BG Top
BGtop
Log in

I forgot my password

Our team
Sophia BelovaAdministrator
Natalya BelovaAdministrator
Kazimir YakovlevAdministrator
Nikolay Romanoff.Administrator
Katia PetrovaAdministrator
Who is online?
In total there are 2 users online :: 0 Registered, 0 Hidden and 2 Guests

None

[ View the whole list ]


Most users ever online was 73 on Tue 17 Jan 2017, 10:59 pm

… и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Page 4 of 5 Previous  1, 2, 3, 4, 5  Next

View previous topic View next topic Go down

… и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Sun 04 Jan 2015, 8:16 pm

First topic message reminder :

Остави ги в дъното на чекмеджето. „Просто за всеки случай“, помисли си наум, докато избутваше пакетчето в дъното на нощното си шкафче. Остави ги там и забрави за тях, защото се чувстваше добре. Чувстваше се щастлива.
Всички останали наркотици бяха унищожени. Само за един ден тъмнокосата преобърна стаята си, разхвърля дрехите си по пода и размести мебелите. Спомняше си всяко едно от скривалищата, тъй като ежеминутно се страхуваше, че баща ѝ ще разбере и ще я изпрати в някоя клиника, където нямаше да ѝ помогнат. От малка знаеше, че лекарите предпочитаха да разговарят за проблемите вместо да ги изкоренят бързо и безболезнено.
Остави ги, защото така се чувстваше сигурна. Знаеше, че ако някоя вечер невидима болка беше по-непоносима, тя имаше с какво да я притъпи. През настоящата седмица три пъти отвори чекмеджето и след това го затвори. Знаеше, че наркотиците се отказват по-трудно от цигарите, въпреки че всички твърдяха точно обратното. Истината е, че цигарите бяха навик. Не е фатално, ако запалиш една, въпреки че ги отказваш. С наркотиците беше различно. Границата между градацията и деградацията при тях беше толкова тънка, че почти не се забелязваше. Една стъпка назад беше фатална. Една доза усилваше глада за още и човек неусетно се пречупва, предава се. Знаеше го, защото вече беше минала по този път и се предаде.
В продължение на три седмици и половина след отвличането тя беше трезва. Вярваше, че може да пребори кошмарните нощи и да запълни онази празнина, но не успя. Не сподели с никого, нямаше кой да я подкрепи в тази борба и тя се предаде. Беше на път да го направи и тази нощ, но изчака до сутринта, когато ключът на банята изщрака и тя се свлече на пода.
В едната си ръка държеше спасените наркотици, а в другата – мобилния си телефон. Знаеше, че независимо какво се случи, тя трябваше да му се обади. Може би трябваше да го направи преди треперейки ръцете ѝ да изсипят трите хапчета в дланта ѝ. Беше лоша идея да изчака онзи трепет в стомаха си преди да набере номера, защото цифрите започваха да се размиват пред погледа ѝ. Търпеливо изчака свободния сигнал да бъде прекъснат и едва тогава сърцето ѝ заби лудо. Не знаеше дали се страхуваше от гнева му, или нещо се случваше вътре в тялото ѝ.
- Влад? – попита плахо, когато беше сигурна, че вече не чува свободния сигнал, въпреки че той продължаваше да кънти в ушите ѝ. – Не бях искрена с теб. Оставих ти хапчета просто за всеки случай и…
Провалих се.
Каза ли го наистина или думите останаха в главата ѝ? Не знаеше. Изпадна в онова непознато сънено състояние, в което имаше сили единствено да се сви под мивката. Далеч от вратата в случай, че някой опита да я разбие. Въпросът бе кога това ще се случи и дали тя все още щеше да диша, когато я открият. Това не беше най-лошият сценарий.
По-лошото от най-лошото беше, че не ѝ пукаше, че ще умре заради собствената ѝ глупост. Струваше ѝ се, че се усмихва, докато затваряше очи, защото харесваше безтегловността, липсата на проблеми.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down


Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Mon 23 Mar 2015, 12:44 am

Намръщих се. Гледах я в очите сега, но побързах да блъсна ръката й от лицето си, погледа ми хладен, докато я наблюдавах. Какво, да не бях някой крехък кристал, че тя да се тревожи и за най-малката пукнатина в него? Почувствах се като дете, а това не ми хареса. Всъщност, честно казано се чувствах някак предаден от нея, макар да не знаех точно защо.
Или знаех?
Мика беше човека, който винаги досега беше склонен да ме разбере, да ме приеме какъвто съм, да прояви разбиране към всичко, независимо какво й казвах или правех .. И ето, че изведнъж като че ли и тя ме осъждаше с гневното си отношение към мен от по-рано, въпреки че яда й дори не беше предизвикан от мен, или поне аз така си мислех. Бях ли дефакто аз този, който я беше ядосал тогава? ..
Все още смръщен, накрая казах, също толкова хладно, колкото и я гледах
-Добре съм, малката. Това е ненужно.
Нямах нужда от загрижеността й, нямах нужда и тя да се притеснява за мен. Защо ще го прави? Аз съм само един убиец, който вероятно я беше обидил с целувката от по-рано, макар да бях постъпил така с друга цел. Честно, не я разбирах.
И всъщност, сякаш нещо от старото ни приятелство го нямаше. Или поне за мен. Нещата се бяха променили, при това на сто и осемдесет градуса, само за няколко часа. Как ли се получаваше така?
Как накрая излизаше, че не бях сигурен какво да й кажа? И по изражението й, сякаш и тя не беше сигурна. До това ли се свеждаше всичко в края на краищата?
Не, Пандора си имаше достатъчно проблеми в момента и аз нямах желание да се превръщам в още един, прибавяйки към купчината, струпала се на главата й в момента.
Безмълвно я подминах, като само казах небрежно, с тон "между другото", вметвайки
-Продължи с упражненията си да хвърляш. Така ще подобриш и мерника си. Ще се видим утре.
Тя пристъпи обратно към мишената и мястото, където беше оставила настрани ножовете, но като че ли ме наблюдаваше, изучавайки ме. Реших да не реагирам на това, когато тя вдигна един от ножовете, но вместо да го хвърли по мишената, ми го подметна с дръжката, насочена към мен. Хванах ножа повече по рефлекс, отколкото от нещо друго и в корема ми избухна кълбо от силна болка, тъй като не бях взел обезболяващи. Тя само ме накара да се смръщя, но преди да се усетя, вече бях обгърнал кръста си с ръка, въпреки че тя държеше сега ножа, докато другата ми обгръщаше чашата кафе. Видях изненадата по лицето на Микаела и погледа ми стана леден. Преди още въпросите да успеят да си проличат и в погледа й, какво остава да ги зададе, й отправих убийствен поглед, като не казвах нищо, но очите ми сами по себе си й изпратиха посланието - "Не е твоя работа". Запратих ножа по мишената, уцелвайки центъра й с лекота, като това предизвика нова вълна на болка, но този маловажен факт никак не ми направи впечатление. С мятането сякаш я предизвиквах да ми каже, че нещо не е наред с мен, доказвайки й обратното, след като без усилие и както обикновено мерника ми беше безпогрешен и улучвах целта си без колебание или нещо друго.
Повдигайки съвсем леко вежди в небрежен жест, отпих наново от чашата, погледа ми все така хладен. След което й обърнах гръб, безшумно отворих вратата и излязох от залата, запътвайки се към горния етаж.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Mon 23 Mar 2015, 11:53 am

Макар че не беше съгласна с него, Мика отказа да настоява. Донякъде признаваше, че е прав. Ако в настоящата ситуация имаше някой, който се държеше като дете, то това беше тя. Продължаваше дори сега. Първите няколко минути беше спокойна, но след това запрати поредното острие към мишената и по начина, по който то се заби в нея се изразяваше яростта ѝ. Не знаеше кой беше виновен този път, но вероятно беше разочарована от себе си, защото не умееше да се контролира както подобава. Или беше заради думите му…
Да, те бяха онази капка, която преля чашата, въпреки че не го обвиняваше директно. Не можеше да прикрие единствено недоволството си от глупавата ситуацията, в която се намираха. Как се предполагаше да се видят чак утре, когато живееха в една къща? Имаше варианти това да се случи, Мика знаеше, че всеки можеше да се заключи в своята стая и да не излезе, докато не настъпи утрешния ден, който по нищо не ѝ обещаваше обаче, че нещата щяха да стоят по различен начин. Собственото ѝ безсилие пораждаваше гнева ѝ, ядосваше се, защото не контролираше настоящата ситуация и защото имаше вина за настъпването ѝ. Беше ужасно разочарована от себе си, макар че знаеше, че понякога нямаше контрол над емоциите си. Наркотиците ги притъпяваха и тя беше забравила колко ярки можеха да бъдат на моменти. Натрупваха се и изместваха разумните мисли от главата ѝ, принуждаваха я да прави грешки.
Преброи наум до три преди да го последва. Това беше необходимото време, за да се успокои, така че да не позволи за пореден път на емоциите ѝ да говорят вместо нея.
- И днес просто ще се преструваме, че другия не съществува ли? – попита още с отварянето на вратата. – Честно казано предпочитам да ми се скараш или да си излееш яда на мен вместо да мълчиш и да стаяваш всичко в себе си.
Беше искрена. Може би трябваше да му даде време, за да му мине. Може би по-добрата идея беше да изчака всичко да премине вместо да настоява, но мълчанието я измъчваше. Хладният му поглед и дистанцираното отношение ѝ подсказваха, че е сгрешила. Не искаше нещата да стоят по този начин. Нямаше нужда от още нещо, което да я измъчва след като така или иначе се бореше със засилващия се глад за нещо, което да я откъсне от реалността за момент. Винаги когато беше нервна, Пандора търсеше изход от това положение в наркотиците. Сега отказваше да го направи, но не беше сигурна още колко дълго би издържала на напрежението.
- Развикай ми се, Влад. Кажи ми всичко, което мислиш, независимо колко грубо би прозвучало.
В гласа ѝ се прокрадна отчаяние. Имаше онова усещане, че го губи дори като приятел. Не беше лесно да спечели доверието му, въпреки че ѝ изглеждаше по този начин. Нямаше да е лесно да го спечели отново, ако ѝ се наложи и дори се съмняваше, че ще успее.
- Не се изключвай от живота си, моля те...
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Wed 25 Mar 2015, 1:14 am

