14 Mar 2015, 1:32 am

Къде отиваха?
За какво мислеше той?
Никога не изглеждаше достатъчно, за да каже, че познава тази къща. Период от една седмица може би беше твърде кратък, за да знае за всички тайни, но ѝ се струваше достатъчно дълго време, за да познава поне броя на стаите. Но не… Винаги имаше по една врата, която оставаше незабелязана. Винаги имаше по един коридор, който не бе разгледан до дъното. Винаги имаше по една нова изненада, която да я остави поне в първите няколко минути без думи.
Мика не би открила пътя си обратно към фитнеса, независимо колко просто бе той. Няколко стъпки напред, врата и беше там. Съзнанието ѝ бе заето с необясними гняв, който оставяше горчив вкус в устата ѝ. Сякаш тя знаеше причината за него, но или не откриваше подходящи думи да я назове, или се страхуваше да го направи.
Срещайки погледа му, изпита нещо ново и непознато. Колебание. Беше известна промяна сред заслепяващия гняв. Вкарваше разум сред мислите ѝ, достатъчно разум, за да осъзнае риска от едно погрешно прецелване. Трябваше да бъде по-добра в прикриването на емоциите и най-вече трябваше да знае, че това ще бъде неговият отговор. Не разбираше защо, но сякаш му доставяше удоволствие да я предизвиква, да изпитва решителността и нервите ѝ и едновременно с това да тренира себе си, поставяйки се в рискови ситуации.
Разбираше го. Поне опитваше и поне мислеше, че го разбира. Вероятно той имаше нужда от напомняне, че е човек и че опасността може да дебне отвсякъде. Тя беше неконтролируема, начинаеща. В действията ѝ имаше нещо първично. В прицелването ѝ винаги имаше известна несигурност, която се отразяваше върху мишената и крайния резултат. Вероятно това поддържаше нивата на адреналин у него високи, забавляваше го и му помагаше.
Погледът ѝ бе предизвикателен. Отвръщаше на неговия. Все още беше подвластна на емоциите си, но те бавно утихваха. Сега повече от всякога Пандора бе убедена, че имаше някаква мазохистична черта в характера ѝ, защото палецът ѝ се плъзна по острието на ножа. Физическата болка ѝ помогна да превъзмогне гнева. Можеше да си го изкара на него и нямаше да сгреши, защото донякъде обвиняваше именно него за гнева си, но… Избра другия път.
- Не мога…
Страхуваше се да рискува. Поне с него. Влад беше първият, който по някакъв начин се заинтересува от нея и опитваше да ѝ помогне. Беше ѝ по-близък от собствения ѝ баща, защото той отдавна не полагаше такива грижи за нея, каквито полагаше Влад, за да я държи далеч от бездната, в която беше преди седмица.
- Няма да го направя! – каза уверено и изтърва острието, по-скоро просто му позволи да се изплъзне от пръстите ѝ и да падне на земята.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Sat 14 Mar 2015, 6:19 pm

Наклоних леко глава на една страна, наблюдавайки я.
Къде беше отишъл гневът? Къде беше отишла всичката ярост? Честно казано, може би мислех, че тя е доста по-ядосана, отколкото е била всъщност. Или това, или Мика доста добре контролираше емоциите си. Как ли го правеше ..
Пристъпих към нея и вдигнах ножа от земята. Погледнах мястото, където беше наранила ръката си и леко се намръщих.
Погалих ръката й и вдигнах поглед към нея.
-Стига, Мика. Трябва да се отървеш от гнева. А аз не съм от стъкло. Няма да ме счупиш.
Усмихнах се леко, наподобявайки развеселеност в нескопосания си опит да поразведря нещата. Тя ми се виждаше твърде .. колеблива. Твърде разстроена, а не исках да е така. Повдигнах рамене и накрая вметнах
-Ако искаш, не тренирай с мен. Имаш на разположение боксовата круша, която спокойно можеш да използваш, ще поръчам друга. Или каквото си избереш - не е задължително да съм аз.
Думите и тона ми бяха небрежни, но с крайчеца на окото си, така че да не се вижда, я наблюдавах внимателно. Не исках тя да забележи, че следях реакцията й и прикривах втренчения си поглед. Или поне така мислех. Тя вдигна глава към мен, но не каза нищо.
Пристъпих, слагайки ножа обратно в ръката й и обвих пръстите й около дръжката.
-Опитай отново. И отново. Колкото пъти е нужно. Но не стаявай гнева в себе си. От опит знам, че не е особено полезно, нито пък приятно.
Кога ли изведнъж бях станал такъв експерт по емоциите? Не бях сигурен защо, но бях загрижен за нея - може би прекалено много, а това не беше на добре. Дали не прекалявах? Защитническия ми импулс беше доста голям, когато опреше до Мика и това водеше до много въпроси, които си задавах. Знаех, че тя беше от малкото хора, които ме разбираха, но беше ли само от това? Или защото и двамата се чувствахме сами, що се отнасяше до проблемите ни?
Не знаех.
Но започвах да мисля, че тя имаше твърде голямо влияние над мен. Твърде голямо въздействие. Изглеждаше невинна, малка, крехка .. Красива. Но външния вид винаги лъжеше и знаех, че е преживяла много; беше по-силна, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Само че бях ли аз? Знаех, че бях твърде несигурен, що се отнасяше до собствените ми емоции .. твърде неопитен. И колко нелепо беше това, по дяволите?
Само че отнасяше ли се това за емоциите ми, що се отнасяше до Пандора? Когато ставаше дума за нея, и сам не се бях замислял конкретно върху тях. Е, всъщност, рядко се замислях изобщо върху чувствата си, не само тези, свързани с нея. Но конкретно за нея .. факта, че не бях сигурен и не можех да кажа веднага какви са ме объркваше и разколебаваше. Може би не трябваше да я обучавам ..
Свалих жилетката от гърдите си, обърнах й гръб за втори път и замислено зарових ръка в косата си. 
Не казвах нищо, но и тя мълчеше. А и дефакто, предполагаше се да чакам отговора й. Нали?
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Sat 14 Mar 2015, 8:44 pm