Въздъхнах.
Някак не се бях учудил, че тя ме беше последвала извън залата за тренировки, където досега се намирахме. И строполявайки се на дивана в хола, небрежно преметнах ръка през кръста си, сякаш не е нищо кой знае какво, просто небрежно движение, но дефакто имах импулса да придържам превръзките около раната.
Честно казано в думите й долових и нещо друго, освен отчаянието в последното й изречение. Знаех какво следваше - сега щеше да разисква, да обсъжда и дискутира, сякаш аз съм някоя от онези жаби в лаборатория, които учениците в клас дисектираха. Точно такова чувство имах .. сякаш тя сега ме дисектираше. Парченце по парченце, малко по малко .. само и само да няма още един проблем на и без това претоварената си глава, нали?
-Честно, малката, не знам защо го правиш. Няма за какво да ти викам или да ти се карам и със сигурност няма да си изливам яда върху теб, поради една доста проста причина - не съм ядосан.
Свих рамене, съвсем небрежно, въпреки новата вълна на болка, преминала през тялото ми. Обаче отдавна бях свикнал с нея - болката ми беше стар другар. За разлика от Пандора, тя поне нямаше да се прави на мой приятел, само за да ми покаже после, че съм се измамил в нея ..
Нова въздишка.
Ама честно, защо изобщо се чувствах толкова предаден? Не беше като да бях малко дете, нито пък притежавах чувства, които тя да е наранила, примерно.
Обаче знаех отговора .. знаех го и не бях склонен да го призная, дори и пред себе си. Не бях склонен да допусна, че Мика значи много за мен, не само като приятел. И точно там беше проблема, нали?
Знаех, че това е глупаво. И щеше да донесе само усложнения. В миналото Нина се беше превърнала в слабост за мен, а всички видяхме колко 'добре' приключи това, нали?
Смръщих се, отказвайки да продължа с посоката, в която ме водеха мислите ми. Погледнах Пандора, наблюдавайки я някак дистанцирано и накрая простичко казах
-Вярвай ми, Мика, аз съм последното, което би искала в живота си.
Направих опит за фалшива усмивка, докато я наблюдавах, но съзнавах ясно, че никак не ми се получи и се отказах. Може би сега, когато преминаваше през детоксикацията и беше на фазата в живота си, в която да откаже наркотиците, знаех, че й трябвам. Вероятно беше така .. но не и след това. Не и преди това. Знаех, че нямам място в живота й, ако щеше наистина да го подреди и да продължи напред. Тя също нямаше място в моя, защото и двамата доста добре знаехме от какво се състоеше той. И двамата познавахме другото ми "Аз", което винаги щеше да си остане част от мен ..
Не, тя наистина не би искала да присъствам в живота й. Може би сега все още не го знаеше, но по-нататък, когато успееше да продължи напред, а аз не се съмнявах, че тя щеше да успее да постигне това, то тогава може би щеше да разбере, както знаех и аз сега, че наистина няма смисъл да съм част от него. Аз ставах само за едно нещо - за убиване. Може би тя все още не го беше разбрала в пълния му смисъл, но с времето със сигурност щеше да го научи. А и аз й го показвах достатъчно красноречиво, че не ставам за компания, какво остава за приятелство .. Беше неизбежно и тя да го види все някога, кога - това зависеше само и единствено от нея.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Wed 25 Mar 2015, 5:26 pm

Мика седна на дивана, спазвайки известна дистанция помежду им. Фактът, че си говореха с малко повече думи от преди малко беше добро начало. Думите му я накараха да се усмихне съвсем леко, почти незабележимо, когато бавно започна да възвръща увереността си в отношенията им. Не знаеше как да ги приеме, но преполагаше, че щом не ѝ бе ядосан, то вероятно това също беше нещо хубаво.
Мълчеше без да опитва да подреди мислите си. Изглеждаше сякаш нямаше или поне не знаеше какво да каже, докато всъщност прикриваше кратките погледи към него. Не беше имала време да обърне внимание на малките жестове, а те говореха много. Влад не беше от хората, които умееха да изразяват чувствата и мислите си не само чрез думи, но и чрез действия, но тялото му не се влияеше от онова, което беше втълпено в съзнанието му. Имаше някои чисто физически реакции, които не можеха да бъдат прикрити. В един момент тя забрави, че опитваше да бъде дискретна и погледът ѝ се задържа твърде дълго върху неговия.
- Не ми харесва, че ме гледаш по този начин, сякаш опитваш да ме намразиш или да постигнеш обратното.
По незнайна причини сведе поглед, когато го каза. Беше откровена, признавайки че начинът, по който я гледаше я караше да се чувства неловко. Виновна дори, а тази вина бе започнала да усеща още след прегръдката. Сякаш тогава прекрачи границата и оттогава всичко тръгна наобратно. Чак толкова голямо значение ли можеше да има една прегръдка?
За първи път ѝ се случваше да се сблъска с подобен случай, но не ѝ трябваше много време, за да осмисли всичко. Сега, когато беше освободила съзнанието си от гнева и детинското поведение, Пандора можеше да види нещата от гледната точка на един възрастен. Можеше да я види дори от неговата гледна точка, доколкото смееше да твърди, че го познава.
- Това е мое решение. Достатъчно голяма съм, за да решавам кой заслужава да е част от живота ми или кой искам да е, освен това харесва ли ти или не, ти вече си част от него. Грижа ме е за теб и това не е просто защото в момента се нуждая от компанията ти, нито защото никога няма да мога да ти се издължа за онова, което правиш.
Бавно се бе приближила към него и в момента бе поставила ръката си върху облегалката и подпряла главата си на нея като не откъсваше поглед от неговия.
- Това чувство няма да изчезне след като всичко приключи. Винаги ще ме е грижа за теб и винаги ще имам време за теб, ако имаш нужда да поговориш с някого. Нали за това са приятелите… Или каквито и да сме ние.
Последното допълни с известна доза колебание и много по-тихо, така че дори се съмняваше дали я беше чул, но се надяваше да бе. Твърде късно беше забелязала мрачното му изражение. Нещо го тревожеше и проблемите му изглеждаха много по-сериозни от нейните. При това изглеждаха сравнително скорошни, докато нейният основен беше един единствен и не смяташе скоро да изчезне, така че тя се беше примирила и успешно го игнорираше.
Проблемът не бе в откриването на причината, а в началото на разговора. Мика нямаше представа как плавно да премине към тази тема, не знаеше какво да очаква и се страхуваше, че ще провали и малкото, което беше постигнала до момента. Надяваше се, че ще могат да поговорят спокойно и все пак продължаваше да се страхува.
Нямаше да узнае какво ще се случи, ако не рискуваше, нали? Така че тя рискува, усмихвайки се съвсем леко преди да зададе въпроса си.
- Влад, извинявай, че ще попитам, но се налага, защото съм ужасно объркана в момента. Онази целувка… Имаше ли някакво намерение да се случи или го направи напук, защото те предизвиках с думите си?
Не можеше да се измъчва повече. Не искаше повече да се чувства все едно греши, искайки нещо, макар че не съвсем сигурна. Самото самоограничаване я объркваше.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Fri 27 Mar 2015, 2:00 pm

Повдигнах вежди, наблюдавайки я. Пандора изглеждаше спокойна сега, овладяна дори, и не можех да не се запитам колко ли щеше да трае това обаче този път, преди отново да се ядоса. Повдигнах рамене, някак пренебрегвайки думите й - дали й харесваше как я гледам или не никак не ме интересуваше в момента. А и това си оставаше моя работа, не нейна, и нещо, което само аз решавам.
Подсмихнах се, след като ме увери в обратното. Честно казано се изненадах, както ме описваше сякаш бях голяма част от живота й .. И все пак, сякаш тя сама искаше да ме убеди, че е достатъчно голяма и е пораснала, докато все още отчасти се държеше леко детински, което се състоеше именно от думите й, че е достатъчно голяма, за да решава сама. Повдигнах рамене.
-Дори и да съм част от него, не значи, че се нуждаеш от мен. Аз не ти трябвам, Пандора. Дори и за приятел. Или каквото и да сме.
Подсмихнах се многозначително, повтаряйки думите й извърнат към нея, след което се наведох напред и оставих чашата с кафе на масата пред мен. Честно, нямах представа защо се чувстваше толкова задължена към мен .. Аз й помагах, да, но да я тренирам не беше кой знае колко и не правех чак кой знае какво, че да не може да ми се "издължи", както се беше изразила. Не търсех признателността й. Нито имах нужда от нея. Знаех, че когато бях поискал да й помогна, не беше за да получа нещо в замяна, нито пък за да предизвикам признателност от нейна страна към себе си. Не, не беше това. Всъщност, и аз не знаех какво беше точно - защитническото чувство, което изпитвах към нея, ме беше завладяло още преди да я видя на пода в банята й, като още тогава исках да й помогна, но тогава все още не знаех как. Не че сега пък бях наясно, но все пак ..
-Изненадан съм, че изобщо си склонна да обърнеш внимание на това. Не и след като не каза нищо непосредствено след целувката. Но все пак, питаш ме защото си объркана, или защото си наясно, че съм повече от това, с което би могла да се справиш?
Наклоних леко глава на една страна, докато се извръщах към нея. Този път моя поглед се задържа по-продължително върху нейния, но блясъкът в очите ми беше някак неопределен - не знаех дали е защото съм резервиран спрямо нея, защото бях развеселен, че тя изобщо подхващаше темата, след като беше изглеждало, че за нея целувката изобщо не беше от значение или пък защото дефакто нарочно нямах желанието да й обяснявам причината, поради която я бях целунал действително. Питайки се дали да се подразня, смръщвайки се, или да се разсмея, минавайки към иронията, просто се излегнах на дивана, без да доближа или докосна Мика, въпреки че тя седеше непосредствено до мен, наблюдавайки ме. Може би и сам не съзнавах, че бях объркан, но предпочитах контрола над емоциите си вместо да приема този вариант. Не, той само усложняваше нещата. А те си бяха достатъчно трудни и така. Честно, питах се дали не трябваше просто да тренирам Микаела и нищо друго и да избера да нямам каквото и да било отношение към нея извън залата за упражнения. Това със сигурност щеше да е по-просто .. може би не толкова лесно, но знаех, че бях способен да се придържам към това, за да може всичкото това да спре и в това число и аз да се контролирам, опростявайки отношенията ни до тренировки и нищо друго ..
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Fri 27 Mar 2015, 7:04 pm

Влад бе ужасно твърдоглав. Поне в едно нещо вече беше напълно убедена и по незнайна причина това я караше да се усмихне накриво и да поклати глава, издавайки безсилието си пред този факт. Явно нямаше какво повече да каже, за да го убеди. Нямаше желание да спори с него каква роля имаше в живота ѝ, нито да обяснява, че не се чувстваше длъжна за нищо. Беше ѝ приятно да я е грижа за някого, въпреки че тя беше от онзи тип хора с мек характер, които твърде често поставяха другите преди себе си. В този смисъл я беше грижи за ужасно много хора, които се намираха в обкръжението ѝ, а голяма част от тях не го заслужаваха. Избягваше да мисли дали Влад го заслужаваше или не, макар че отговорът бе някъде скрит из съзнанието и ѝ беше съвсем ясно какъв е. Просто не искаше отново да стига задънената улица дали беше длъжна да се чувства по този начин спрямо него, или не.
- Радвам се, че виждам отново усмивката ти, защото следващото ми действие щеше да е да открия къде точно имаш гъдел, за да чуя поне смеха ти. – заплаши го съвсем уверено, прикривайки съмнението си, че той изобщо познаваше това чувство.
Глупости… Разбира се, че имаше някаква част от него, която пораждаше онова бегло електричество из цялото му тяло, карайки го да избяга от пръстите ѝ и пораждащо смях независмо дали той искаше да се смее, или не. Убийците бяха хора. Независимо какъв беше Влад, той си оставаше на първо място човек и колкото и добър да беше в контролирането на мислите си, едва ли можеше да контролира подобни спонтанни реакция, а това единствено я изкушаваше да опита. Нямаше намерението да го прави след като вече бе изрекла заплахата си и беше видяла усмивката му, но колкото повече мислеше, толкова повече ѝ се искаше да опита.
Разсейваше ума си с подобни незначителни мисли, за да не се чувства толкова притисната от тежестта на проблемите си. Правилно ли бе да нарича вътрешната си борба проблем? Някак не звучеше правилно, защото проблемът трябваше да е нещо, което не можеше да реши, докато Пандора много лесно можеше да се справи с тази борба. Просто трябваше да признае пред себе си някои неща, които опитваше да потисне и игнорира. Не си правеше услуга по този начин. Влагаше твърде много сили в това и то обясняваше променливото ѝ настроение, моментите на спокойствие и тези на необяснима ярост. Не си правеше услуга и като игнорираше въпроса му.
- Ти не ми остави време за реакция. – оправда се или поне така прозвуча, макар че беше убедена, че той беше наясно колко изненадваща бе целувката за нея; ако бе имала време, вероятно би му отвърнала, защото честно казано още тогава не знаеше какво да каже по този въпрос, нито кой беше най-правилния въпрос, който да зададе.
- И може би леко се страхувах от реакцията ти в онзи момент. – призна накрая. Нямаше нищо против да поговорят сега, когато бяха спокойни, но тогава не знаеше какво можеше да се случи, когато и двамата имаха нужда да се освободят от гнева.
Неведе се съвсем леко напред и към него. Без да нарушава липсата на досег между нейното и неговото тяло. Дори устните ѝ останаха на сантиметри от неговите, а не на милиметри, както може би би ѝ се приискало да бъде.
- Мисля, че ще го понеса. – прошепна и беше напълно достатъчно дъхът ѝ да погали лицето му преди да се отдръпне.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Sun 29 Mar 2015, 10:56 am