Мълчеше. Мика полагаше извънредни усилия, за да запази мълчанието си още малко, докато подреди мислите в главата си, защото имаше ужасния навик да отговаря веднага, когато беше под влиянието на силни емоции. Беше точно такъв момент, в който би изрекла нещо, за което би съжалявала, макар че така или иначе тя имаше намерението да сподели с него всичките си мисли. Просто предпочиташе да подбере думите си, така че да не звучи грубо. Дори не бе сигурна, че съществуваше подобна възможност, но си беше патила твърде много от предишни пъти, за да се научи, че в такива моменти е добре да си държи езика зад зъбите, докато не е наясно с онова, което ще каже и думите не са изрепетирани поне два пъти на територията на съзнанието ѝ.
- Знам, Влад. Просто не мога… Погледна ли към теб и нямам силите да посегна. Разколебавам се и мисля, че това беше причината да се уцеля вчера.
Не твърдеше, че е добра с хвърлянето на ножове. Напротив, беше ужасна, защото просто не усещаше острието като продължение на ръката си както беше с пистолета, но може би щеше да бъде поне с една идея по-точна, ако не бяха всички останали мисли в главата ѝ. Тя просто не понасяше вероятността да бъде причина за нещо, което би се случило на него и в момента осъзнаваше колко глупава беше идеята ѝ да му помогне с някоя от задачите му. Как си мислеше, че ще го постигне? В такъв момент щеше да е още по-голяма пречка отколкото вече беше. В опитите си да го защити щеше да привлече внимание, да направи глупава грешка, да рискува, да го разконцентрира и най-накрая да бъде виновна не само за провалената мисия, но и за евентуално негово нараняване.
- Излъгах те. – каза по-тихо и при тези думи сведе поглед. – По-рано, когато ти казах, че нямам представа защо съм ядосана.
Продължаваше да отбягва погледа му, защото беше първият път, в който скриваше нещо от него. Първият път след като направи глупавата грешка да вземе всички онези хапчета преди да му се обади; тогава също се чувстваше сякаш го беше предала, въпреки че тогава не бяха толкова близки, за да ѝ пука.
- Ядосана съм на теб. Знам, че в твоите очи си оставам малко момиче. Знам, че ми спестяваш някои неща, защото смяташ, че не са подходящи за мен или по-скоро аз не съм готова за тях. Ядосана съм, защото аз винаги съм била открита с теб през последните дни, а ти…
Не довърши. Не знаеше как точно да довърши това изречение, защото всъщност не знаеше и в какво точно го обвинява.
- Идеята на тренировките е не само да разсейват мислите ми, но и да ми вдъхнат увереност и сигурност, нали? Е, аз продължавам да се чувствам жалка и безпомощна.
Не си спомняше кога беше го приближила и кога беше поставила ръката си върху рамото му. Сякаш искаше да го накара да се обърне към нея, за да потвърди съмнението ѝ, но след като не се случи… Тя го изрече на глас.
- А ти се колебаеш дали си направил правилния избор, нали? Защо?
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Mon 16 Mar 2015, 12:23 am

Защо го правех ли? Защо? И все пак ме питаше?
Рязко тръснах рамото си, отърсвайки се от докосването й. Неочаквано ме беше залял гняв. Или по-скоро беше отчаяние? 
Извърнах се към нея, очите ми блестяха, но не защото исках да убивам точно сега. Или може би исках? Може би .. но не и нея. Знаех, че никога няма да я нараня.
-По дяволите, Мика! Какво точно искаш от мен? Кое е това, което търсиш?
Заклатих глава, този път объркано, като може би за първи път не правех никакви опити, нито пък полагах усилия, за да прикривам емоциите или израженията си. За първи път не криех нищо, защото именно това искаше тя, нали? И макар да имах желанието да й го дам, то знаех, че нямаше как да стане .. не и за постоянно. Бях вършил достатъчно грозни неща, достатъчно ужасни постъпки, за които да съжалявам - това не беше нещо, с което точно можех да бъда открит .. не и пред нея, не и пред който и да било. Имаше неща, които не се споделяха с никой, никога. Имаше неща, за които нямаше да говоря.
-Виж, разбира се, че се колебая .. Обаче просто искам да те предпазя, дори и от самия себе си.
Само ако знаеше .. Не, тя не беше малко момиче. Не и в моите очи. А и въпреки заблуждаващия външен вид, знаех твърде ясно, че Мика е много по-силна, отколкото изглеждаше на пръв поглед. И беше преживяла твърде много, че да я считам за наивно малко дете .. Всъщност, бях далеч от тази мисъл и далеч не гледах на нея по този начин. Може би там беше и проблема .. щеше да ми е по-лесно, ако наистина я виждах като такава, но не .. Тя изпитваше волята ми, и не говорех само за убиването. А и разбира се, че бях неуверен - никога досега не бях тренирал някой друг, освен себе си .. Никога досега не бях влизал в ролята на учител за някого, а знаех, че за Пандора тренировките бяха много повече от това просто да влезе във форма, например, или да може да се защитава, въпреки че те бяха И това. Все пак обаче и двамата знаехме истинската им цел и именно това ме разколебаваше - ако не успеех да я постигна .. Ако не успеех да й помогна. Мисълта за провал беше достатъчна, за да ме разколебае .. а и без това се тревожех достатъчно за нея, нямаше нужда да прибавям и тази за това какво щеше да стане с нея, ако не успеех да й помогна. Дали състоянието й щеше да се влоши? Дали щеше да стане още по-зависима от хапчетата? Тя и сега си беше достатъчно, ако нещата се влошаха .. Не исках накрая да съм нанесъл повече вреда, отколкото полза. Но най-вече, не исках да й влияя лошо. Смръщих се, гледайки я в очите, но накрая добавих
-Защо според теб те виждам като малко момиченце? Не е така. Снощи излязох да търся секс и това не беше нещо, което бих обсъждал с някой, колкото и възрастен да е. Искаш да знаеш преживяванията ми в леглото, в опит да овладея другото си "Аз"? Не се гордея с тях .. и честно казано, те не са нещо, подлежащо на обсъждане между приятели.
При последните ми думи тона ми омекна, както и изражението ми. С последното изказване й намеквах, че не исках да развалям приятелството ни чрез тази тема, не исках и да я ядосвам, но най-вече не исках и тя да разбере колко празни и незначими бяха действията ми в леглото с някоя от тези жени. Защото както винаги, не чувствах нищо ..
Повдигнах рамене.
Ама че гледка бяхме двамата с нея - един убиец и една зависима. Тя май трябваше да спре да говори със заобикалки. А аз .. аз трябваше да спра да се обърквам от собствените си емоции, веднага щом я погледнех. Честно да си кажа, не знаех чий случай беше по-зле - моя или нейния. И все пак .. проблемите ни като че ли ни бяха сближили. Сплотили. С нея имах повече общи неща, отколкото с всеки друг. С нея намирах и разбиране, както при никой друг .. Мика беше незаменим приятел. Не биваше да го забравям, напомних си. Не биваше да правя нещата още по-трудни, отколкото вече си бяха, те са си достатъчно сложни и така ..
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Mon 16 Mar 2015, 10:29 am