Повдигнах вежда, наблюдавайки действията й някак развеселено. Кога беше станала толкова смела, че да реши да бъде дръзка с мен? Малка, отчасти заплашителна, отчасти заканваща се усмивка плъзна бавно, но сигурно по устните ми, докато се навеждах към нея. Устните ми се спряха на сантиметри от кожата й и сега беше мой ред дъха ми да погали врата й, след което полека надигнах глава и прошепнах в ухото й лековато
-Нима ме предизвикваш, Пандора? Склонна ли си да опиташ, за да се уверим?
Подсмихнах се, след което се наведох над нея, ръката ми обгръщайки тялото й, докато моето сякаш надвисна над него, като накрая просто взех дистанционното от другата страна на дивана и погледа ми срещна нейния с развеселено, малко и дяволито пламъче в очите ми.
Честно казано това отчасти си беше забавно. Оправданието й от по-рано я правеше да звучи още повече като малко дете в ушите ми, което сякаш е направило някоя пакост и бърза да се оправдае за стореното. Повдигнах рамене, облягайки крака на масата пред нас, което може би говореше за липсата ми на маниери, но пък беше удобно - изтегнах се, отпускайки тялото си, обаче противно на действията ми дори не направих опит да включа телевизора.
Факта, че беше признала, че се е бояла от реакцията ми тогава ми подсказваше колко точно внимателна беше в присъствието ми. Може би сега успешно беше наклонила нещата от шеговитата им страна, но това не означаваше, че всичко е наред.
Да си призная, другото ми 'Аз' немалко се изкушаваше да си поиграе с нея, да й покаже на какво бях способен не само когато опреше до изпълняване на мисия или отнемане на живот, но знаех, че нямаше да й причиня това. Не заради друго, а защото тя беше проявила повече разбиране към мен по-рано, отколкото всеки друг. Дори и да не го правеше вече, дори и да не го стореше никога повече, щях да продължа да го оценявам. 
Вглеждайки се в тавана, се запитах дали наистина бях способен да се смея. Никога не го бях правил - не и от онези чистосърдечни и безгрижни смехове, които можеш да чуеш от човек, когато се забавлява или смее в нечия компания на нещо или някого. Не се бях чувствал безгрижен, нито пък свободен, въпреки факта, че вече никой не ме притежаваше или командваше, при това от доста време вече. И все пак ..
Свивайки леко устни, усмивката ми изчезна, докато аз затварях съзнанието си за неканените спомени, които нито исках, нито им беше мястото в настоящето. Изправяйки се от дивана, се запътих към кухнята, подмятайки през рамо
-Отивам за един сандвич. Или два. Ти искаш ли нещо?
Индикирайки с въпроса си, че смятам да се върна, бях наясно, че го казах нарочно, за да не ме последва. Знаех, че не глада ме гонеше към кухнята, а по-скоро желанието да посъбера мислите си и да остана за момент сам. Ако покажех пред нея, че ми имаше нещо, тя щеше да ме попита, а аз й нямах доверие, въпреки че вероятно щеше да ме увери, че мога да й вярвам. Само че дори и да беше така, това не беше нещо, за което исках да говоря. Нито пък исках тя да ме дисектира отново като някоя жаба ..
Крачейки към кухнята, повече не се обърнах.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Sun 29 Mar 2015, 5:28 pm

Сърцето ѝ заби лудо, при това достатъчно силно, за да я накара да се намръщи за кратко. Не биваше да показва подобна слабост. Проблемът беше, че се привързваше лесно и след това ѝ беше трудно да остане хладнокръвна в ситуация, която го изискваше. Ситуация като тази, с която той просто изпитваше търпението ѝ и се забавляваше. Виждаше го в погледа му.
Устните ѝ трепнаха с намерението да се разтворят и да позволят на думите на излязат през тях, но след това Мика ги стисна силно и не каза нищо. Още една лоша черта от характера ѝ беше, че никога не мислеше преди да реагира и често правеше грешки. Не и този път. Това беше игра и като всяка друга изискваше тя да има някаква стратегия. Какво печелеше, ако му кажеше какво мисли в отговор на въпроса му? Къде беше тръпката да признае, макар и несигурно положителния си отговор?
- Не, добре съм си така. – провикна се след него и се наведе към масата, за да вземе дистанционното за телевизора.
Оставайки сама, очакваше да чуе безбройните мисли из главата си, но тях ги нямаше. Не знаеше как и кога се беше освободила от всички тях, но в момента не чувстваше ума си натежал и обременен от всевъзможни въпроси и колебания. Ако знаеше, че беше толкова лесно да се отърве от тази тежест, щеше по-скоро да споделя мислите си с околните вместо да ги таи в себе си с надеждата, че няма да ги нарани по този начин. Усмихна се накриво, докато сменяше програмите сякаш търсеше нещо конкретно, макар че и тя не знаеше какво точно. Осъзна, че беше поредния урок, който беше научила от него. По-лесно беше да споделя на мига вместо да чака по-удобен момент, защото в повечето случаи идваше по-неудобен момент, а нещата вече не търпяха отлагане и всичко в крайна сметка се объркваше. Когато се осъзна, вече беше достигнала онази част от каналите, които винаги бяха скучни, така че изключи телевизора и се върна обратно на първите. Поради липсата на нещо интересно, Пандора няколко пъти погледна към кухнята, колебаейки се дали да го последва, но нещо ѝ подсказваше, че не беше добра идея.
Беше по-трудно да подхожда с разбиране всеки път, когато той имаше нужда, докато имаше една част от нея, която вече намираше повод да се притеснява за него всеки път, когато изглеждаше, че нещо не е наред. Отсега знаеше, че щеше да има периоди, в които ще прекрачва несъзнателно границата и след това ще съжалява, ако изобщо допуснеше това да продължи. Просто се надяваше, че това вътрешно усещане за нещата нямаше да я напусне, защото понякога то надделяваше над всички останали чувства и ѝ подсказваше кога е правилно да се намеси и кога трябва да остане настрана и да му позволи сам да се справи.
- Имаш ли нужда от помощ? – попита безгрижно, подсказвайки че нямаше никакво намерение да го притиска по какъвто и да било начин; звучеше по-скоро като формалност, като нещо, което е трябвало да каже, защото така са я възпитавали. Обикновено хората задаваха този въпрос, когато някой се забавеше с нещо, нали?
След като изчисти съвестта си, че беше предложила помощ, Мика се загледа в някакъв филм, който ѝ се стори единственото стойностно нещо по телевизията за момента.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Mon 30 Mar 2015, 1:03 pm

Бях се подпрял с две ръце на кухненския плот, главата ми сведена надолу, докато дишах тежко. По дяволите, какво ми ставаше? Знаех, че не Пандора беше причината за това. Така че какъв беше проблема, мамка му? Недоумявах.
И тогава го усетих. Другото ми "Аз" отчаяно напираше вътре в мен, упорито да излезе на повърхността. Какво, по дяволите ..? Бях убивал преди по-малко от двадесет и четири часа. Тогава защо ..? Другата част в мен напираше да се покаже, и докато се борех с нея, тя като че ли проговори. Искаше Микаела. И не за да я убие .. 
О, проклет да съм.
Кога, да му се не види, бях позволил на чувствата към нея да засегнат дори и чудовището в мен? Това се случваше за пръв път .. Досега никога не бях искал някой така отчаяно, при това с цялото си същество. И имам предвид наистина цялото - дори и другото ми "Аз" явно й беше подвластно. По дяволите. По дяволите ..
Действията ми из кухнята бяха сякаш на автопилот - действах машинално, без дори да съзнавам какво правя. Бегло дочух гласа й да идва от хола и това ме накара да потръпна. Борейки се със себе си, дори не осъзнах какво ми казваше оттам тя. Смръщих се, докато раменете ми леко потрепваха и аз бях свил ръцете си в юмруци. Трябваше ми цялата воля и самоконтрол, на които бях способен, за да не се запътя към хола, да не я просна по гръб на дивана и да й се наситя, напълно и изцяло, цяла нощ и пак и пак .. Звяра в мен никак не го интересуваше за нея, просто я искаше. Но аз знаех, че няма да я докосна. Не исках да я нараня и още по-малкото исках да й причиня нещо подобно. Тя си имаше достатъчно проблеми на главата, не исках аз да ставам още един към тези, които вече й се бяха струпали. И все пак .. Почти се виждах как го правя. Как прилепвам тялото си към нейното на дивана, ръцете ми галейки, търсейки, спускайки се по бедрата й, за да разтворят краката й ..
Разтърсих глава. Кога, мамка му, се беше случило това? Кога изобщо бях започнал да желая някого така? Не беше типично за мен. Не беше нормално. А и аз дори й нямах доверие. Но това не ме караше да я искам по-малко.
Запътвайки се обратно към хола някак невиждайки, погледа ми беше разфокусиран. Поставих на масичката пред дивана две чинии, всяка с по един сандвич в тях, които нямах представа кога точно бях направил. Погледа ми се спря на лицето й .. Изглеждаше по детски невинно. И точно тогава осъзнах, че нямаше да я докосна.
Стискайки зъби, си поех дълбоко дъх, но не издишах. Нарочно отместих поглед от нея, за да не ми бъде дори още по-трудно да се владея, отколкото вече ми беше и някак разсеяно казах
-Знаеш ли, имам нужда от душ. И компания. Мисля да изляза тази вечер, така че не ме чакай.
Успях да наподобя нещо като усмивка, докато говорех, но все така без дори да я поглеждам и като заобиколих дивана, побързах да се запътя към горния етаж и стаята си, смъквайки блузата си още преди да съм излязъл от хола, тъй като отчаяно трябваше да си взема студен душ. По дяволите, държах се като истинско животно .. Каквото всъщност бях. Не знаех какво очакваше Пандора от мен, но се питах колко още ще издържа да живея с нея и да знам, че тя е в къщата ми .. Именно затова предпочитах да съм сам. И да работя сам. Компанията само ме разсейваше, а и имах чувството, че с Пандора съм подложен на изпитания - всяко едно веднага следващо предишното щом го преодолеех. Нещата тъкмо се бяха опростили и изникваше още нещо .. Сякаш всичко това край нямаше. Така че щях да я тренирам, да й помогна като приятел и да се впусна в работата си с удоволствието, с което винаги я бях приемал като център на света ми.
Излизайки от банята с хавлия, увита около кръста ми, бързо се облякох, като над белия потник навлякох само черното си кожено яке и се подготвих да излизам. Надявайки се, че все пак няма да се сблъскам с нея в коридора, взех ключовете си, но я видях да стои там още след първите крачки, които бях направил извън стаята си. Извърнах поглед и просто повдигнах рамене.
-Каза да не крия от теб, когато излизам за секс. Така че явно е достатъчно очевидно, че и сега случая е такъв.
Нарочно запазих изражението си безизразно, без да издавам мислите си.
-Лека нощ, Пандора.
Пожелах й, докато закрачих надолу по коридора, като дори и тона ми беше безизразен. Знаех, че тя вероятно недоумяваше защо така светкавично се бях изстрелял от хола, почти бягайки, но се надявах все пак да скрия отчаянието да се владея зад маската на безразличието. А и думите ми се надявах да са й подсказали поне отчасти какво беше станало и тъй като тя познаваше другото ми "Аз" поне частично, то се надявах това да бъде достатъчно обяснение за нея. А и бях сто процентово сигурен, че друго няма да й дам. Последното нещо, което бих направил изобщо някога, беше да й издам мислите си.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Mon 30 Mar 2015, 6:39 pm