- Не разбра ли вече, че не желая да се страхувам от теб, нито ти би ме наранил?
Устните бяха извити в лека усмивка. В този съвършено кратък момент изглеждаше безгрижна, лишена от всякакви негативни емоции, които обикновено преобладаваха в изражението ѝ. Искаше ѝ се по-често да се чувства по този начин, но беше невъзможност. Сама го знаеше.
Поне за кратко Мика пренебрегна въпросите му, които не ѝ харесваха. Нямаше отговор за тях или просто не знаеше как да отговори на тях. Имаше ли разлика? Всичко се свеждаше до простото „не знам“, което вместо да опростява нещата ги осложняваше допълнително. А по-добре ли беше да замълчи? Лъжеше себе си, а лъжеше и него по този начин. Мълчанието ѝ измъчваше и двамата, а колебанието заличи безгрижното изражение върху лицето ѝ.
Отново беше замислена и несъзнателно смръщи вежди, докато опитваше да открие отговори за всичките му въпроси сред обърканите си мисли. Продължаваше да стиска ножа в ръката си. Дори по-силно от преди. Не помисли преди да го захвърли към боксовата круша и едва когато видя ситните песъчинки осъзна какво е направила. Съжаляваше за действието си; не толкова заради съсипата боксова круша, колкото заради факта, че по-лесно би се освободила от яда си, ако си го беше изкарала на нея, но по друг начин. Много по-ефикасен начин.
Последно каква беше? Ядосана или спокойна? Пандора се луташе между двете крайности, изпадаше в период от гняв и в период на безразличие, а това не бе никак добре. Беше чувала, че депресията имаше подобни симптоми. В депресия ли се намираше или беше нещо по-фатално? Знаеше, че борбата с наркотиците ще е трудна, но честно казано не очакваше да е толкова тежка и объркваща. На моменти едва се познаваше.
Погледът ѝ потърси този на Влад. Там намираше спасение, в него се криеше спокойствието, за което толкова силно жадуваше тя. Може би имаше своите съмнения дали методите и решенията му бяха подходящи за нея, може би понякога тя също се колебаеше дали да го послуша или не, но ако имаше едно нещо, в което беше напълно сигурна, то това беше той. Тръсна глава, осъзнавайки колко грешно звучат тези думи. Сякаш заместваше наркотиците с нещо също толкова пристрастяващо.
- Не искам да знам всичко. Искам да знам онова, което ти желаещ да споделиш с мен. Знам, че има теми, за които не желаеш да говориш и аз няма да те принуждавам да го правиш. Просто следващият път ми кажи в прав текст, че отиваш при някоя от тях вместо да се измъкваш сякаш е нещо нередно. Така правят приятелите, а и аз мога да го понеса.
Наистина не виждаше проблем в това. Баща ѝ беше свързан с хора, занимаващи се с трафик на хора. С очите си Мика бе виждала как млади момичета на нейна възраст и жени продават телата си. Бе виждала и другата страна, представлявана от мъже, които се бореха с проблемите си по този начин. Единствено потайността му по този въпрос я караше да се съмнява дали това беше всичко.
- Между нас няма нещо повече, за да се притесняваш да споделяш нещо подобно с мен, нали?
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Tue 17 Mar 2015, 3:24 am

Честно казано въпросът й ме изненада - изглеждаше ли така, сякаш помежду ни има нещо повече? Или просто аз бях този, който го правеше да изглежда по този начин и затова сега тя ме питаше това?
А имаше ли изобщо нещо повече?
Самия факт, че се запитах, ме изненада. И обърка. Думите й обаче бързо ми помогнаха да възвърна здравия си разум, който очевидно бях загубил, че да се питам подобно нещо и въпросът й беше отговор за мен сам по себе си. Знаех, че за нея нямаше нищо, така че със сигурност нямаше да издам пред нея, че се бях поколебал в това, питайки се, както и какво значеше прегръдката ни от предната вечер. Въпреки това обаче нещата бяха ясни и това поне ми даваше отговорите, от които се нуждаех, за да разсея това ужасно колебание, обзело ме в почти всичко, отнасящо се до нея.
Пристъпих към Мика, погалих съвсем леко бузата й с ръка, като в жеста ми нямаше нищо двусмислено и с лека, но някак безрадостна усмивка, накрая казах
-Права си, между нас няма нещо повече, просто не съм свикнал да споделям. Дори и с теб. Ще се опитам обаче да се поправя, за следващия път, в който се случи, и просто ще ти кажа, че отивам при жена.
Повдигнах рамене, дръпнах се от нея и се облегнах на една от стените на фитнеса, скръствайки ръце пред гърдите си. Погледа ми се измести от нея към боксовата круша, от която стърчеше забития от Мика нож и от мястото се посипваха малки песъчинки, струпвайки се постепенно, но сигурно на купчинка по земята. Леко се понамръщих, наблюдавайки това и за момент се запитах какво ли минаваше през главата й, когато го направи. Защо беше хвърлила ножа? Това не беше толкова ефикасно за изливане на гнева, колкото примерно да пристъпи пред крушата и да го забива в нея пак и пак, докато не си изкара яда и не разпори нацяло боксовия чувал, но за сметка на това пък поне в такъв случай щеше да й олекне. Но не .. Тя беше запратила ножа в едно-единствено гневно действие, последвано от предишната й учудваща и донякъде дори леко дразнеща спокойност.
Всъщност, действително предпочитах да си излее всичко, не да ми показва такива противоречиви емоции, менящи се за секунди. Какво я объркваше толкова? Какво я гневеше в едната секунда и успокояваше в другата, само за да я върне после пак към гнева и накрая отново към спокойствието? Сякаш се въртеше в един омагьосан кръг и докато емоциите й се меняха, то тя си оставаше все така разколебана, объркана и несигурна, колкото си беше и в началото. Не очаквах това. Не очаквах и тя самата сякаш да не разбира себе си. Това определено си беше извън сферата ми на експертиза ..
-Знаеш ли, все по някое време трябва да те научим да тренираш и сама. Малко по-нататък. Така че да можеш да поддържаш форма и щом се върнеш в дома на баща ти, тъй като е ясно, че не можеш да останеш вечно тук.
Повдигнах леко рамене, говорейки сякаш между другото, но и някак приповдигнато, опитвайки се едновременно да поразведря обстановката, да я поразсея от мислите й и да зачекна тема, която знаех, че рано или късно трябваше да се повдигне. И докато тя се обучаваше при мен от сравнително скоро време, то и тя, и аз знаехме пределно ясно, че Мика все някога щеше да си тръгне от дома ми и да се върне обратно в нейния.
Това щеше да е последната фаза на моето обучение - да я науча как да продължи борбата си с наркотиците, но този път без моето участие в нея. И докато аз нямаше да съм далеч, на разстояние от само едно телефонно обаждане, то тя рано или късно трябваше да се научи да се справя сама и да пристъпи към тази последна "стъпка" от отърсването си от наркотици. Разбира се, сега все още беше твърде далеч от нея и за това си беше рано, но смятах, че не беше лоша идея - колкото по отрано започнем да я обсъждаме и да говорим за това, толкова по-добре; така, че Мика първо да може да свикне със самата мисъл и идея за това, а след това и малко по малко да го направи - бях сигурен, че можеше и не се съмнявах в нея.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Tue 17 Mar 2015, 10:00 am

Очакваше друг отговор ли? Защото не изглеждаше доволна от отговора му, независимо че едва ли той като цяло би трябвало да я зарадва. Не изглеждаше и спокойна. По-скоро точно обратното, но само тя го знаеше. Беше се научила да спотаява истинските си чувства, защото обикновено никой не се интересуваше от тях. Споделяше ги със самотата си и така се чувстваше добре, макар че понякога осъзнаваше колко шансове е пропуснала заради този навик и колко още шансове ѝ предстоеше за пропусне.
Мика отстъпи назад, за да не усеща ръката му върху бузата си. От този момент престана да открива нещо успокояващо в докосването му и може би колкото по-бързо привикнеше към тази мисъл, толкова по-добре. Стараеше се да бъде незабележимо, защото знаеше, че той рано или късно сам ще се отдръпне, а тя едва тогава му обърна гръб. И докато все още беше на подобна вълна от мисли, най-логично бе да се съгласи с неговото предложение, но се случи обратното. То я плашеше. Все повече се убеждаваше, че в характера ѝ имаше някаква мазохистична черта, щом искаше да остане тук, в дома му. Самата мисъл, че все някога ще се наложи да си тръгне я караше да усеща тежест сякаш невидима заплаха беше внезапно надвиснала над нея. Преглъщаше трудно заради усещането, че нещо ѝ пречеше. Опитваше да диша равномерно, но не успяваше, докато сърцето ѝ отново започваше да бие лудо. Трябваха ѝ няколко минути, за да овладее поне трептенето на гласа си, нямаше как обаче да прикрие свиването на дланите си в юмруци и силните удари на сърцето си.
- Няма да се върна там! Ако ти не ме искаш, тогава ще си намеря друго място. Може би дори ще напусна Москва.
Звучеше като добро решение. Още след отвличането трябваше да помисли за това. Москва ѝ носеше твърде много лоши спомени и беше глупаво да си мисли, че ще ѝ донесе хубави. Най-малкото не искаше отново да бъде в сянката на баща си, да бъде тотално зависима от него и в крайна сметка да съсипе и малкото, което беше постигнала през това време. Ако не заради себе си, поне го дължеше на Влад.
Отказваше да го погледне. Нямаше и какво повече да му каже. Намираше се в едно от онези състояния, в които имаше нужда да се освободи от всички чувства, но не искаше някой друг да ги вижда. Тишината в залата я заблуждаваше, че е сама. Фактът, че беше с гръб към него ѝ помагаше допълнително да повярва в тази заблуда. Кой знае? Може би наистина беше сама и не беше чула, че той е излязъл, защото единственото, което чуваше бяха ударите на сърцето ѝ. Пандора бавно се приближи към боксовата круша. Показалецът ѝ се плъзна по дръжката на ножа. Само толкова. Последваха удари, чийто брой изгуби след третия. Удряше, риташе, намирайки сила във всеки лош спомен; за баща ѝ, за отвличането, за безпомощността ѝ, за прегръдката, която не разбираше, за всичко. Спря едва когато нямаше повече сили и когато болката в ръцете ѝ стана непоносима. Загледа се в по червенялата кожа по кокалчетата си, разранена на няколко места. С последните си сили хвана дръжката на ножа и разпори боксовата круша. Този път наистина не ѝ пукаше, че съсипва нещо.
- Благодаря ти, че беше откровен с мен. Сега поне знам в каква посока да не мисля, ако не искам да се сблъскам със затворена врата.
Знаеше, че още е в залата, затова и проговори.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Wed 18 Mar 2015, 11:21 pm