Мика го посрещна с лека усмивка, която бързо изчезна. Интуицията ѝ подсказваше, че нещо не е наред и изражението и думите му единствено засилиха това убеждение. Преди обаче да е попитала каква става, той побърза да ѝ обърне гръб.
Сгреши ли някъде? Нейна ли беше вината?
Нямаше как да игнорира тези въпроси, макар че не смяташе, че беше сгрешила някъде. Не се намеси въпреки желанието си да го направи и му даде време, за да остане насаме с мислите си. Не можеше да е сигурна, че е прекалила, когато той бе откликнал на предизвикателството ѝ.
Тогава какво?
Погледът ѝ падна върху телевизора в опит да разсея ума си, а след това върху чинията със сандвича. Имаше ли все още намерението да го изяде? Може би трябваше да опита да поговори с него, защото не можеше да помогне без да знае какво го измъчва. Способностите ѝ бяха ограничени до предположения, но имаше толкова много възможни отговори. Не можеше просто да ги елиминира един по един, докато достигне правилния. Знаеше как ще завърши нещо подобно. Не искаше да го ядосва допълнително, макар че дори не бе сигурна дали можеше да нарече това гняв. Сдържаност бе най-точната дума. Самоограничаваше се по необясними за нея причини от непознати за нея действия. Трудно ѝ беше да прочете каквото и да било в погледа му или по изражението, което би ѝ подсказало какви бяха мислите му.
Наведе се напред и посегна към чинията, а след това се изправи. Тялото ѝ трепна, готово да направи първата крачка към коридора и стълбището, когато съзнанието ѝ изгради невидима преграда. То ѝ казваше да го остави. Сам щеше да дойде при нея, когато имаше нужда да сподели с някого, да поговори или каквото там имаше намерението да направи. И тя остана на едно място в продължение на няколко минути, докато не надделя разума. Не, тя нямаше намерението да го притиска да поговорят. Притесняваше се за него. Не знаеше дали изобщо беше хапнал нещо през деня и дали щеше да го направи, когато излезе, така че със ситни и безшумни стъпки премина по коридора и се качи до втория етаж. Отвори уста, за да го помоли да хапне нещо преди да излезе, но той я изпревари, а думите му бяха посрещнати с тиха въздишка.
- Лека нощ… - прошепна след него, но не ѝ достигнаха силите да вметне едно иронично „и приятно прекарване“ сякаш просто не искаше да го направи, защото би я наранило да признае, че винаги щеше да има някоя друга. Факт, с който трябваше да свикне.
Съзнанието ѝ отново нашепваше същите думи, опитвайки я успокои съвестта ѝ, че нямаше какво поведе да направи, но този път Мика беше подготвена с отговора си… Ако изобщо го направи.
Часовете минаваха бавно. Може би защото често поглеждаше към часовника, предполагайки кога ще му омръзне и ще се прибере. Убеждаваше се, че просто искаше да е сигурна, че е добре и не я интересуваше друго. Не признаваше, че ѝ липсваше компанията му, дори да гледаха някое късно повторение на някой сериал. Отдавна не го бяха правили, не че беше някакъв навик. Легна си рано, отчаяна от мислите си. Заспа още по-трудно и дълго време се заслушваше в тихото капене на кранчето в банята, кучешкият лай в далечината и пиукащата аларма на колата на съседите. Някъде из тези звуци бе заспала, но сънят ѝ не беше спокоен, нито беше наситен със спомени от миналото както всеки друг преди него. Картините пред очите извираха някъде от най-тъмните дебри на съзнанието ѝ, където криеше всички свои съкровени желания, които в този момент бяха само едно единствено.
Съвсем неволно се върна няколко часа по-рано, когато тялото му все още бе надвесено над нейното, а тя вместо да остане на мястото си се отпусна назад. Откопчаваше едно по едно копчетата на ризата му и когато я свали, пръстите ѝ проследиха всеки един от белезите по гърба му, докато го целуваше. Този път имаше възможност да отвърне, но за кратко. Подобен сън беше нещо ново и непознато за съзнанието ѝ, за цялото ѝ тялото и те го приемаха като кошмар, който трябваше да бъде прекъснат. В първите минути след събуждането си все още нямаше представа къде и какво се случва, нямаше представа дори дали бе сън или реалност.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Wed 01 Apr 2015, 3:59 pm

Ключовете звъняха в ръката ми, докато отключвах. Влизайки безшумно в къщата, или поне стараейки се да е така, се запътих право към стаята си. Широка усмивка беше плъзнала по устните ми след изминалата нощ - беше приятно, но монотонно, както винаги. Усмивката ми беше породена от това, че алкохола и компанията снощи бяха успели поне малко да ме поразсеят, да замъглят мозъка ми и да притъпят сетивата ми, що се отнасяше до Пандора. За първи път от известно време се чувствах като себе си отново ..
Оставяйки пътека от дрехи, които свалях една по една, накрая пристъпих под душа. Когато излязох от банята, бях освежен и обличайки широко долнище на пижама, се строполих в леглото, въпреки факта, че вече беше сутрин. Е, все още си беше тъмно, така че .. Не пречеше да поспя.
И след като прекарах час-два в сън, който ми беше достатъчен, се събудих като себе си. Най-накрая - време беше. Обличайки черна тениска и черен анцуг, слязох да си направя кафе. След това се запътих към залата за тренировки и започнах да загрявам с лицеви опори, докато я чаках да се появи, за да започнем тренировките, възобновявайки ги. Бях й дал достатъчно почивка - и на нея, и на себе си.
Сменяйки упражнението, започнах да се набирам на лоста, както вече бях правил пред нея по-рано, като в стаята се чуваха само леките ми вдишвания и издишвания, докато набирах тялото си нагоре и след това го спусках надолу, повтаряйки това отново и отново.
Дочувайки вратата на залата да се отваря, скочих обратно на земята и се обърнах към Пандора. Усмивката все още беше на устните ми, докато й индикирах с глава да започне със загрявките. Настроението ми беше приповдигнато, въпреки вътрешното подръпване, което усещах от другото си "Аз" всеки път, щом я погледнех .. И все пак обаче сега бях по-спокоен. Овладян. Способен да се контролирам, без да ми личи, както се беше случило последния път в хола, щом си бях спомнил за лицето й, само на сантиметри от моето ..
Отърсвайки се от тези мисли, за да не тествам излишно контрола си и да го подлагам на изпитание, продължих със своите упражнения, докато тя беше готова за екшън.
Заставайки срещу нея, готов и с лека усмивка на лицето си, вдигнах ръка и присвих четирите си пръста нагоре два пъти в бързо движение, така че да й покажа, че съм готов да ме нападне и да даде всичко от себе си.
Тя ме връхлетя, като разбира се не ми трябваше дълго време, за да я поваля на пода. Микаела се изправи, атакувайки ме отново. Този път я повалих още по-бързо. За което не бих се замислил, ако не ми отнемаше все по-малко време, за да я просна на земята след всеки следващ път. Чак когато усетих това, ми направи впечатление, че тя изглеждаше разсеяна, като че ли. Лицето й изглеждаше леко бледо, сякаш не е спала, или по-скоро сякаш е сънувала някой .. кошмар, който сега окупираше мислите й.
Давайки знак за почивка, се вгледах в нея изпитателно. Пристъпих, заставайки пред нея, като се понамръщих, докато изучавах познатите черти на лицето й и наклоних леко глава на една страна замислено.
-Какво има, Мика? Всичко наред ли е? Добре ли си?
Зададох й въпрос след въпрос, докато ръката ми се протегна, за да погали бузата й. Тялото ми потръпна цялото при допира с кожата й, но не се издадох, а и точно сега тя може би имаше нужда от мен и аз просто трябваше да съм до нея като приятел. Без значение колко труден щеше да е контрола ми ..
Наблюдавайки я озадачено, се питах дали играех ролята на приятел добре. Доколкото знаех, нямаше да ми е лесно, но знаех, че за нея бих го направил. Щях да го направя.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Thu 02 Apr 2015, 10:14 am

За първи път се страхуваше да прекрачи прага на стаята си и да го срещне в коридора или някъде из къщата. Искаше да се затвори между тези четири стени и да намери някое глупаво извинение, за да не го вижда поне днес. След това щеше да прибере всичките си вещи и да се измъкне през нощта, да избяга. Забраняваше си да го направи, защото беше глупаво и детинско. Целият план беше такъв. Трябваше да приеме всичко като поредната стъпка от обучението си.
Вдиша дълбоко, докато стоеше пред широко отворения прозорец в стаята си. Вече почти не усещаше хладния сутрешен въздух, но продължаваше да стои със скръстени ръце сякаш готова да разтрие раменете си, ако го усети отново. Колебанието си проличава в ситните ѝ стъпки напред към вратата и назад към прозореца. Отлагаше излизането си с още минута, която се превърна в пет, а после в десет, докато не стигна половин час. Едно пословично закъснение, така типично за всички момичета и не за нея. Мика никога не закъсняваше за тренировки. Последните два дни дори започваше сама, макар че знаеше, че са отложени или има вероятност да бъдат отложени. За днес не знаеше. Нямаше време и възможност да попита, но и сякаш на сутринта нямаше значение. Абсолютно нищо нямаше значение.
Кафето нямаше същия горчив вкус, който я караше да прекали със захарта. Дори нямаше желание да пие кафе. Имаше мисли, които караха стомаха ѝ да се свива, а сърцето ѝ да тупти бързо. В първите няколко минути пръстите ѝ трепереха, но след това успя да ги овладее.
Изруга наум, което трябваше да ѝ повлияе като нещо отрезвяващо. Остави почти пълната чаша с кафе в мивката и решително пристъпи към залата за тренировки. Продължаваше да се страхува от срещата с Влад. Страхуваше се, че той ще забележи беглата тревога, но повече се страхуваше, че ще забележи вината в погледа ѝ. Струваше ѝ се глупаво да изпитва вина, но когато нещо беше толкова непознато и ново за нея и някак странно, за да бъде споделено с когото и да било, съзнанието ѝ приемаше вината като най-естествената реакция.
Тренировките трябваше да разсеят ума ѝ. Надяваше се, че концентрирайки се върху движенията си и тактиката, щеше да забрави всичко останало. Само в началото… Постепенно движенията ѝ ставаха се по-машинални, по-предвидими. Пандора не прилагаше нищо от грешките си, а просто ги повтаряше. Накрая той вече знаеше какво ще направи още преди самата тя да бе наясно с този факт. И не усещаше нищо. Толкова пъти тялото ѝ срещна земята в неприятен сблъсък и толкова пъти просто отметна наум, че на следващия ден може би синините ще се завърнат по бледата ѝ кожа.
- Моля? – попита изведнъж сякаш до този момент изобщо не беше тук, а някъде другаде.
По тялото ѝ премина тръпка като от съвсем лек токов удар и това беше достатъчно, за да се огледа и да осъзнае случващото се. Почувства ръката му, галеща бузата ѝ, а едва след това и болката по цялото си тяло. Без колебание докосна ръката му като задържа своята върху неговата няколко минути и след това го принуди да я смъкне.
- Всичко е наред. Добре съм – звучеше така сякаш искаше да замаже положението, макар че всъщност не знаеше какво да каже или по-скоро колко да сподели, за да го убеди, че няма за какво да се притеснява.
- Имах странен сън и май днес не съм в особено добра форма... Извинявай.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Sun 05 Apr 2015, 5:58 pm

Смръщих се, наблюдавайки я. Устните ми се извиха в права линия, като наклоних глава на една страна и скръстих ръце на гърдите си. Накрая само повдигнах рамене, като казах
-Виж, Мика, ако не искаш да ми кажеш, добре. Не си длъжна да го правиш. Но би могла поне да бъдеш достатъчно любезна, за да не ме лъжеш.
"Мислех, че сме приятели, а те не се лъжат един друг .." Мисълта изчезна точно толкова бързо, колкото се беше и появила. Бях ли наистина разочарован?
Разбирах, че й има нещо, така че беше безсмислено да казва, че е добре. Не знаех какво точно е сънувала, но то явно я беше стреснало дотолкова, че да окупира изцяло съзнанието й. А ако ума й не беше в тренировките, тялото й неизменно щеше да го последва - ето защо и ми беше така лесно да я повалям на земята всеки път. Разсеяност по време на тренировка неминуемо водеше до провал. Тя нямаше шансове да напредне изобщо днес, ако тялом беше тук, но не и духом.
Какво толкова я глождеше? Не бях сигурен дали точно това ме занимаваше, или по-скоро самото ми желание да разбера .. Което беше странно, след като не беше редно да й се бъркам, а и нямах право. И все пак .. все пак ме интересуваше. Бяха ли хапчетата? Може би кошмара й се състоеше в това, че се връща наново към наркотиците, не успява да се отърси от тях и не постига и целта си, а именно да подреди живота си и да продължи напред. А ако някой заслужаваше нов шанс в живота, то това беше тя. Знаех, че може би имаше страхове .. всеки имаше съмнения и колебания, особено когато му се струпаха толкова проблеми на главата наведнъж. Понякога се питах, след всичко, случило й се, как ли Пандора изобщо беше запазила разсъдъка си? Но като се има предвид моето собствено минало и факта, че и аз все още бях с всичкия си .. през повечето време .. то май не беше чак толкова учудващо, че и тя е успяла. Макар че очевидно нещо човъркаше съзнанието й .. Забелязвайки капчиците пот по кожата й, врата й и надолу се загледах в тях. Обзе ме странния импулс да протегна ръка, да ги избърша с пръст, след което да я целуна там .. Стискайки зъби, се постарах да прогонвам този тип мисли, вземайки предвид само факта, че дишаше леко учестено. Запътих се към пейката, подадох й шише с вода от един от саковете там, които винаги държах в залата и взех едно и за себе си. Отпих, продължавайки да я наблюдавам. Накрая реших, че е време да й помогна да поизпразни съзнанието си от всичко, което му тежеше в момента. Усмихвайки се леко, след като вече се бях уверил, че тя може да стреля, и застанах пред една от мишените в голямата зала. Заредих един деветмилиметров и й го подадох.
-Ето, изпразни пълнителя, ако искаш. Може би ще ти олекне - както когато разпори боксовата круша ..
Подсмихнах се, докато казвах последното и я накарах да застане пред мишената за стрелба. Облегнах се на кабинката до нея, наблюдавайки я, след което се извърнах, заставайки пред съседната на нейната мишена и още преди тя да успее дори да премигне, вече бях запратил острие по нея, въпреки че допреди секунда не бях държал ножа в ръката си. Уцелвайки центъра, въздъхнах доволно, мислейки си, че малко упражнение на мерника и поизпразване на съзнанието ми от мислите щеше да се отрази добре и на мен.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Sun 05 Apr 2015, 10:16 pm

Не те лъжа…“, помисли си наум и думите останаха неизречени. Вече беше хваната в крачка, така че нямаше смисъл да продължава. Кога стана толкова предсказуема? Мика тръсна глава в опит да прогони всякакви подобни мисли. Изглеждаше съвсем нормално в един момент двама души да се научат да разчитат езика на тялото на другия особено когато прекарваха толкова дълго време заедно. Тренировките я издаваха, макар че тя разбираше твърде малко за него от тях. Те бяха неговата стихия така, както тя умееше да прикрива чувствата си.
По-добре изглеждаше просто да замълчи. Така или иначе погледът ѝ я издаде. Днес просто не беше във форма за каквото и да било и тя го знаеше, но въпреки това излезе от стаята си. Главно защото не искаше да се преструва, не искаше да го лъже, макар че в последствие опита да го направи. В погледа ѝ вината отдавна беше почти заличена, но в момента присъстваше страх. Мислеше си, че го е засегнала твърде жестоко. Беше ли?
Наистина нямаше това намерение. Това беше главната причина да се подчини и със сведена глава да приближи двете пейки и да поеме бутилката с вода като отпи няколко малки глътки. Мислеше над думите му, търсейки как да отговори на тях. Може би не трябваше да опитва. В крайна сметка беше прав и тя не беше длъжна да му обяснява каквото и да било. Не беше длъжна изобщо да му казва какво я тревожи, въпреки че беше свикнала. Намираше някаква сигурност, когато споделяше с него, въпреки че имаше много неща, които не беше споделила, защото не искаше да го натоварва излишно. Единствените моменти бяха онези, в които беше под въздействие на силна емоция, която не търпеше отлагане. В момента се разкъсваше между желанието да му каже, защото не знаеше как да се справи сама, и страха. Отказваше да признае пред себе си, че не беше толкова страх, колкото срам. Как изобщо се предполагаше да сподели нещо такова? Вероятно не би могла да го направи дори ако имаше някоя наистина близка приятелка.
Пандора пое оръжието и тежестта му разсея мислите ѝ.  Затвори очи, докато се целеше в мишената. Не беше достатъчно сигурна в себе си, за да стреля и да очаква някакъв резултат. Не беше достатъчно сигурна изобщо да стреля със затворени очи, но имаше повече сигурност отколкото имаше с остриетата. Може би трябваше някой път да му каже, че няма смисъл да опитват. Те просто не бяха нейната силна страна и вероятно никога нямаше да бъдат освен ако не се отнасяше до някой кухненски нож, с който умело боравеше при нужда.
- Сънувах те. – каза достатъчно ясно, защото знаеше, че изстрелът ще заглуши думите ѝ.
Те прозвучаха почти като шепот и човек би се объркал дали е чул правилно. Поне тя би помолила съвсем учтиво да бъде повторено, но някак беше убедена, че я чул. Може би именно любопитството му я улесняваше. Ако не го гледаше в очите, докато изричаше истината, изглеждаше по-лесно да го направи.
- Сънувах те в наистина странна ситуация. – продължи без да откъсва погледа си от мишената и думите ѝ бяха последвани от втори изстрел.
Убедена бе, че докато признае всичко, пълнителят щеше да е празен. Всеки следващ път ѝ отнемаше повече време, за да се прицели. Дланите ѝ се изпотяваха и оръжието се хлъзгаше. Сърцето ѝ отново заби лудо и нарушаваше тишината в ума ѝ. Разконцентрираше се, докато опитваше да прикрие неравномерното дишане.
- Не издържам повече… - захвърли оръжието и се обърна към него. – Искам да ме целунеш… Отново.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Wed 08 Apr 2015, 11:33 pm

Ръката ми трепна. Силно.
Обаче вече беше късно, тъй като бях хвърлил ножа по мишената. И той, разбира се, тотално я пропусна. Извърнах се, поглеждайки Пандора някак смаяно. А дори не беше защото ме беше карала да направя немислимото за мен, а именно да пропусна, което наистина ми се случваше за първи път.
-Ти .. ти ..
Заеквах като някое хлапе, гледайки я невярващо. Знаех, че я бях чул ясно, но все пак се питах дали не си бях въобразил думите й. Защо го правеше? Играеше ли си с мен, както по-рано на дивана, когато се бях надвесил над нея в отговор на действията й? Или просто ме беше сънувала по този начин, което наистина си беше странно, но всъщност просто искаше да пресъздаде съня си наяве, за да може да се отърси от него?
Нямах си и бегла представа кое точно беше.
Какво, по дяволите, беше породило думите й? Знаех, че Мика не беше от този тип момичета, които ти се хвърлят на врата или пък са готови да ти кажат всичко, само и само да ги докоснеш, защото искат да получат насладата си и не ги интересува нищо друго. И все пак .. не бях очаквал от нея да каже нещо подобно изобщо някога и при никакви обстоятелства, още по-малко пък сега. Беше ли наистина заради съня й?
О, да му се не види. На кой му пукаше ..
Видях се как го правя - втурнах се към нея и обгърнах лицето й с ръце, притискайки я към стената в опустошителна и изпълнена със страст целувка, в която влагах цялото си потискано досега желание към нея. В която влагах дори и част от другото си "Аз", защото то я искаше точно колкото мен и нямаше търпение да я докосне. Повдигайки я леко нагоре, я подканих да обгърне кръста ми с крака, за да мога да притисна тялото си в нейното, докато я целувам .. за да мога да я усетя възможно най-силно, както и тя мен. Да почувства желанието ми. И да усети как я искам, с почти животинска страст, може би точно защото чудовището в мен също беше под нейно влияние.
Видях се как го правя ..
Пристъпих крачка към нея. И втора. Застанах пред нея, ръцете ми обвивайки се около врата й, подканяйки я да повдигне глава леко нагоре, към мен. Лицата ни бяха на сантиметри, но не бързах. Надвесил се над нея, се взирах в очите й с твърда настоятелност, но и частица нежност. Устните ми надвиснаха над нейните, но вместо да скъся разстоянието, накрая казах
-Колко точно силно го искаш, Мика? Знаеш какво казват - внимавай какво си пожелаваш .. Аз не съм играчка в ръцете ти. А и както казах, не би могла да се справиш с мен.
Дъхът ми погали лицето й, докато леко притворих очи, сякаш канейки се все пак да покрия устните й със своите, но ръцете ми пуснаха лицето й и аз пристъпих крачка назад.
Не исках да види лекото треперене на тялото ми, което издаваше, че всъщност исках да я целувам до изтощение, че всъщност желаех това с цялото си същество. Нямаше да се издам. Нямаше и да я предам по този начин. Не беше честно спрямо нея и аз го знаех. Освен това не исках да я нараня, и нямах предвид само емоционално. Имаше причина зад това да съм твърдо решен да не я докосна .. И докато не смеех да я призная пред нея, то я знаех твърде ясно за пред себе си. За съжаление .. защото буквално ми се налагаше съзнанието и здравият ми разум да се борят с желанията на тялото ми. Не беше лесно, но винаги бях постигал контрол - този път също не беше изключение. Взирайки се в очите й, ми се искаше да вдигна ръка и да погаля бузата й, но не помръднах и със сантиметър, не направих никакъв опит да я докосна отново. Не реагирах по никакъв начин, вкопчил се за контрола си твърде силно, осъзнавайки как малко по малко ми се изплъзваше. А това пораждаше паника у мен.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Thu 09 Apr 2015, 8:34 pm

Изплаши се. Изплаши я удара на ножа в стената и за момент това привлече вниманието ѝ. Опитваше да си спомни кога Влад отново се бе подготвил да хвърли ново острие към мишената. Опитваше да се разсее с нещо странично, а дори не ѝ направи впечатление факта, че е пропуснал. Колкото и да опитваше, съзнанието ѝ също беше против нея. То също беше погълнато от онова, което до този момент караше единствено тялото ѝ да се изплъзва от контрола ѝ.
Мика опитваше да свърже всичко с нещо познато за нея. Искаше поне да си обясни какво се случва с нея, ала не можеше. Отказваше да нарече това любов, защото дори не се доближаваше до онова, което през ученическите си години бе имала дързостта да нарече първа любов. Съмняваше се дори някога да бе изпитвала нещо подобно. Всичките ѝ връзки се основаваха на моментно увлечение, приятелска привързаност и в наистина редки случаи от последните няколко месеца – мимолетни заблуждения под въздействието на наркотици и алкохол. Най-близкото в случая беше приятелската привързаност, но тя ѝ позволяваше да разбира Влад, да я е грижа за него и да се чувства виновна, когато сгреши някъде. Никога преди, колкото и кратко време да се познаваха, Мика не бе изпитвала това изгарящо желание за близост.
Не чуваше думите му. Насилваше се да прогони всички останали мисли от главата си, за да чуе онова, което той имаше да ѝ каже. Отказваше ли да я целуне? Искаше ли изобщо да го направи или просто го забавляваше идеята да я използва? Би я наранил, но можеше да го понесе. Мислеше си, че може би имаше нужда от подобно откровение което да изиграе ролята на кофа със студена вода, за да охлади страстта из тялото ѝ.
О, по дяволите…
Пристъпи уверено напред, към него, макар че стъпките ѝ бяха ситни сякаш все още се колебаеше. Устните ѝ бяха срещу неговите, когато се поколеба истински, за момент, а след това го целуна. Обгърна врата му с ръце, придърпвайки го към себе си. Езикът ѝ премина по долната му устна и продължи напред, за да срещне неговия. Пандора притисна тялото си към неговото и този път не се опитваше да прикрие лекото трепване на всеки мускул.
- Не, ти не си играчка – прошепна, отдръпвайки се бавно, но не достатъчно, защото се страхуваше, че ако отстъпи назад твърде рязко, ще изгуби равновесие и ще падне на земята.
- Отказвам се да играя… И без това никога не съм била добра в тази игра.
Погледна го. Не знаеше как да очаква и може би се страхуваше, затова отстъпи назад, когато бе сигурна, че няма да залитне встрани. Той може би не бе играчка в ръцете ѝ, но тя можеше и да бъде такава в неговите. Поне така се чувстваше, докато очакваше „присъдата“ си, а всъщност дори не знаеше защо реакцията му в този момент беше толкова важна за нея.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Mon 13 Apr 2015, 11:00 pm