Какво, по дяволите, си мислеше, че прави?
Смръщих се, наблюдавайки я, облегнат небрежно на стената, като сега пъхнах ръцете си в джобовете - гледах я безмълвно, без и да реагирам по какъвто и да било начин. Какво изобщо Мика си причиняваше? От известно време насам беше гневна и рязка, сякаш раздразнена от нещо или ядосана на някого. Може би на мен? Или на себе си?
Преглътнах, гледайки я и потискайки една въздишка. Честно казано, за всичките си години на обучение сега не знаех какво да направя. Как да постъпя. Кое беше правилното .. С нея сякаш винаги грешах. Сякаш колкото и да се опитвах, пак и пак бърках и не можех да намеря подходящия подход, подходящите думи .. подходящия начин да съм й полезен. Да й помогна. Нима исках да я спася? Може би да, повече дори и от себе си. Но дефакто, тя трябваше да го направи сама и аз го знаех - можех да съм само страничен наблюдател, подстрекател, който й помага и я насочва в отказването от хапчета, но нищо повече. Знаех, че в края на краищата щеше да се наложи тя сама да си помогне. Сама да реши проблемите си.
Какво обаче значеше това за мен?
Какво обаче щеше да стане сега? Нямах представа докъде щеше да доведе всичко това .. Тя ме разбираше, но може би беше твърде ядосана, за да разбере сега. Може би имаше твърде много на главата си в момента, че да се занимава и с мен и това как аз решавам проблемите си и по какъв начин потискам другото си "Аз" .. или поне как се опитвах да го потисна. 
Знаех, че трябва да я пусна. За нещастие обаче, тя все още не го знаеше. Нима искаше да остане с мен? Какво се надяваше да постигне? Бяхме само приятели, както сама каза. Нима искаше да се занимава с такъв като мен? Дали не се опитваше да си играе с мен? Не, аз действах сам, работех сам и бях сам. Трудно щеше да промени това, не и с гневните си изблици и с проблемите, с които трябваше на първо място да се справи, преди изобщо да се опитва да насочва вниманието си към мен ..
Откривайки, че в гърдите ми бушуваше гняв, с резки стъпки се запътих към нея. Надвесен над гърба й, леко я хванах над лакътя, така че да ме погледне. Не бях изгубил контрол, или поне не все още, но този път ясно усещах, че бях на път да го направя - както когато бях запратил ножа си по нея по-рано в стаята ми. Само че този път сторих друго. Наведох се и покрих устните й с моите. Целувката беше нежна, макар и тя да не ми отвръщаше, което бях очаквал. След кратко изучаване на устните й я пуснах и допрях челото си до нейното, като казах с ледено спокойствие
-Мисля, че чак сега вече имаш представа какво е да си изправена пред затворена врата, Микаела.
Дъхът ми погали лицето й, като се отдръпнах от нея и я пуснах точно толкова внезапно, колкото и я бях целунал. Дадох й гръб, усещайки как очите ми блестят и звяра в мен излиза на повърхността .. Запътих се към вратата, отворих я със замах и със същия замах и я затръшнах след себе си. Силно.
Имах нужда да убия нещо. Каквото или който и да е, не ми пукаше. Имах нужда да съм безчувственото си "Аз" точно сега.
Почти се виждах как измъчвам .. Виждах кръвта по ръцете си, усещах топлината й, познатата еуфория от това да държа нечий живот в ръцете си. Чувах виковете на агония в ушите си .. Всичко това беше толкова познато. Целият ми свят .. лекотата на това да съм животно. Да не изпитвам емоции. Да съм обратно в познатия си, стар свят. Можех да бъда само това, което те ме направиха .. Може би трябваше да спра да се опитвам да съм нещо, което не съм. Да се правя на добър ..
Какво, по дяволите, си мислех, че правя?
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Thu 19 Mar 2015, 4:41 pm