Не била добра? Не била добра?!
Подлудяваше ме ..
Беше сякаш да дадеш на умиращ от жажда глътка вода и след това да му я вземеш. Дразнеше ли ме? По погледа и изражението й виждах, че не го правеше нарочно, нито пък с подобна умисъл, но чудовището в мен я искаше и не беше особено разумно от нейна страна да ме предизвиква така .. Очите ми блестяха заплашително, докато пристъпих към нея, опрях тялото й към стената и притиснах моето в нейното.
Устните ми завладяха нейните с почти дива страст, защото влагах в целувката и част от другото си "Аз", а тя дори не го осъзнаваше .. не знаеше колко точно силно я исках. Едната ми ръка се зарови в косата й, а другата слезе надолу по талията и бедрото й, галейки, търсейки. Тялото ми беше плътно до нейното, така че тя да може осезаемо да усети колко силно беше желанието ми, колко труден ставаше контрола ми и как не само той, но и целия свят се изплъзваше малко по малко, докато буквално бях на път да загубя разсъдъка си ..
А може би целях да я сплаша. Може би исках да не събужда желанието ми по този начин, с една невинна целувка, която обаче събуждаше другото ми "Аз" и заплашваше да я опустоши, да я докосва, докато не получи удовлетворение. А аз не исках да съм груб .. не исках да я нараня. Не исках да загубя контрол, защото тогава съществуваше голяма вероятност да я нараня, а това беше последното, което исках. Все пак, бях си обещал да не я докосвам и до къде беше довело това? До пълния и абсолютен провал от моя страна да спазя намерението си.
Притисках я към стената и я целувах бурно, а когато най-сетне събрах сили да се отдръпна, дишането ми беше учестено, лицето ми на сантиметри от нейното, докато бях опрял челото си в нейното, гледайки я настоятелно и отблизо в очите, за да може тя да различи опасния блясък в моите. Надявах се да разпознае какво значеше той и колко заплашителен беше за нея .. защото показваше, че не ми беше необходимо много, за да се изплъзна изцяло от контрол и тогава наистина щях да стана неуправляем. И непредвидим - нямаше казване какво можеше да й стори другата част от мен, тази на убиеца, в желанието си да я има. Все пак, тази моя страна беше буквално като на животно - тя копнееше за кръв и за убиване, за следване на първичните инстинкти и за впускане в безчувственото, а сега, изглежда, вече копнееше и за друго .. И това беше Мика.
Мисълта си беше стряскаща.
Отстъпих крачка назад от нея, като само леко поклатих глава и промълвих
-Играеш си не с мен, а с другото ми "Аз", Мика .. и двамата с теб прекрасно знаем, че то е далеч по-опасно от мен. Идеята то да .. е близо до теб е .. отрезвяваща.
Направих няколко паузи, докато говорех, търсейки и подбирайки правилните думи, с желанието да й обясня, с желанието тя да разбере, че положението е доста по-заплетено, отколкото си мислеше .. И че ако продължеше, то щеше да поеме един риск, ако не сериозен, то достатъчно рискован, че последиците да са .. 
Поклатих глава. Отново.
Обръщайки й гръб, се заканих да пристъпя към вратата, за да изляза от залата, за да си дам пространство, така че да си възвърна контрола и самообладанието. Правейки няколко крачки към вратата, тялото ми се закова на място, сякаш не искаше аз да си отида от нея. Сякаш не ми даваше да се отдръпна. И аз знаех кое точно беше причината да ме спира и да не мога да се откъсна от нея. 


П.с.: Извинявай за забавянето ..
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Thu 16 Apr 2015, 9:41 am

Мика се отпусна назад към стената, дишайки учестено. Позволи на съзнанието си да обмисли добре ситуацията, да осмисли случилото се и едва тогава имаше намерението да проговори. Може би щеше да е твърде късно, защото чу стъпките му, може би не. Чу го как спира след само няколко крачки, но не вдигна глава внезапно, за да види какво го беше накарало да спре. Може би знаеше, може би не.
Онова, което ѝ каза, вкара малко разум в главата ѝ. Съвсем за кратко Микаела започна да мисли вместо да се води от инстинктите си. Отрезня за сравнително кратко време, съгласявайки се безмълвно с него. Онзи блясък в очите му… Плашеше я. Това бе първата ѝ реакция. Колкото и силно да искаше да не се страхува от него, дори от онази част от него, която принадлежеше на един хладнокръвен убиец… Не можеше. Предполагаше се, че това бе естествената реакция на всеки. Трябваше да изпитва поне малко страх, който да я предпазва от глупостта ѝ. Ако го познаваше по-рано, може би живота ѝ нямаше да изглежда толкова сложен.
Постепенно изгуби страха си. Той продължи да се спотайва някъде в тъмните кътчета от съзнанието ѝ, но вече бе изместен от гняв. Защо имаше проклетото чувство, че го предава? Виждаше себе си в ролята на егоист, който искаше нещо забранено, но го искаше толкова силно, че нищо не би могло да я спре да го получи. Може защото бе точно това, може би не. Мика ясно виждаше замисъла зад действията си. Повече се страхуваше от самата себе си отколкото от неговото друго Аз. Повече се страхуваше, че няма да може да се справи с битката, която бе запознала. Може би се страхуваше да го направи. Страхуваше се да зачеркне веднъж завинаги думата зависимост от речника си. А в момента търсеше нещо ново, нова зависимост, която да обсеби мислите ѝ и да придаде смисъл на живота ѝ.
Поклати глава, за да прогони тези мисли. Знаеше, че не са вярни. Ако беше така, нямаше толкова отчаяно да опитва с него, когато можеше да открие желаното у някой друг. Но тя не беше такава, нали?
- Недей… - наруши тишината без ясна представа какво искаше да каже, но знаеше че трябва да постави ръката си върху рамото му и да го спре. – Не бягай, не се предавай толкова лесно…
Устните ѝ неосезаемо докосваха врата му, докато тя почти шепнеше близо до ухото му. Сякаш го умоляваше да не показва слабост пред другото си Аз. Може би точно това искаше. Сега нямаше друг господар, той беше единственият и той трябваше да намира начин да контролира желанията му.
- Ще се опитам да не те предизвиквам повече, но не мога да го обещая, Влад.
Устните ѝ се притиснаха към кожата му за една отчаяна последна целувка, подсказваща колко трудно би било да контролира тази нова и непозната страна от себе си. Но тя щеше да опита. Отказваше да го постави в неудобно за него положение, в което би направил нещо, за което би съжалявал. Разбираше страховете му, но знаеше и за желанието от негова страна. Просто трябваше да намери идеалната среда между двете и може би всичко щеше да се нареди.
- Кратка почивка и след това да продължим с тренировките? – попита, отстъпвайки назад. – Мисля, че изостанах достатъчно, за да не мога да си позволява повече дълги почивки.
Бутна го закачливо по рамото и се усмихна, когато срещна погледа му.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Fri 01 May 2015, 10:16 pm

Подсмихнах се, внезапно странно развеселен. Наблюдавайки я, само леко наклоних глава, като прошепнах повече на себе си, отколкото на нея
-По-добре внимавай аз да не предизвикам теб.
Така като се замисля .. всъщност, идеята не ми се струваше чаак толкова лоша. Какво ми ставаше? Тя ли ми влияеше така?
Подсмихвайки се с развеселен малък пламък в очите си се запътих към нея, изненадвайки я в гръб. Вдигнах я на ръце, дочувайки тихия й вик на изненада, който си беше по-скоро ахване, отколкото нещо друго и я понесох към скамейката, върху която стояха двата сака и която беше в ъгъла, предназначена за почивки от тренировките.
Седнах, придърпвайки или по-точно присламчвайки тялото на Мика в скута си. Ръката ми се вдигна, като погали бузата й. Наклоних лице, сякаш за да я целуна, като устните ни се оказаха на милиметри, след което обаче се спрях, колебаейки се. Отдръпнах се, бавно и внимателно, тъй като ми костваше усилия, за да успея да го направя - на другото ми "Аз" очевидно не му допадаше да е далеч от нея. Въздъхнах, прокарвайки палеца си по бузата й.
-Знам, че не се нуждаеш от мен, Пандора. Не и наистина. Знам, че не ти трябвам. Но може би аз съм този, който се нуждая от теб.
Повдигнах рамене, гледайки я сериозно в очите. Знаех, че само усложнявах нещата, ние ги усложнявахме. Знаех, че няма място за подобни взаимоотношения в моя живот. А и в нейния също.
-Честно, можеш ли откровено да ми кажеш, че можеш да се справиш сега с това между нас като част от живота си? Имаш предостатъчно неща, за които да мислиш и без да добавяме още едно усложнение към тях.. Знам, че нямам място в живота ти; няма и да имам.
Поклатих глава, отчасти опитвайки се да я убедя, отчасти опитвайки се да й покажа, че разбирам това и отчасти надявайки се тя да не се вслуша в думите ми, надявайки се на нещо повече. Вероятно това го говореше другото ми "Аз", което я искаше и не го мислех действително. Или поне така се опитвах да се убедя .. Защото не знаех накъде отиваха нещата. Не знаех какво ни чака .. и какво би излязло от цялата тази работа впоследствие. Не исках да я нараня .. Мика имаше нужда от нещо нормално, нещо стабилно след всичко, което беше преживяла. И след зависимостта й към дрогата. А аз не бях нито едно от тези неща - и двамата прекрасно знаехме, че бях всичко друго, но не и "нормален" .. И за мое най-огромно съжаление, аз нямах какво да й предложа, колкото и да ми се искаше да имам. Колкото и силно да беше желанието ми да съм с нея.. не знаех дали можех да изпитвам нещо повече към нея, след като не изпитвах нищичко като цяло. След като не бях подходящ да съм до нея ..
Поемайки си дълбоко въздух, който не издишах, накрая само внезапно смених темата, опитвайки се думите ми да звучат лековато
-Признавам, не знам как все още си готова и способна да тренираш .. Аз със сигурност не съм, с всички тези .. разсейващи фактори. Направо недоумявам как ти си.
Повторно повдигане на рамене, при което наподобих една напълно фалшива усмивка, пуснах я от скута си, така че двамата да се изправим и някак объркано зарових ръка в косата си, след което умишлено й обърнах гръб, прикривайки действието като извадих бутилка с вода от един от саковете, отворих я и отпих.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Mon 04 May 2015, 7:41 pm

Не, нямаше начин да го мисли наистина. Или може би просто трябваше да има някой, който да изрече тези думи, с които и двамата бяха наясно, ала отказваха да се вслушат в тях. За него не бе сигурна, но тя отказваше да се вслуша в тях. От момичето, което обичаше да планира живота си, Мика се превърна в момичето, на което не му пукаше особено. Вече не се интересуваше особено от начина, по който нещата трябваше да бъдат. Вече разчиташе на самия живот да предопредели съдбата ѝ. И всичко започна с проклетото отвличане; моментът, в който осъзна, че тя няма контрол над нищо освен над тялото и мислите си.
- Винаги ще се нуждая от теб.
Изрече го внезапно. И наистина го мислеше. Не само защото беше първият, на който му пукаше за нея. Не самото защото беше единственият, който опита да ѝ помогне. Нуждаеше се от него, защото с него животът ѝ изглеждаше подреден. В противен случай изпитваше нужда сама да го нареди, а това рядко завършваше по хубав начин. Беше рано за тези заключения, може би, но Мика се страхуваше, че всичко ще замине на вятъра, ако се разделят. Тя нямаше да има волята да продължи борбата, а всички знаят, че един зависим беше по-податлив на изкушението от някой, който просто искаше да опита. Спомените бяха все още ярки в съзнанието ѝ. Сладостта от опиянението. Моментът, в който всичко изглеждаше наред. Звездното небе, което гледаше. Адреналинът във вените ѝ. Илюзията, че може да бъде всичко и нищо едновременно. Искаше да вярва, че с времето ще бъде по-лесно. Нямаше кого да попита дали в действителност е така, но вярваше на обещанията на Влад, че невинаги ще изглежда толкова дяволски трудно. Но това не бе достатъчно. Два пъти вече направи грешка. Два пъти посегна към наркотиците, макар че само веднъж направи финалната стъпка към смесването на лекарство и алкохол. И двата пъти мисълта за него и усилията, които полагаше заради нея я спасиха от по-фатална грешка. И това ако не бе знак, макар че тя не вярваше в нещо подобно на знак от съдбата.
- Освен това ако не си забелязал, доста добре понасям сложни ситуации за сметка на простите, които понякога ме плашат. Винаги очаквам нещо да се случи и самото очакване ме изкарва извън релси, така че предполагам вече не съм податлива към насладата от обикновените неща.
Постара се да звучи ведро. Трябваше да звучи ведро, защото сама осъзнаваше колко глупаво и смешно звучаха думите ѝ. Всеки искаше да избяга от сложните ситуации в живота си, а изведнъж тя обясняваше как се страхува от нещо просто и обикновено. При други обстоятелства би изглеждала луда, но едва ли той би я помислил за такава. Предполагаше, че тази неспособност да изпитват наслада от малки, незначителни, съвсем простички неща щеше да се окаже още нещо, което бе общо помежду им.
И при следващите му думи усмивката ѝ изчезна. Погледът ѝ потъмня, ала не от страст, а от някакво желание да пресъздаде недоумение. В крайно негативната негова форма. Сякаш бе разочарована.
- Ти сериозно ли? – попита, скръствайки ръце пред гърдите си. – Това може би е единственият ми шанс да ти сритам задника, защото си твърде зает да мислиш за нещо друго, и ти ще ми го отнмеше?
В мига, в който обаче използва онази цветуща фраза „да ти сритам задника“, се засмя и нямаше начин да остане сериозна дори секунда повече.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Tue 31 Jan 2017, 12:07 am

*след няколко седмици*


Времето си минаваше, тренировките продължаваха, а Пандора задобряваше. Уменията й малко по малко нарастваха, докато грешките й намаляваха. Разбира се, все още можех да я просна на земята без кой знае какво усилие, но си беше факт, че вече ми отнемаше повече време от преди да го сторя, защото тя се отбраняваше, при това на ниво.
А най-хубавото беше, че не се бяха случвали повече "подхлъзвания" от нейна страна. За сега. Все пак, всичко беше възможно, но аз имах вяра в нея. Винаги щях да имам.
За времето, през което тренирахме, дотолкова бях свикнал тя да е до мен, че вече дори не си спомнях какво е да съм сам. Нямаше я празнотата на нощите, защото дните имаха смисъл. Тя беше енергична, позитивна, пълна с живот .. Дори не го бях съзнавал преди.
В моите очи си беше спечелила едно друго уважение, по-дълбоко от първоначалното, защото постоянството й се доказваше с всеки изминал ден на усилено натоварена програма. Продължавах да сменям упражненията така, че никога да не се повтарят и да могат да разнообразяват вниманието й, тренирайки различни умения - било то мерника й, формата на тялото й или схватките от ръкопашния бой. 
Колкото до останалото .. двамата не говорихме повече за прегръдката, или това как я бях целунал, докато бях ядосан, но честно казано знаех, че рано или късно щяхме да стигнем до темата. Лично аз я усещах като големия слон (или каквото там беше) в стаята, който всички виждат, но за който никой не говори. При мен беше именно така, но докато тя не пожелаеше, нямаше да я зачекна. Натоварвах я достатъчно, и нямах предвид само физически под формата на тренировките ни ..
Усещах, че е време за промяна. Беше минало достатъчно време вече. Може би сега беше момента за това, което тя беше предложила в началото, но тогава аз отхвърлих категорично идеята. Защото ме беше страх за нея .. Е, това ни най-малко не се беше променило, но разликата от тогава беше, че сега тя разполагаше със сравнително добър брой познания, за да успее да се защитава. И да вземе участие в мисия с мен. Една малко по-проста задача, но все пак, като за начало беше добра възможност Пандора да изпита нещата в реална обстановка без това да застрашава безопасността й. Никога нямаше да я взема с мен, ако имаше дори и миниатюрна възможност нещата да загрубеят. Задачата беше проста - вземам куфарчето от една точка и го доставям до друга. В тези случаи "куриерите" доста често биваха нападани по пътя, но кой щеше да посмее да предприеме атака срещу мен? Беше си чисто самоубийство. 
Взирайки се в светещия монитор на лаптопа си, се облегнах назад и поставих ръце на тила си. Щеше да е достатъчно просто - освен това имах план, така че всичко да е наред. Щеше да мине гладко.
Изправих се, запътвайки се към вратата. Въпреки късния час, знаех че няма да заспя скоро. Тренировката ни за деня беше приключила и се надявах да не я събудя, но реших все пак да й кажа новините за взетото от мен решение веднага.
Почуках на вратата на стаята за гости, но само веднъж, чакайки я да отвори. Ако не го направеше, щях да оставя новините за сутринта, но в същия момент вратата на стаята й се открехна. 
-Извинявай за късното посещение .. Исках все пак да ти кажа, че ти предлагам да дойдеш на мисия с мен. Задачата е твърда проста и без реална заплаха, поради което те взимам с мен. Помислих, че би искала да се осведомиш как работят нещата в моя свят ..
Наблюдавах я въпросително, оставяйки избора на нея. Очите й винаги ме стопляха, когато срещнех погледа си с нейния и трябваше да си напомня да отбягвам да се разсейвам, ако тя се решеше да ме придружи за задачата.
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Tue 31 Jan 2017, 6:17 pm

Последните няколко седмици минаваха почти неусетно, наситени с твърде много задачи, които трябваше да изпълни. Това, от своя страна, беше хубаво, защото означаваше, че ѝ оставаше твърде малко време, за да мисли за каквото и да било. Всъщност тя мислеше за ужасно много неща, но повечето мисли в главата ѝ бяха по-скоро начертан план за деня, който следваше без да се отклонява от набелязаните задачи, а от тях не ѝ оставаше време, за да мисли над значително по-важни или предимно напрягащи я неща. Доказателство бе как през последната седмица се бе съгласила да разговаря отново с баща си, въпреки че категорично отказваше да се върне вкъщи. Измъкваше се с извинението, че искаше да бъде самостоятелна и че къщата бе твърде голяма за нея, както и че през повечето време живееше там сама и след като баща ѝ бе избрал работата си пред нея, не разбираше защо сега изведнъж бе усетил нужда тя да бъде около него непрекъснато. Въпреки че бе чула как той се е отдръпнал от публичната сцена и в момента работеше от домашния си офис, което непременно означаваше, че наистина прекарваше повече време вкъщи и най-вероятно най-накрая можеха да водят нормален живот като истинско семейство. И все пак тя свързваше дома си с лоши спомени и бе по-склонна на идеята да наеме малък апартамент в града в случай, че присъствието ѝ се превърнеше в тежест за Влад. Смяташе съвсем скоро да поговорят за това, защото вече бе набелязала няколко обяви и открадваше по няколко часа от иначе оскъдното си свободно време, за да разгледа част от възможностите, но може би именно защото все още не се бе спряла на нищо конкретно отлагаше този разговор... или се страхуваше. Последното звучеше абсурдно, но все пак реакцията му наистина я притесняваше леко, особено след като през последните дни се разбираха така добре, че се страхуваше да не би присъствието ѝ да бе оставило някакъв траен отпечатък върху живота му, че промяната да бъде по-тежката отколкото би трябвало, защото реално погледнато той бе този, който в началото повтаряше, че тя все някога ще си тръгне. Не че тя го имаше в предвид по този начин, защото фактът, че все някога може би нямаше да живеят под един покрив съвсем не означаваше, че ще го изостави напълно.
- Да? – отвърна на почукването почти веднага, но може би го каза твърде тихо, докато прочиташе последните редове от някакво есе. След като бе върнала контрола си над живота си бе започнала и с опитите да навакса с всичко пропуснато що се отнасяше и до образованието си, макар че все още търсеше начини да вмести всичко в един ден и според възможностите си, защото ѝ трябваха сили, а тях не успяваше да набави със скромните 4-5 часа сън.
Не каза нищо, когато няколко минути по-късно отвори вратата, а му позволи той да каже това, за което бе дошъл. След това ѝ бяха необходими още няколко минути, за да осмисли чутото.
- Искаш да дойда с теб? – попита невярващо, след като самата тя бе почти забравила тази възможност и се бе примирила, че никога няма да се случи, но сега върху устните ѝ се появи крива усмивка и в очите ѝ затрептяха дяволити пламъчета. – Мислех, че си твърдо против тази идея.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Tue 31 Jan 2017, 7:18 pm