Беше твърде объркана от реакцията му, за да реагира адекватно и да го последва. Мика се луташе някъде между гнева и безсилието. Двете емоции взаимно се предизвикваха в нея. В първите минути дори не ѝ пукаше за него. Решение, за което по-късно щеше да съжалява, но поне докато не се справеше със собствените си объркани чувства и мисли, тя нямаше нужда да мисли за друг. Било то и Влад, който беше придизвикала и който би направил някоя глупост, за която по-късно би накарал и нея да се почувства виновна. Толкова лесно го изпрати по дяволите, че дори не усети кога го беше направила.
Горещият душ проясни мислите ѝ дотолкова, че самата тя да не направи някоя глупост. В това поне беше добра абсолютно всеки път. Не беше сигурна колко успешно беше прояснила мислите си, защото единствените грешни решения, които беше елиминирала бяха наркотиците.  Може би защото нямаше нужда от тях, така или иначе се чувстваше на метри от земята. Надяваше се, че няма да запомни глупавите си постъпки, с които застрашаваше собствения си живот за пореден път.
Младо и красиво момиче като нея с висок морал и добро възпитание не принадлежеше на заведението, в което беше, но не беше никак трудно да се впише, защото беше прекарвала достатъчно време в подобна обстановка. В барове, които бяха далеч от понятието „приличен бар“, където човек отива, пие по бира и си тръгва, а музиката беше тиха и смислена. В настоящата обстановка Пандора не чуваше собствените си мисли, а цигареният дим полепваше по кожата, косата и дрехите ѝ. Непознато момче ѝ предложи малки кръгли хапчета в жълт цвят, каквито беше виждала и преди, а тя ги прие, но когато му обърна гръб ги извади от устата си и ги хвърли по пода. Започваше на чисто. Приемаше това нестандартно и неочаквано посещение на подобно място като своето прераждане. Не можеше да изисква от някой да не гледа на нея като на малко момиче, ако се държеше като такова. При всяка глътка си повтаряше какъв е поводът, а за пияните и надрусани хора около нея думите ѝ не звучаха странно.
Прибра се към полунощ. Преди да си легне си взе нов душ, за да отмие миризмата на цигари и алкохол от себе си. Последната стъпка от промяната беше да се извини на Влад и да признае през себе си, че се притеснява за него след като къщата беше тиха и тъмна, когато се прибра. Не погледна към часовника, когато чу шум из коридора, който я разбуди, но знаеше, че е след един и петнайсет. Тогава най-накрая умората я повали и тя затвори очи.
- Влад? – гласът ѝ беше тих, докато отваряше вратата на стаята си и спря в коридора с поглед впит в гърба му.
- Добре ли си? Притеснявах се за теб и искам да ти се извиня. По-рано.. Поведението ми беше на разглезено дете.
Малко преди да заспи бе осъзнала, че идеята бе да пристъпват бавно през темата за чувствата, а реално за твърде кратко време бяха нагазили в дълбокото.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Sat 21 Mar 2015, 2:15 am

Бях гневен.
С резки стъпки вървях към стаята си, където влязох със замах, пльосвайки се рязко на стола пред компютъра си. Отворих лаптопа си и приех бърза, но и сравнително проста поръчка, която не би трябвало да ми създаде трудности да изпълня. Въпреки "временното оттегляне", приех поръчката. Дотук с Пандора и нейното "разбиране" .. в първия момент, в който не й изнасяше, побърза да се отърве от мен. В нейния случай беше образно казано, което може би беше дори още по-лошо, ако действително го беше сторила буквално.
Кипях от яд.
Какво се оказа? Може би тя проявяваше известно разбиране, известно снизхождение и беше съгласна да е в компанията на убиец, защото не искаше да е сама. Имаше нужда просто от някой до нея, който и да беше той. Досега идеята тя да има нужда от мен някак ме стопляше, но сега .. Виждах се така, сякаш с лекота ме е изхвърлила през вратата, образно казано, въпреки факта, че дефакто аз сам бях излязъл през нея и всъщност тя не беше сторила нищо подобно.
Въоръжих се, получавайки координатите на някакъв хълм близо до гората в покрайнините на Москва. Облякох черното си кожено яке и запалих мотора, запътвайки се натам. Щеше да се проведе среща на две престъпни организации, с цел продажбата на важен списък с корумпирани политици от Швейцария. Моята цел беше списъкът, а да го изтръгна изпод носа на двете страни нямаше да е лесно, но пък щеше да е забавно. 
Пристигнах там и се скрих в сенките. С какво удоволствие само пуснах звяра в мен на свобода .. очите ми проблеснаха в непрогледния мрак и аз почти предвкусвах убийствата. Изненадващите ми изстрели поваляха бързо хората им, но все някак трябваше да стигна до черното куфарче, където бяха и документите. Закрачих натам, все още стреляйки. Те отвръщаха на огъня, но тъмнината играеше ролята на добро прикритие и добре ме скриваше. Озовах се сред тях, оставяйки два от ножовете си да стърчат от челата на костюмирани наемници. Други четирима ме нападнаха, като бързо повалих един, но останалите ме нападнаха - получих куршум в бъбрека, както и удар по главата - раната беше на челото ми и усещах кръвта да се стича отстрани на лицето ми, но не обърнах внимание. Бързо взех това, което ми трябваше, като очистих другите и оставих малцина свидетели. Не беше типично за мен да оставям живи, но сега бързах и никак не ми пукаше. Върнах се на мотора си с куфарчето в ръка. Карах с една ръка, без болката или кръвта да ми правят каквото и да било впечатление.
Прибрах се късно, може би беше към средата на нощта.
Оставих куфарчето на пода до вратата, тъй като по-късно щях да се занимавам с него, но в коридора имах лошия късмет да се натъкна на Пандора, която сякаш също се прибираше от някъде. Усетих миризмата на цигарен дим и алкохол по нея, което ме накара да се смръщя. И да е била с някой, мен нямаше как да ме интересува. Чувайки думите й зад себе си, все така продължавах да не се обръщам и тя виждаше единствено гърба ми. Избърсах кръвта, стичаща се отстрани на лицето ми и обагрила в червено дори кичури от косата ми. По ръцете ми имаше барутен прах от изстрелите, примесен с кръвта. Единствения ми отговор на думите, на извинението й, беше едно просто изречение
-Лягай си, малката. Тренировките утре се отменят.
Не бях сигурен дали беше заради куршума в тялото ми или просто не исках да бъда в компанията й в момента. Закрачих надолу по коридора без изобщо да се обърна през рамо към нея или да я погледна, затваряйки се безшумно в стаята си. Бързо съблякох якето и тениската, която носех под него. Извадих аптечката и с пинсети, след няколко големи глътки уиски, извадих куршума. Заших раната и тъкмо се бинтовах без болкоуспокоителни или антисептик, когато вече знаех, че малка дупка от куршум нямаше как да ме възпрепятства да й преподавам на следващия ден .. Знаех, че не исках да съм с нея точно сега. Имах нужда да съм сам. Обаче какво бях постигнал? Изпълнението на глупава и жалка мисия, в която бях позволил да ме ранят поради чиста разсеяност - а ми беше кристално ясно, че обикновено не допусках така лесно да ме улучат, не и по време на някоя задача, която изпълнявах. Бях завършвал успешно в пъти по-сложни и опасни мисии от тази без да ме прострелят и без да съм наранен, ако изключехме няколкото дребни драскотини тук и там, съвсем незначителни. И ето ме сега, с дупка в корема и рана на главата от такава проста задача. Сякаш съм някой аматьор .. По дяволите. Но поне сега другото ми "Аз" мируваше, временно, но все пак задоволено от извършените тази вечер убийства.
Изритах джинсите си, навличайки широко долнище на пижама и гол до кръста, като бях обгърнал с ръка корема си върху бинтовете, се стоварих тежко на леглото си. Затворих очи и само този път, като по чудо, сънят дойде бързо, унасяйки ме.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Sat 21 Mar 2015, 6:09 pm