Усмивката й ме изненада, но не и веселите пламъчета в очите й. Знаех, че тя целеше да ми напомни за рязката реакция, която предложението й да дойде с мен беше предизвикало. Всъщност, нищо не се беше променило от тогава - идеята да я взема с мен ме ужасяваше, не само защото имаше опасност за нея.
Пандора беше единствената личност, която наистина ме разбираше. Вярвах само на нея и отчасти ме притесняваше това тя да ме види в действие, защото бях сигурен, че тя щеше да види много повече от повърхностното. Може би щеше да ме види наистина .. и това ме притесняваше.
Слагайки едната си ръка отзад на тила си, се размърдах несигурно. Беше факт, че всъщност не бях така уверен относно решението си, колкото звучах. И все пак мислех, че тя имаше нужда от това. Исках да й го покажа .. 
-Повярвай ми, все още съм .. обаче мисля, че ще е добре за теб. Може би имаш нужда от това. 
Повдигнах рамене, наблюдавайки я. Отвърнах на усмивката й, като накрая заключих
-Ако имаш желание да се включиш, ще те чакам утре сутринта в тренировъчната зала, за да се въоръжим. Не тръгвам за задача без оръжие, колкото и проста да е. Ако все пак сметнеш, че не искаш да ме придружиш, няма проблем.
Наблюдавах я няколко минути, след което й кимнах, все така лековато, преди да се извърна и да се запътя обратно към своята стая.
Затворих се вътре и започнах да крача напред-назад - нещо, което не си спомнях да съм правил изобщо някога. Признавах, че определено се съмнявах в преценката си, но знаех, че трябва да го направя. Беше необходимо, а аз бях свикнал да правя това, което се налага, когато се налага. Все пак бях убиец, по дяволите. 
Обаче май все още не бях свикнал да съм нечий учител и треньор, въпреки изминалото време на тренировките ни с Пандора.
След 3 часов сън, вече бях готов за действие - бях свикнал почти да не спя и всъщност мисията, която ни предстоеше, събуждаше инстинктите ми, макар и в случая изобщо да не ставаше въпрос за отнемане на живот.
Облечен в черно, бях готов и търпеливо чаках да видя дали тя щеше да се появи в залата или не. Коженото ми яке завършваше удобното ми облекло, на което обикновено се спирах за изпълнението на някоя задача.
Вратата се отвори и я видях да влиза, като само кимнах отново, този път някак примирено. Трябваше да знам, че тя не би пропуснала подобна възможност, макар и част от мен да се надяваше до последно, че тя ще я откаже. Пристъпих към запасите си от оръжие и започнах подбора си на оръжие. Закачих може би твърде много ножове на колана си, докато слагах кобура на раменете си, в който пъхнах два деветмилиметрови. След това грабнах и един 12 милиметров, който щях да нося привидно като единственото оръжие в мен. Обърнах се към нея, оставяйки я също сама да избере за себе си, но допълнително взех един сак, който напълних с пистолети, ножове, гранати, заслепяващи и димящи бомбички и какво ли още не. Обикновено не го правех, но знаех, че малко вманиачено попрекалих с оръжията, тъй като тя беше с мен.
Потеглих с колата, карайки бързо, докато й хвърлях странични погледи, а тя седеше спокойно на седалката до мен. Отбих в краен квартал на Москва, който беше мизерен и опасен. Излязох от колата, като й казах да ме чака там и се скрих в малко мръсно подобно на склад помещение. Когато излязох, без да се бавя особено, носех куфарчето в ръка. Заобиколих колата, отключвайки багажника и го прибрах там, като преди да заключа извадих друго куфарче оттам, съвсем същото като това което прибрах. Качвайки се в колата, го метнах на задната седалка до сака и й смигнах. Запалих отново, потегляйки и двамата се запътихме към друга част на Москва, без да й казвам къде точно отивахме.
Карах мълчаливо, без да отбелязвам, че задачата вероятно щеше да й се стори скучна, и всъщност точно това бях възнамерявал и от началото.
Докато не ни настигнаха двама облечени в черно мотористи, които изглеждаха твърде подозрително, че да ги пропусна. Черното SUV зад нас също. По дяволите! Стиснах зъби и очите ми заблестяха от яд. И това, разбира се, трябваше да се случи единствения път, в който я бях взел със себе си ..
Другото ми "Аз" се бореше в мен да излезе на повърхността, но се владеех, при това само защото тя седеше на седалката до мен. Предусещайки предстоящата престрелка, казах напрегнато
-Приготви се, Мика. Нещата са на път да станат напечени.
И преди първия куршум да пробие задното стъкло, протегнах ръка към нея, обхващайки главата й и натискайки я внимателно надолу, извиках
-Наведи се!
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Pandora. on Tue 31 Jan 2017, 9:40 pm

И този път се събуди почти с изгрева. Отвори очи малко след като отвъд прозореца се бе появила бледа светлина, но имаше отвратителния навик да полежи още известно време. Може би няколко минути, половин час, цял час. Този път се постара да не е твърде много, но беше достатъчно, за да прогони умората от съзнанието си. Пропусна и сутрешното бягане, заради което често си въобразяваше, че се измъква тихо, въпреки че бе убедена, че той я усещаше, когато излиза. Понякога имаше нужда от свежия въздух, независимо от времето отвън, макар че през зимата пропускаше твърде често. Зимата не беше особено приятен сезон в Москва. Направо си взе душ и слезе към кухнята, стараейки се да не се забави твърде много и със сутрешното си кафе или закуската. Преди май не закусваше често, но от известно време бе изградила и този навик. Още малки действия в ежедневието ѝ, които допълнително уплътняваха празните пространства в ума ѝ и спомагаха да държи мислите си надалеч от дрогата или всичко, което би я накарало да се чувства напрегната и търсеща изход.
Не можеше да изпусне възможността. Дори когато задачата не обещаваше да е като сцена от екшън филм, не смяташе, че си заслужава да пропусне възможността да се опознае отблизо със света, който винеше за проблемите си. Той едва ли можеше да разбере, а тя очевидно не откриваше подходящите думи, с които да му обясни, но в главата ѝ съществуваше някакво предположение, че може би да бъде от страната на силния този път щеше да ѝ помогне да превъзмогне страха си. Сега повече от всякога вярваше в това, защото познаваше собствените си възможности, както и нещата, на които откри, че е способна, стига само някой да бе отделил от времето си, за да я научи.
Не говореше, защото не знаеше какво да каже. Само се усмихваше от време на време, макар че не знаеше дали по този начин вдъхваше увереност на него, или само си въобразяваше, че усмивката ѝ означаваше нещо, въпреки че сигурно означаваше, че е наред и няма място за притеснения. В крайна сметка не виждаше от какво биха се появили такива, когато дори в моментите, в които любопитството ѝ надделяваше, тя никога го питаше къде отиват, нито какво щяха да направят, нито нарушаваше онова, което ѝ казваше да направи. Изчака го послушно в колата, играейки си с колана, минаващ през тялото ѝ и предпазващ я от евентуални произшествия. В главата си се вживяваше, наблюдавайки околността за подозрителни личности, но това единствено я накара да се усмихне отново, защото знаеше, че не би успяла да различни реалната опасност от онова, което би си въобразила.
Всичко изглеждаше нормално... Дори си позволи да забрави, че бяха на някакъв вид мисия, когато се сляха с натовареното движение по улиците на Москва. И след това не беше. Случи се твърде бързо, за да изпита нещо. Може би извика, когато стъклото се счупи. И преди това бе почувствала напрежението във въздуха и в думите му, но всичко това сякаш трая няколко секунди. След това единственото, което изпитваше беше болката в ръцете ѝ, когато ноктите ѝ се впиха в седалката. И силните удари на сърцето ѝ и задушаващото чувство в гърдите ѝ, защото се страхуваше да се изправи, а коланът изпълняваше единствената си функция и опитваше да притисне тялото ѝ обратно към седалката, където щеше да е в безопасност.
Как, по дяволите, от нещо толкова просто и приятно се превърна в истински ад?
Защо?
Само за това можеше да мисли.
avatar
Pandora.
Other
Other

Posts : 542
Join date : 2014-06-29

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Алексеевич. on Tue 31 Jan 2017, 10:31 pm

Хванал волана с една ръка, за да шофирам, побързах да стисна в другата 12 милиметровия, който носех, извърнах се назад и през счупеното задно стъкло открих огън по черната кола зад нас. Лошото в случая беше, че бяхме под обстрел не само оттам, но и от двете страни на колата - мотористите караха от всяка страна и надупчваха скъпата ми кола. Стиснах зъби, побеснял от яд. Знаех, че трябваше да се измъкна някак и в обикновена ситуация щях да действам рисковано, но да оцелея. Само че сега Пандора беше с мен и съзнанието ми беше раздвоено между събуждащото се желание в мен да убивам и сковаващата тревога някой куршум да не я улучи.
Вбесен и губещ контрол над ситуацията, накрая набих спирачки и задната част на колата се вряза в черния SUV. Продължавах да стрелям по него, но тогава сака на задната седалка влезе в полезрението ми и аз прекратих огъня, хващайки отчаяно каквото ми падна под ръка оттам. Мисля, че беше граната, като побързах да извадя малката и кръгла игла, за да активирам брояча и я хвърлих през счупеното задно стъкло. Колата зад нас се взриви с много шум, пушек и заслепяващ взрив. Усетих как Пандора подскочи на седалката до мен, но знаех, че не трябва да се разсейвам.
Бързо свих по страничен път, стараейки се да отклоня престрелката на някое по-затворено място, където можех да овладея нещата. Двамата мотористи ме следваха по петите, което само ме дразнеше още повече. Един от куршумите улучи рамото ми и очите ми заблестяха студено. По дяволите. Убиеца в мен се държеше на косъм под повърхността, а от това да мисля за наемниците след нас, безопасността на Пандора и шофирането на колата, вниманието ми се раздвояваше на всички страни и контрола ми се изплъзваше малко по малко, бавно, но сигурно.
Достигайки пристанището, побързах да разбия оградата на входа към него и се запътих право към наредените многобройни и огромни контейнери. Пространството между тях беше твърде тясно за кола, но те все пак можеха да представляват поне някакво прикритие. Завивайки рязко ту на една, ту на друга страна, евентуално успях да изгубя мотористите от поглед. Рязко ударих спирачки отново, виждайки как единствено предпазния колан попречи на Пандора да излети право през предното стъкло. Хванах раменете й с две ръце, като я извърнах към мен и бързо казах
-Стой наведена и се покрий. И при никакви обстоятелства не мърдай от тук.
Излязох от колата и вече на безопасно разстояние пуснах другото си "Аз" на свобода. Дочувайки свистенето на моторните гуми, извадих един от ножовете в колана си и опрях гръб в един от контейнерите, чакайки. Дебнейки. Бяха само двама - това щеше да е лесно ..
Забелязвайки единия от тях в далечината, нарочно му се показах. Той даде газ, запътвайки се към мен и аз се подсмихнах - жалкия плъх нямаше представа в какво се беше забъркал. Изчаквайки го да се приближи, запратих ножа по него, уцелвайки го точно в челото, острието забивайки се там. Мотора се наклони встрани, докато тялото му остана да лежи неподвижно на земята. Вдишах, наслаждавайки се на убийството. Очите ми блестяха, а аз се извърнах, ослушвайки се за другия моторист, но той ме изненада изотзад и стреля по мен. Прикрих се зад един контейнер, вдигайки глава нагоре. Подсмихнах се, използвайки металните вдлъбнатини по контейнера, за да се покатеря отгоре. Наблюдавайки от по-висока точка, вече имах по-ясна видимост. Бързо открих другия моторист, обикаляйки измежду контейнерите, търсейки ме. Приклекнах, причаквайки го и щом наближи мястото, където бях, скочих мърху мотоциклета. Изваждайки за части от секундата единия си деветмилиметров, го ударих по врата, при това силно, тъй като каската покриваше главата му. Той се закашля и трябваше да я свали, за да си поеме въздух - глупаво влечуго. Щом тила му се откри от каската, която носеше, с все сила го праснах по главата, а той бързо изгуби съзнание. Поех контрола над мотора и побързах да спра, просвайки тялото му на земята. Той дишаше, все пак, защото исках да изкопча информация от него. Обаче ми беше доста трудно да се въздържам да не го очистя, защото беше заплашил Пандора ..
-Проклето копеле! - извиках, макар да знаех, че не можеше да ме чуе, но въпреки това просто трябваше да си го изкарам на някого. Счупих ръката му, съжалявайки, че той не можеше да усети болката точно сега, но си обещах в момента, в който се свести да му докарам още агония и страдание. Хващайки го за яката на якето, го завлякох като чувал с картофи след мен в колата. Проснах го до една от гумите, след което най-накрая отворих пасажерската врата и си позволих да огледам Пандора.
-Мика .. добре ли си? Ранена ли си? Добре ли си?
Бях в нещо като транс, погледа ми все още блестящ от остатъците от другото ми "Аз". Този път обаче, за първи път бях успял лесно да го потисна обратно в мен, страха ми за нея сковал цялото ми тяло. Оглеждайки я трескаво, накрая разкопчах колана й и бързо я прегърнах, въпреки че щях да я оцапам с кръв, защото рамото ми все така беше продупчено. Обаче дишах тежко и потрепервах съвсем леко, докато продължавах да питам
-Добре ли си? Добре ли си? По дяволите, толкова съжалявам ..
Нямаше как да знам, че нещата ще се развият по този начин, при това така неочаквано, но въпреки това съжалявах. Бях я поставил в опасност, макар и несъзнателно. Бях я изплашил и затрашил живота й. Бях такъв глупак .. Подобни идиотски постъпки не бяха типични за мен, а сега се питах как изобщо се бях решил да я взема с мен .. Глупак. 
-Добре ли си? 
avatar
Алексеевич.

Posts : 527
Join date : 2014-07-03
Location : Moscow

Back to top Go down

Re: … и понякога, там в тишината, тя си спомняше за миналото.

Post by Sponsored content


Sponsored content


Back to top Go down

Page 4 of 5 Previous  1, 2, 3, 4, 5  Next

View previous topic View next topic Back to top


 
Permissions in this forum:
You cannot reply to topics in this forum