Мика не настоя. Баща ѝ я беше учил да мълчи, когато беше сгафила, а тя беше сгафила наистина жестоко точно сега. Не знаеше какво се е случило, нито в какво състояние точно се намираше той, но по гласът му усещаше нежеланието да говори с нея. Беше свикнала с известна доза нежност в гласа му, когато разговаряше с нея. Не ѝ беше направило впечатление, докато не забеляза загрижеността в очите му един път. По-късно вече знаеше, че е някаква значима частица от ежедневието му и това ѝ беше напълно достатъчно…
По дяволите! Това ѝ беше напълно достатъчно дори сега. Мика не искаше повече, всъщност имаше моменти, в които дори не знаеше какво иска. Обикновено бързо се справяше с тези моменти, в които съзнанието ѝ отказваше и всички мисли се оплитаха, а същото се случваше и с чувствата ѝ. Сега обаче знаеше, че може би беше оставила лошо впечатление от себе си у Влад. Не можеше да върне думите си назад, нито знаеше дали иска и трябва; докато не беше напълно сигурна в нещо, просто отказваше да се връща на тази тема и да търси правилното решение на проблема. Взимаше лошото решение да го игнорира и в същото време знаеше, че не може напълно да игнорира тази тема.
Прекара нощта в непрестанно въртене в леглото. Не опитваше да заспи, знаейки че на следващия ден нямаше да има тренировки, които да изискват бистър ум и отпочинало тяло. Изминалите към три часа и половина ѝ се сториха много повече. Предполагаше, че това се случва с някой, който прекарваше времето сред тишина и мрак и нямаше друга работа освен да се върти в леглото и да мисли за нещо, колкото да не се чувства самотен. В един определен момент Пандора дори се бе унесла толкова надалеч от реалността, че докато чакаше кафе машината не можеше да си спомни последната си мисъл, въпреки че опитваше. Докато пиеше сутрешното си кафе, нервно въртеше химикала между пръстите си. Не бе осъзнала, че нервно бе захапала края му, докато мислеше какво да напише върху листа. В крайна сметка посланието ѝ беше наистина кратко и незначително.
Направих ти кафе. В кафе машината е. Ако искаш да поговорим, ще бъда в залата за тренировки. Ако искаш да си тръгна, просто ми кажи или ми остави някакъв отговор. По-късно ще мина, за да проверя бележката и ще се постарая по най-бързия начин да събера багажа си.
Последното вече беше направила. Мика бе дошла с идеята, че ще остане за кратко и едва в последствие реши, че не желае да се прибира, така че багажът ѝ си остана наполовина прибран. Имаше много малко неща, които ѝ оставаше да събере.
Струваше ѝ се нередно да контактуват по този начин, чрез бележки. Все едно бяха две сърдити деца, които се правеха на важни и се цупеха всеки път, в който им се налагаше да разговарят помежду си, но нямаше значение. Продължаваше да изпълнява онова, на което беше научена; да мълчи, когато има вина.
Постави бележката под втората чаша за кафе върху плота и остави своята в мивката. След това слезе в подземието и проведе самостоятелна тренировка, за да загрее леко. Помнеше къде бяха оставени остриетата от предния път, събра и тези из стаята и накрая застана пред мишената, решена да осъвършенства това умение. Поне имаше какво да я разсейва и да изпълва времето ѝ.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Sat 21 Mar 2015, 9:37 pm

Рязко отворих очи, сядайки в леглото с пистолет в ръка, който винаги държах под възглавницата си и сочейки към абсолютно никой. Но бях готов да стрелям, въпреки вълната на болка, която ме заля. Смръщих се, но изчаках да попремине и върнах деветмилиметровия на мястото му.
Бавно и тромаво се изправих, отново обгърнал корема си с една ръка. Исках да си взема душ, но знаех, че не биваше да мокря раната. Въпреки това обаче исках да махна кръвта от косата си и влязох в банята. След като излязох, смених бинтовете и този път сложих антисептик, за да не се възпалят шевовете след мокренето. Облякох тъмни дънки и над бинтовете закопчах единствено черна риза. Беше рано и още едва се съмваше, но отдавна вече бях свикнал да не спя особено много - няколко часа максимум ми бяха напълно достатъчни. Навиците на професията, предполагам ..
Слязох в кухнята, където намерих бележка от Пандора и само повдигнах вежди. Какво сега, да не бяхме някакви малки деца, които са се скарали и не смеят да си проговорят? Сякаш тя не смееше изобщо да ме доближи, което не спомогна на цялата ситуация. Помислих си да направя ново кафе, защото това беше изстинало, но все пак включих кафе машината, оставяйки я само да го затопли и си сипах. Отпих от чашата и с нея в ръка се запътих към залата за тренировки.
Намерих Микаела вътре, точно както и бях очаквал, но това, че тя мяташе ножове по една мишена, ме изненада. Нима толкова много искаше да тренира? Явно беше заради наркотиците, обясних си.
Бях влязъл безшумно и тя, съсредоточена върху мятането, като че ли не забеляза присъствието ми. Канеше се да хвърля. Забелязах, че имаше попадения далеч от центъра на мишената, но имаше едно и точно в него. Явно задобряваше.
-Не се напрягай толкова. Ако все се стараеш така прекалено, никога няма да се отпуснеш, а трябва да чувстваш мятането естествено, за да добиеш увереност, че го владееш.
Гласът ми я накара да подскочи и ножа й се изплъзна, падайки някъде малко пред мишената. Повдигнах вежди, но не казах нищо, безмълвно отпивайки от кафето в чашата си. Не исках да призная, че го бях направил нарочно, за да я тествам, точно както и не исках да призная лекото задоволство, завладяло ме, щом тя изпусна ножа. Напредваше, но все още се влияеше твърде лесно, разконцентрирайки се. Трябваше да укрепне силата на фокуса си, за да може да го запази, независимо от обстоятелствата. Когато си в схватка, не трябва да се разсейваш, акквото и да става, иначе това щеше да ти струва много. Ако не сериозно нараняване, то живота. А тя беше толкова далеч от това да държи вниманието си върху нещо, твърдо и непоколебимо, без да се разсее .. Всъщност, беше далеч от много неща, но явно затова и тренираше, все пак я обучавах от твърде малко време.
Тя се обърна към мен, погледа й срещна моя. Пристъпих към нея, но не я доближих. Всъщност, спрях се по средата, направих кратка пауза, след която безмълвно се извърнах към стената на залата. Облегнах гръб на нея, лицето ми безизразно и погледа ми хладен. Дефакто я чаках да заговори, тъй като тя беше поискала да говорим, но тя не го правеше - не казваше и дума. Тишината се беше настанила помежду ни и аз й индикирах с жест на главата да продължи с мятанията, ако иска. Отчасти се надявах да го направи, защото това щеше да ми даде възможност да се измъкна от залата и да се върна в стаята си, щом тя бе погълната от упражняването. Знаех, че имам нужда от почивка точно сега, и докато надали щях да спя, то тялото ми трябваше да се отпусне - дори и аз си имах своя лимит и когато знаех, че съм близо до него, си давах време за релакс и възстановяване. Което ми трябваше и сега, предвид дупката встрани на корема ми ..
Накланяйки леко глава на една страна, докато я наблюдавах, погледа ми срещна нейния, наблюдавайки я хладно, без да откъсна очи от нейните, дори и когато отново надигнах чашата към устните си и отпих.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Sat 21 Mar 2015, 10:38 pm

- Ще останеш ли да погледаш? – попита, обръщайки се обратно към мишената. Игнорира коментара му, въпреки че се вслуша в думите му и опита да се отпусне въпреки настоятелния му поглед върху нея. По-скоро игнорира желанието да му отвърне. Студеното му отношение я изнервяше, създаваше някакво усещане за невидима празнина в отношенията им, появила се неочаквано бързо.
Мика направи няколко крачки напред. Взе изпуснатия нож, а след това изтръгна и останалите от мишената и се върна обратно назад, готова за ново хвърляне. Действията ѝ от близо час насам приличаха на непрестанна игра на дартс. Хвърляше всичко ножове, а след това ги събираше и започваше отначало. Успокояваше я да мисли за мишената и самото хвърляне пред това да мисли за всички проблеми, които имаше на главата си.
Запрати първият нож по мишената. Остана недоволна от резултата, но не това беше причината да се обърне отново към Влад. Сякаш имаше някакво усещане, че ако бъде разсеяна твърде дълго от тренировките ще го изпусне, а честно казано тя предпочиташе да поговорят. Само че не знаеше как да започне разговора, не знаеше какво точно да каже.
Защо, по дяволите, беше толкова трудно да продължат напред без да се връщат на тази тема?
В мига, в който тази мисъл премина през съзнанието ѝ, Микаела осъзна, че ругаеше повече от необходимото и отколкото някога и се беше случвало. В рамките на час и нещо за два пъти използва тези думи.
Погледът ѝ се задържа повече от необходимото върху него, но за да избегне неловкостта премина по цялото му тяло и огледа няколко пъти лицето му сякаш търсеше някакъв знак какво да каже или да попита.
- Добре ли си? – попита най-накрая, забелязвайки някаква промяна у него. Изглеждаше ѝ някак изморен, въпреки че беше свикнала да вижда тези белези по външния му вид. Беше свикнала, защото наркотиците бяха оставили подобни върху нея, когато рядко изпитваше нужда да спи повече от няколко часа на вечер. Чувстваше се добре, но тялото ѝ страдаше. В момента обаче това не беше обичайното състояние, в което бе свикнала да го вижда.
Мика захвърли още един нож по мишената и остави останалите встрани. Имаше някакво усещане, че не беше правилно, но за твърде кратко време беше стигнала до него. Огледа го по-внимателно за нещо, което да ѝ подскаже какво е станало. Накрая улови брадичката му, така че да не отмести поглед от нея.
- Влад, всичко наред ли е? Виновна ли съм за нещо и имам ли причина да се притеснявам за теб?
Отговорът на последния въпрос нямаше особено значение. Тя вече се притесняваше за нещо, а освен това имаше вътрешното усещане и че бе виновна за това. Просто искаше да бъдат откровени един с друг както преди и да опита да поправи щетите от безразсъдното си и детско поведение.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Sponsored content


Sponsored content


Back to top Go down

Page 3 of 5 Previous  1, 2, 3, 4, 5  Next

View previous topic View next topic Back to top


 
Permissions in this forum:
You cannot reply to topics in this forum